МАРИН ГЕОРГИЕВ

1.

Не, не се чудете: думата е изобретена според унгарската граматика: с приставки или наставки, от съществително може да се получи глагол или ново съществително.

 

2.

На 9 април 2016, простил се с последния ден на 69-та си година, нагазил в първия на 70-тата, записах в дневника си: Днес навлязох в десетилетието, от което обикновено не се излиза жив.

Той не успя да го достигне. На 08.09.2010, сряда, се обадих на Дьордь Арато в Будапеща; от него научих че Йожеф Уташи е починал на 27 август, а днес му е погребението. Краката ми се подсякоха, умалях, доплака ми се... Отиде си още един от тримата – Уташи, Ендре Рожа, Бенедек Киш – приятели  от моята литературна младост, поети на Унгария. На път за вкъщи се отбих в църквата „Свети Седмочисленици” и запалих свещица – единственото, което можех да сторя от разстояние. Тръгнах си, олекнал с още един човек, с още една част от себе си: когато дойде часът ми, по-лесно да отлетя!

С него и двамата от Деветимата трябва да сме се запознали 1976 г. (Кои са Деветимата? Група млади поети, покровителствани от Ласло Наги и почитатели на поезията му; "Недостижима земя“ е първата им обща антология, излиза след доста перипетии през 1969 г. с предговор от Ласло Наги в тираж 5000, изчерпан буквално за часове. През 1982 г., Деветимата издават "Недостижима земя II“; от малцината съм, а може би и единствен притежател у нас на автографите им от това издание:

Но да представя един по един тримата, както ги помня при запознанството. Уташи, все още лъчезарен, искрящ от чистота и вяра в мисията си на поет. Все още далеч от изразеното във ,,Ван Гог“ на Николай Кънчев: ,,Да стигаш чак до лудостта, / но никой да не вярва“. (Все едно – вродена или придобита).

А когато стигна, с чести отивания и завръщания, бе друг: със забавени, според мен от лекарствата, движения и говор, леко подпухнал в лице, натежал, пристъпваше като мечок, имах го за тромав унгарски Буда. Но и преди и след ,,промяната“, над всичко властваха очите му. Този вторачен, напрегнат да проникне с еднаква сила в себе си и в околното поглед, понякога отчужден от всичко, взрян нейде си – мястото на  тайните общения, откъдето може би е дошъл…

Поглед, от който и главата му, и целият той светеха и пръскаха сияния! 

Личи от тази обща снимка с Иван Цанев и другият унгарски приятел и поет Ендре Рожа:

 

Понякога, неовладял впечатлението си, простодушно изтърсвах: – Ама какви очи имаш! А той: – От лекарствата е… 

Вървежът му – леко разкрачен с чести и ситни стъпки; късите му, над глезените дънкови панталони, унгарско производство, (а аз си купувах маркови, от представителните им магазини в Будапеща, с оригинален етикет Врангел, вдълбан на специалната продълговата кожена гайка); сиви, със смачкан фасон са непретенциозните му обувки, явно и те от евтините. Ержебет, съпругата му, бе учителка, Уташи – пенсиониран преждевременно по болест. Неизменната цигара между пръстите му, дори на неподходящи за пушене места – външен знак за потушаване на  вътрешни напрежения.

Но тук Ержебет и Йожката са други: млади, изпълнени с надежди и щастие, а очите му – с най-чистия и най-силния си блясък, природни, недокоснати от медицинската намеса:

 

Другият – Ендре Рожа. Оприличих го на унгарски витяз. Може би поради засукания му мустак и едрия му ръст (а жена му, противопоказно: мъничка, тънка, крехка, ще я носи седнала на едната му ръка). Винаги усмихнат, румен, с щедра, раздаваща се душа, сякаш с разперени за прегръдка ръце, дори когато са прибрани. Руменец по бузите му, но не от изпитото вино, а от младостта. Но те станаха още по-румени, когато ме покани в стаята си в хотел ,,Балкан“, днешният ,,Шератон“, и извади бутилка ,,Вилани“ – унгарското най-червено! 

И Бенедек Киш, с редка брадица и мустаци, слабоват, комуто всички викаха Бенце; гласът му тих, сговорчив и най-честите му думи, които чувах: персе/разбира се. Или ѝген/да. Както се вика: ето ни и нас, 1983 г., в Българския културен център, творческа вечер и на двама ни, които взаимно се представяхме:

 

Бенце и Уташи бяха поети на свободна практика, по едно време Бенце наемаше лозя, гледаше ги – копани  ръсене, береше ги, наливаше вино и го продаваше – вкусвали сме неведнъж от бялото му – меко и пивко, с почти неуловим за ноздрите аромат. Така поетът си допълваше доходите; и неговата жена бе учителка. Този начин на стопанисване и материална издръжка у нас бе непознат. Юхас, в неговия си стил, така представяше винаря: докато да го продаде – и вече го е изпил… Доказателство, че те живееха по-бедно от нас, бяха не само унгарската пържола, за която съм разказвал/описал с определението най-дългата пържола в света, (от нея ядоха петима), но и че винаги, бях ли в Будапеща, те ме канеха на вечеря у дома си, което е по-евтино, а гостуваха ли тук, канех ги в писателския ресторант и поръчвах нашироко и изобилно, това не ми бе финансова щета, дори когато строях частно апартамент. 

В икономиката на дефицита липсите са безчет. Сред тях – изборът на подарък. Такъв бе обичаят тогава – разменяхме си подаръци. Пазя два от Уташи: дървен съд, приличен на нашенска бъклица, облицован с конска кожа, косъмът й е лъскав и досега, но и досега не е ясно съдържанието, което е съхранявала: вода, кумис или легендата за дългия път към завладяване на родината от воините на Арпад. 

 

Пазя и домашно плетена покривчица, хърватска бродерия – съпругата му Ержебет бе хърватска потомка. Оприличих я на къс от домашно тъканата черга на Унгария, парче от разпадната цялост. (Донесох я и показах в Будапеща, когато вдовицата ми връчи наградата за поезия ,,Йожеф Уташи“ – 21.11.2019; Уташи, отсъствайки – сякаш беше се изпарил – присъстваше по друг начин). 

 

До края на 80-те държавният монопол бе еднакво силен и в Унгария, и в България. Съдя тъкмо по тези труднонамираеми подаръци. След 1980 в Унгария вече имаше частно предприемачество в производството, търговията и услугите, почти на всяка крачка се срещаха бутици и частни ресторанти.

Днес ми е чоглаво, че чак сега показвам тези вещи, а не през 90-те: може би Яна Генова и Георги Господинов щяха да ги включат в ,,Инвентарна книга на социализма“ (2006) та покрай тях и аз да вляза в историята. 

Но тогава всичките си сили хвърлях не в писателството, а във вестника, та писателите, а и младият поет Господинов, да имат свободна трибуна за изява.

 

3. 

Из дневника ми: 15.08.1983 

"Вечеря с Йожеф Уташи: бяхме на една от масите в дъното на ресторанта; зададе се Ивайло Петров и седна при нас; с Уташи вече приключвахме; изпратих унгарския си приятел до входа на ресторанта и се върнах; насаме с Ивайло се разговорихме, разказах му и за заболяването на унгарския поет, бил се съблякъл гол на "Ваци”, за напрегнатия му поглед: очите му са уголемени, – ще изхвръкнат от себе си, – превзели ириса зеници на фона на искрящо бяла, лъскаво порцеланова склера, искрят с постоянен блясък, вечно усмихнати; разказах всичко това от съчувствие и за да предизвикам съчувствие...

Ивайло: „Той е по-щастлив от нас; лудите са по-щастливи; тях не бива да ги жалим, защото те се стремят към смъртта, не я осъзнават; а ние обичаме живота и бягаме, страхуваме се  от нея. Завиждам на всички мъртви”.

Тези Ивайлови думи ми прозвучаха цинично за моя нежен приятел!

 

4.

А защо унгарците?

Сред гъмжилото на тогавашните чуждестранни поети по литературните стъгди и сборища изборът не беше голям: руснаците, постигнали статут на победители с милиони жертви, като всички доскорошни плебеи, се държаха нескрито господарски, самооблъщаващи се в блясъка на имперското величие или в царството на водката; поляците, странно унесени в търсене на някакъв абсолют; чехите, немците – сдържани и като че ли студени; чат-пат се мерваха румънци, още по-рядко – сърби и албанци (в Румъния се запознах с Иван Растегорац и Агим Малла, настаниха ни на най-долния етаж – викам им: видяхте ли бе, нас винаги ни слагат в партера на Европа. Та сред тогавашното изобилие с кого да се сближиш, освен с унгарците: хем европейци, хем и като нас.

Съвсем кът бяха поетите от някоя западноевропейска държава, напр. Финландия – страната на умерения капитализъм.

Един от празниците на поезията през 80-те години бе в Плевен – градът на руско-българската бойна слава и българо-съветската дружба от векове за векове. Откриването стана в новопостроената, най-голямата според управителя ѝ книжарница на Балканите. Той зададе най-баналния тогавашен въпрос: – Как се чувствате като потомци на войските, освободили България от турско робство? Първо, то е ясно, се обърна към съветските другари поети. Те отговориха като по вода, дресирани десетилетия в клишираната догма. Но откъде му хрумна да запита финландеца Тармо Манелиус (мотивира се с факта, че и батальон финландци бе участвал в тази война).

Тармо сбърчи чело, очилата му засвяткаха, нямаше как да не е разбрал отговора на руснаците, знаеше български. Взе да мънка, ами аз, аз като… И изведнъж изтърси: – По-глупав въпрос от този не ми е задаван!

Знаех, че е поет и преводач по свое повеление, а по професия пощенски чиновник. Като поет може би бе лаик, но като свободомислие – велик. Пищните банкети за държавна сметка и щедрото височайшо внимание не бяха го заслепили дотам, че  да достигне до имперското скудоумие.

Нищо не ни оставаше с Уташи, представител на писателския съюз на Унгария, освен да отскочим до село, то е само на 13 километра от града, запознах го с майка си и баща си; посрещнаха го като син; майка ми бе милозлива, сълзливо-милостива, разплакваше се и от най-малкото, раздаваше се на всички онеправдани от съдбата, а Уташи бе сирак, горкият! Бе изгубил и момчето си. Бе сам-самин с поезията и съпругата си. 

Затворени от преградата на Желязната завеса, подмятани от първата миграционна вълна на социализма между селото и града, родителите ми току-що бяха изхвърлени като водорасли отново на селския бряг. Същият, на който сега по същия начин съхнем и ние след емиграционните вълни на прелелия се в капитализъм, самопровалил се социализъм и свободното движение на стоки и хора.

 

5.

Чак през юни 1982 година моят крак стъпи в Будапеща и я обикнах мигновено. Както бях обикнал преди това унгарците.

Четях и изучавах града като трудна, но увлекателна книга, исках да я разбера сам. Първом пешком, после с метрото. В началото броях спирките до целта, после знаех: изпълзеше ли мотрисата на светло, значи съм в квартала на Йошката, панелният Люлин на Будапеща. Там, в покрайнините, той ме чакаше, вземахме тролея и след две спирки вече се провирахме между студените бетонни правоъгълници на социализма, после асансьорът, площадката на VII-и етаж и ето ни в дома му. Трапезата бе в хола, а кабинетът му – в кухнята; сега тя бе възвърнала древното си предназначение и излъхваше ароматите на унгарско-българския апетит. Виното искри, разлива се и се долива, домакинът пуска на грамофона унгарски фолклор. Една от песните ме изправи на пръсти, прищя ми се да ми проговори. Преведи ми, помолих го, поне един стих: – ,,Онзи, който иска да стане гайдар, трябва да слезе в ада“...

Адът имал девет кръга. Наистина ли? 

Ето неговият: 

Кръг тридесет и осми 

жив в огъня ме хвърли;

в четиристия мозъкът ми, 

гори сред пламък зъл …

 

Изгълтах тонове лекарства ,

но не минава болестта; 

без сън от нея светя, 

а сън не знае тя.  

 

От ада идвам. И – пак в ада. 

Изгарям като стрък. 

Мен клада ми е адът 

с безкрайния си кръг. 

 

Като в дома, затворен 

съм в лудницата аз 

и ни ръка подават, 

ни чуват моя глас… 

(мой превод)

 

Адът бил в Оркуса… Дали? 

Неговият бе в Етера, поел нагоре от VII-ия етаж. 

И сто да бяха – не можеха да го възпрат!

 

6.

Той беше непосредствен като дете. Наскоро Кадийски ми припомни как е ,,превеждал“ на български мястото на четиридесетте си кръга: – Бях в къщата на идиота.

 

7.

Иван Цанев, наложил се чисто естетически сред съпоколенците, бе безспорен авторитет за качество. Той издаваше сертификата кой е Да и кое Не. Тази му позиция бе обезпечена и с ключов пост – завеждащ отдел поезия на сп. ,,Пламък“. В ония години това бе от голямо значение; то е равнозначно на днешно обменно бюро, бе една от важните литературни борси, в пъти повече, отколкото сега. Сходството по възраст, дипломатическите умения и лидерски качества на Иван, способността му изтънко да работи за себе си и за ония, които смяташе за талантливи (но чрез тях – и пак за себе си, което всъщност е нормално) – всичко това вкупом се трансформираше във влияние на Иван и върху Уташи (по-късно и върху Сонди). Но по време на запознанството ни с унгарците Иван (с пет години по-голям), Кънчев (с две по пет) и аз бяхме силно сплотени от общата кауза за отстояване на художествеността в поезията. Иван и Николай бяха "напред с материала“: в антологията на младата унгарска поезия ,,Небесни огньове“ (1978) бяха превели по двама от поетите (препрочетох Кънчевите, смятам ги за небрежни), а съпругите им – Ф. Филкова – двама, Малина Томова – един. Издаването на антологията бе и повод за едва ли не нашествие на повечето от участниците. Покрай Иван и Николай и аз се запознах, и  сближих с някои от тях, в ония години жаден да се уча, развивам и изявявам. 

Никога не съм усетил и нотка на съперничество; както при естествения подбор, унгарците признаваха първенството на Уташи, така го усещах тогава, а сега съм убеден окончателно че е било; като човеци те бяха по-добри от нас.

Будапеща, 2000 – годината на последния ми автограф от Уташи (,,На Марин Георгиев с благодарност за стиховете, с приятелска прегръдка: Йожеф Уташи – 6 октомври 2000“.), видяхме се на ,,Ваци“ и той внезапно ме запита защо съм се скарал с Иван Цанев. Какво да кажа? Направих същото – на въпроса отговорих с въпрос: – А аз да съм ти казвал нещо?! Никога повече не сме говорили по тази тема. Уташи бе наивен и доверчив, нямаше как да схване нашите български работи. (След като Иван и Кънчев ,,си сритаха конете“, Кънчев отпадна от предпочитания списък за износ на наши поети в Унгария; негова книга бе издадена чааак 2009 г., – две години след смъртта му. Допускам, че не е било и без дипломатичната намеса на преданата му Федя Филкова).

Както се вижда от автографа на Уташи, оплакването на Иван не промени отношението му към мен. Нито пък на Бенедик Киш, който ми зададе същия въпрос и получи същия ,,отговор”. Той не само е превел най-много мои неща, но и продължи да ме превежда

И наивността, и доверчивостта, и лудостта са Божи дарове, преизпълнени с добродетелност. За разлика от разума, стремящ се към нея.

 

8.

Само в Унгария можеше да видиш истинския лик на братушките: всеки път, когато ме вземаха от летището с колата на Българския културен център, все имаше кой да ми покаже раните от съветските снаряди и куршуми по сградите; колкото и усърдно да ги лекуваха – следите от 1956 оставаха. И две-три произнесени български думи стигаха да се смени унгарската любезност с нежелание да те упътят – унгарците не различаваха българския от руския. А тръгнех ли по пътищата на Унгария, все отнякъде ще изскочат камионите на съветските войски и ще проточат колоната си с обилен тъмнозелен цвят: започваше поредната редовна маневра за сплашване и надзираване. Ежедневното окупационно присъствие поддържаше във форма националния дух на унгарците. (Контрастът ме връщаше у нас: бяхме толкова сервилни, че дори метрополията извръщаше гнусливо глава от раболепието ни да ѝ станем сърепублика!).

Най-добрият приятел и сподвижник на Уташи от последните двайсет години от живота му, поетът Геза Лека свидетелства за онова време така: ,,В началото си кариерата му бе принудително прекъсната след излизането на първата му книга през 1969, защото комунистическата културна политика нарочно забави с десет години по-нататъшното му развитие, а той, разбира се, не беше склонен на никакъв компромис с властта, не спираше и не спираше да говори своето в такива силни стихове като:

 и ето, кипва дори солената кръв,

тренира с мен терорът.

 

Цензорите го следяха, като че трябваше да защитават единствената спасителна идеология от духовна детонация, разтърсваща цялата страна. До какъв по-различен край би могло да доведе това – получи нервна криза, от чието неизлечимо въздействие за жалост до края на живота си не успя да се освободи.“

Бил съм на вълка в устата: в ,,Пулс” и ,,Литературен фронт” и знам за какво говоря. Тайните служби слухтяха и се взираха от всяко кьоше, бъркаха в съкровението и подменяха истината. Няма никога да се помиря с тях. Защото пречат на естествения процес! Предишните цензори са днешни мощни издатели. Те ни мъчеха,  и продължават да ни мъчат, те модерираха преди и модерират и сега живота ни. И това не е поплак на параноик! Искат да плеснем ръце и да се прегърнем, все едно нищо не е било и пак да замелим заедно брашно. Не мога да го направя; не мога да забравя; все още от-тук от-там се връзват двата края и не е наложително да се мешаш с тях. Единствената ми възможност за протест е личната ми лустрация. Но малцина го сторват. Повечето се изживяват като либерали, сякаш нищо не е било и чакат пак други – депутати, държава да им свършат работата! Трябвало да приемат закон! Заради авторската си суета и за да ги броят за писатели, легитимират като демократи бившите номенклатурчици и ченгета.

 

9.

И Уташи, и Бенедек Киш, и Ендре Рожа, и Миклош Вереш, и Ищван Бака, по примера на Ласло Наги дойдоха в България да учат езика още в 1976 г. Бяха смаяни от Родопите (със задължителния Смолян) и възхитени от морето с емблематичната Варна. По-късно Уташи ще каже, че България го зарежда с биологически оптимизъм.

А с какво мен – Унгария?

Никоя друга страна от източния блок не е близала толкова дълго и болезнено раните си от Трианонския договор. Нямаше как да не разбера какво означава стихът ,,Не цяло отечество – имаме половина“ от стихотворението на Уташи, което преведох и публикувах в ,,Пулс“; мина през бдителната цензура, защото не се досещаха за какво става дума. Никъде другаде не се ровеха така надълбоко в историята си. От антологията на унгарската поезия ме привлече стихотворението ,,Есента на Сечени“ и когато видях в една от градинките на Будапеща паметника му, заинтересувах се кой е. Така разбрах, че има свои двойници  и у нас – Гаврил Кръстевич, борците за църковна независимост, т. нар. просветители и стигнах до голямата антитеза революционери – еволюционисти и питането кой е по-полезен за Отечеството. Виждайки различното – разбирах общото. Само че те ги тачеха, а ние ги класифицирахме или като предатели или, ако ги споменавахме, бе от немай къде и то с пренебрежение и негативна оценка.

В корените на унгарското образование са вградени класическите принципи (най-старият им университет е основан 1367 г.), християнските ценности са част от културата, човекът е пристегнат от пояса на дисциплиниращия католицизъм. Може би защото съм Овен, целеустремеността ми предпочита реда, организираността, правилата (освен ония, които нарушавам), а унгарците пък харесват нашето простодушие, липса на йерархия и пъстър хаос.

Чрез тях можех да се видя отстрани през един рационален поглед!

Унгарците ме научиха на точност. Продължавам да съм точен, дори когато те не са, защото ние се европеизираме като балканизираме Европа, включително и Унгария.

 

10.

Това го пиша, защото няма къде да го кажа.

Два пъти се опитах да стана държавен служител та в дейността си да приложа опита си на частник, което за мен означава да си вълк единак. И двата пъти ме отрязаха. (Струва ми се, че усилията на Кирил Петков и Асен Василев са и за това: държавата да облекчи условията за частния бизнес, като в държавното управление се въведе и елементи от управленската му технология). 

Когато съставителят, преводачът и автора на послеслова на книгата ми на унгарски ,,Някой гледа“ Дьорд Арато ме заведе в издателство „Magyar  Napló“ да си получа хонорара – (да, в Унгария и хонорар дават за написаното!) – първата ми работа бе да разуча как е при тях. Директорът на издателството на Съюза на унгарските писатели бе млад човек. При това не пишеше. Рекох направо да хвана бика за рогата: попитах го какво е съотношението между приходите от продадените книги и от спонсорството. 5 към 1, в полза на донорството, отговори ми. Главният донор е държавата. Благодарение на този подход в Унгария има над 90 издания за литература. (От ,,Път през годините“ на К. Константинов научих, че в България по време на трите войни 1912 – 1919 е имало над 40 такива издания). Като има издания, има и литературен живот, няма монополизъм и доминация на определен критерий или личности, изживяващи се като началници по качеството, има конкуренция и естествено дишане на литературния процес. Фондация ,,Йожеф Уташи“, чиято награда получих, е на един от многото литературните кръгове, гравитиращ около списание ,,Хител“, а паричната й стойност бе доброволно събрана от писателите.

 

 Давам тези сведения заради ония наши колеги, които имат желание за промяна, но нямат предприемачески, а само теоретически опит за онова, което трябва да се направи.

 

11.

Миналото май има значение само за тези, които са го изживели.

Всеки ден се изхвърлят, и зариват, милиони човешки трупове, а с тях – спомените, идеите и книгите им. 

Само ословесената памет е възкресителния гроб!

 

12.

Така, както в поезията на различни поети от едно и също десетилетие има общи места, така е и в историята на народите. Завихрени от невидими сили, стават скачени съдове. Да си припомним вълната от национални революции с началната 1848, (другото ѝ име е пролетта на народите), родили националните държави, разлив на последните ѝ кръгове е и Априлското въстание.

Ами 60-те! Те разчупиха с бунта си еднакво запада и изтока, разкрепостиха ги духовно и политически. Кенеди и Хрушчов в политиката и плеядата съветски поети – Евтушенко, Вознесенски, а у нас Константин Павлов, Николай Кънчев, Първан Стефанов, Петър Алипиев, Андрей Германов, Марко Ганчев, Никола Инджов, Петър Караангов, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Иван Динков цялата колода от даровити поети, всеки със свой влог в поезията ни, заклеймени после като априлски, Васил Попов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Николай Хайтов в прозата, Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров в критиката…

А 80-те – с Рейгън, Горбачов, Кол, Тачър…

Изглежда Господ подбира периодически със звезден лъч стадото си, подкарва го с безплътната си тояга по предначертаните пътеки, за да го заведе на ново тучно пасбище.

Случайността не е ли закономерност и нашите срещи и действия не са ли предопределеност? Дадено ни е само да се стараем, да усърдстваме в постигане на онова, което същността и интуицията ни подсказват, макар накрая да се оказва, че те са предвидени! 

Избираме, или избраното от нас е предварително избрано? 

 

13.

Самият Бог посява мислите в главите ни, за да видим изумени в един миг, че са едни и същи в мнозина още съвременници и то извън пределите на една или друга държава.

Общите мисли, теми, идеи и мотиви са като семена, понесени от вятъра, могат да поникнат едновременно навсякъде.

 

14.

Доста, включително и формални, бяха нещата които затвърдиха монопола на Иван с унгарците и приятелството му с Уташи: родени са в една и съща година (1941), пак в една и съща са издали първите си книги (1968), Иван пръв го превежда и представя в антологията ,,Небесни огньове“. Смятам, че закономерно имаха най-доброто приятелство!

Освен тези сходства, външно биографични, има и други, на литературно-художествено равнище, и те са по-съществени.

САМО ОТ ЧИСТИЯ ИЗВОР! САМО ОТ ЧИСТИЯ ИЗВОР!

Това беше лайтмотивът-рефрен на баладата на Уташи ,,Като елените“, която навремето превеждах.

(Щом толкова се държи на едно нещо да Го ИМА, то това значи, че Го НЯМА!)

Неволно се сещам за следните 8 стиха от някогашното стихотворение на Иван Цанев "Пиринско езеро“:

 

Като дива елтепска звезда, 

като бялата сянка на вятър – 

тъй висока и ясна вода 

във зенита на краткото лято!

 

И далече от всички лъжи, 

своя бистър живот тя живее.

Надвесете се. Ще издържи 

само погледът чист като нея.

 

Смисълът на чистотата и у нашия, и унгарския поет е нравствен – новото знаме на 60-те и 70-те години. (Поетът да е нравствена личност, е основната теза в манифеста на деветимата в сборника им ,,Недостижима земя“ – 1969, у нас по същото време същото стремление в поезията е формулирано от критиката като нравствен максимализъм). И Цанев, и Уташи дишат един и  същ въздух на времето: започнала е необратимата ерозия на проповядваните от комунистите ценности. Практиката е опровергала теорията, действителността – идеологията.

1944 – 1945 са гранични години и за унгарци, и за българи: след повсеместната съветизация на селото едно съсловие стана безпризорно и потомците му нямаха друг изход от реалността освен иреалността – един от  двойниците ѝ е поезията.

Ето и други единосъщи мотиви:

Така 

ще ме прегърнеш, 

че чак и клетките ще ме болят. (Уташи)

 

(Бих го превел: че чак клетките ми ще изпукат.)

 А при опасност аз не в гнездото – 

чак в яйцето ще се скрия. (Николай Кънчев)

Или:

 Но фантазия ми липсва, 

в хумус моят стих кълни. (Уташи)

- - - - - - - -  

Хляб за гърлото, билки за раните

зреят могъщо и светло в земята, 

защото тя е, която храни 

корените на чудесата. (И. Цанев)

Различна е само мотивацията, за да се стигне до еднаквото обобщение.

При Уташи тя е по-универсална и дори парадоксална:

Пиша за онова, което го няма!

Защото може да го има. Може!

Научи ме на това хамута: 

което го има е обич по принуда.

При Цанев е подробно обоснована, описателно и последователно изразена, типично по български:

 ам където с въображение не се достига, 

се отива с просто вървене.

И най-пъстрият сън, и най-странната книга 

не са по-хубави от нещата обикновени.

Ние се боим от скоковете на мисълта и въображението, с едно-две или три изключения: Николай Кънчев, Константин Павлов и донякъде Любомир Левчев.

(Не мислете, че изключвам себе си от ,,българския модел“ – напротив – и с двата крака съм вътре).

А който търси нещата в чистия им, абсолютен вид, да ходи да деситилира вода!

 

15.

12.11.2021. Събудих се в 03.10. Не можех да заспя и за да не си губя времето – започнах този текст. А сега – 08.12. имам усещането, че никога няма да го завърша: хем удължава, хем скъсява живота ми. Кога ще спрат да извират спомени, състояния, мисли; все не става и не става: идват все нови и нови...

А как ми се иска да спрат, да скръстя ръце и най-после да се отърва от този извор. Да мина на друг. Препълнен съм до гуша, не, направо съм задръстен с минал живот, впечатления, идеи и намерения и кога, кога ще стигна до тях?!

Камилско яйце да мътех – по-рано щях да го излюпя.

 

16.

Ще цитирам пак Геза Лека: "Бащата на Йошка загина през Втората световна война, той намери смъртта си далеч от родината в снежните полета на Беларус, близо до Минск. Затова не са могли да му останат никакви лични спомени, само мъчително, съпровождащо го през целия му живот усещане за липса, което е една от най-важните линии в поезията му и една от най-често цитираните мисли от което звучи до днес в ушите ми: 

За загиналия герой е сватосана майка ми.

Утробата ѝ е морга на любовта.“

Липса, травмирала го още в детството, когато връстниците му вървят подали ръце на бащите си, (,,а аз няма на кого да дам ръка / аз нямам никого на този свят, /при който да се прислоня“) го довежда до проклятието към Бога ,,Дано да пукнеш“ от стихотворението му ,,Среднощни сватбари“. Предполагам, че то е тежък кощунствен шамар и авторски грях за мисленето на католика. Бунт, който поетът жестоко ще изкупи: обезбащеният син-сирак, вече баща, става баща без син.

Помня, и виждам, момчето му, в първите години на юношеството му; по унгарски може да се каже  ,,тъкмо започнало да се юношее”; бе русоляво, нервно напрегнато момче, слабичко, стеснително, обременено като всяко дете на поет. Бяха избили и първите пъпки по лицето му – предзнаменование, че става мъжле. Възхитителната бащина обич, дори най-възхитителната, не може да спаси от смъртта и най-скъпия син, посегне ли към него. И утробата отново е морга на любовта: ,,В ласка бихме се сгушили двама, / но синът ни: / зове изпод земята.“ 

Дори и една от тези причини стига да полудееш, защото в тях е кодиран несправедливото устройство на живота и света!

 

17.

Тротоарът в близост до площада Вьорьошмарти, там, на спирката на първото метро в Европа, завършено в годината на Априлското ни въстание. Уташи и Бенце ме изпращат. Чакаме да се зададе мотрисата на първата метролиния, а аз се молех да се забави: Уташи  се наслаждава на фонетиката на думата, разглобява я на по-малки съставки или ѝ придава нови смисли, прибавяйки или отнемайки ѝ някоя гласна. Непокътната е мелодията на гласа му, мека, звучна от О-то и Л-то, от Е-то и Ч-то, когато си играе със словосъчетанието гол голеничък; обръща го насам-натам, размножава го в нови и все нови производни, залива се в добродушен, звънлив смях; Бенце ги повтаря, а аз слушам стихнало-усмихнат. Там съм, слух и глед, в тези мигове на опиянение от словоиграта, в която два езика и трима души стават един; двама от тримата все още сме живи, но и когато ни няма,  тази сцена, завършена до последния звук, няма как да не е все такава, няма как да не блуждае из времето и пространството, непринадлежаща никому, освен на склада на човешките мисли и чувства – вселенската вечност.

Случката е преддверие към играта на думи при Уташи, по-скоро една дума, прочетена обратно: АВЕ – ЕВА; ИРНИ – ИНРИ.

Да пиша, да се пише, да пишеш, или пишѝ е ÍRNI, а Христос е INRI (Jesos ot Nazaret, Kral na Judeite), но то е и INRI, прочетено отзад напред. (ÍRNI първо е най-краткото стихотворение анаграма на поета, после – четирите букви, вдълбани в надгробния му черен мрамор):

 

Каква проста технически, като на игра, но смислово гениална находка! Тя е предопределена от целия живот и съдба на откривателя. Да я постигнеш, трябва христосовското да е заложено в теб! Не от думата – от буквите не може да се изтръгне повече. Уташи се е саморазшифровал, самопрозрял се е, предварил е в Слово Съдбата си, преди тя да извърши последното си действие.

Останало й е само формалният ритуал.

 

18.

У всеки голям поет има няколко основни понятия, които с времето разширяват смисъла си, превръщат се в метафора, зад която е кодирана философията на автора.

При Уташи са: бащата, синът, родината, майката – слънчогледоволика, съпругата – скръбнолика, сиракът – от конкретен, въздигна до метафизичен – звезден, вселенски сирак, песента = писането = Христос = Словото. Бащата става Бог Отец, синът – Синът Божи! А в началото и в края е Словото!

 

19.

Едно е да приемеш, че някой е голям поет, защото всички така казват, друго да разбереш, че Е и защо Е.

Стихът на Уташи – пряк, прям, експресивен, със скорост и блясък на светкавица! Най-банализираното средство – искреността, става за него основно, възродено за покоряващо въздействие. Човешкото сърце е безсилно пред силата ѝ!

А метафорите му: парадоксалните – тишината звънлива, езерото – в пожари,

безсмъртие в смъртта ни ще покълне; мащабните: върхът на планината – кула, а със слънцето отгоре ѝ – ,,точка алена“, е ,,обърнат  знак възклицателен“, ,,езичник, християнин ли, разпнат си ти на кръстчето на снайперистката пушка.”; или приказно-фолклорните: небето е ,,златна писменост“, среднощ в него  ,,звездите са насядали на песни“; или заредените със скрита енергия: полата на любимата е обърнато ,,пламтящо лале“ – не е ли това и викът на пола, откриващ инстинктивно жената в буйнокръвната младост?!

Но това не са нарочни, умозрителни, самоцелни метафори, те са резултат на наблюдение и усещане и затова са неподражаеми и трайни.

Дързостта му при образа и метафората според мен идва и от Атила Йожеф. Възторжен младеж, Уташи ги е пръскал със звучна лекота! Той изобретява своя, нова синтетична метафора. Неговите стихове са като извикани от дъното на съществото му мелодии и в тях присвяткват бисерите на мъдростта. Те са с отворен край. Всеки може да притури и личния си опит, подсетен от поетовия.

 

20.

Те превеждаха нас, ние – тях, и за никакво чуждестранно признание не става дума. Най-лесното е да те преведат в чужбина. Най-трудното – да те възприемат и оценят. Но там. Второто говори дали имаш стойност, вписваш ли се с нещо в чуждата литературна култура. 

Александър Миланов, Иван Бориславов, Иван Цанев направиха най-добрите преводи на Уташи, не ги степенувам (не е моя работа да оценявам моите, самооценката е патент на Пламен Дойнов в пространните му трудове за поезията на 90-те години).

Чел съм преводи на по-млади колеги, които нямат понятие от стихосложението. А и не смятат, че трябва да се спазва. Днес формата е разколебана, позволено е всичко. И нека да е така, щом е така. Но ако оригиналът е в класически стих, при превода това трябва да се спазва. Знаенето на езици не е достатъчно знаене, за да направиш добър превод. Трябва да познаваш достиженията на родната поезия в най-добрите ѝ образци, да ги владееш, за да можеш да използваш ресурса ѝ.

Достатъчен е примерът на Вазов и  Багряна при превода им на Петьофи. 

Този подход усложнява ретранслацията, но максимално доближава първообраза. Дори в такъв отдалечен език като унгарския. В превода печелиш едно, а губиш друго, като печалбата винаги трябва да превишава загубата. Днес литературното ведро прелива от неумения: своенравен, различен за всеки куплет, а понякога и стих, ритъм, приблизителни или налучкани ,,рими“. Аматьорство, поради неграмотност, всезнаеща незнайщина.

В превода сме учени да спазваме формата на оригинала, конвенцията, в която сме влезли, а не да я нарушаваме както и когато ни скимне; както Путин договорите: подпише ги, пък после завърта еднолично крана.

При преводите на Уташи зад българските думи, зад българската версия напира да изкрещи оригиналът, усещам езиковите извивки, фонетичния писък на гласните и съгласните, музиката и неравноделния ритъм на унгарския език. Като при Барток. Мощта на оригинала, смислово и музикално, е събрана като в новопоникналото, набъбнало връхче на растението напролет – сгъстеният вид на заложеното в корените бъдещо разкошество на формите и плодовете!

Сигурен съм че, подтикнато от идеята, при Уташи стихотворението първо е избликвало като музика. Доказателство?

 ДИРИДОН  

 Мравка ме полази, дъха на разгон: 

диридон-дондири-диридон!

Цветето тресе го нежна треска, 

дружка си помами за нощеска, 

а осата зажужука в унисон.

 

Сластно се здрачава, щръква клон: 

диридон-дондири-диридон!

На жените зрели сладки са зърната, 

шаващи гърдите, клопки в тъмнината 

са бедрата за извечния нагон.

 

Дондири-диридон-дондири: 

Всеки половинката си дири!

Диридон-дондири-диридон: 

съешават се с любовен стон. 

(превод Иван Цанев)

 

Музикалният ключ, словоизобретателството… Тъкмо поради тях стихотворението е трудно преводимо.

Вероятно трябва да си голям майстор, за да създадеш в чужд език втора реалност на оригинала. 

Може би няма непреводими неща? А може би няма преводими?

Инак защо е казано: Камъкът си тежи на мястото!!!

И все пак – някои успяват!

 

21.

Цялата поезия на Уташи повтаря в слово житейската му биография, развитието на душевността му, идеите му са вкоренени в биографията му.

Инак би ли написал:

 Стихът не се измисля, 

на живо се живее.

Започнал от идилията – стига да апокалипсиса – персоналният му Армагедон.

Ето и част от стихотворната хроника на този път:

 МОЯТА ЗЕМЯ

Това е моята земя, 

минирана с картофи.

От нея се откъсва 

и стремително полита 

цветче от тиква – 

истинска оранжева заря 

за бръмбарите, 

за пчелите 

и осите.

 

Тук макът 

е застанал мирно.

Едно плашило е размахало ръце, 

командва, 

че то предвожда 

тази кралска армия.

 

Те пазят моята земя, 

където всеки слънчоглед 

е джобно огледалце 

на изгряващото слънце.

 

Сам виждаш, 

генерале, - 

за теб тук място няма. 

(превод Иван Бориславов)

 

ЕСЕНЕН СВЯТ

В памет на Бела Барток и  Миклош Радноти 

(откъси)

Есента стои пред пианото:

Барток!

- - - - - - - -  

Бог рибар е – 

стръв му е звездица в есенната заран.

- - - - - - - -  

Скути Майчини! Където кървав траур 

и от пара-пушек Пиета създава – 

вечното кандило – Лунен канделабър!

 

Мярка се пиано в тръстиките гъсти.

Полутонове от мамулови клавиши 

вятърът изтръгва с побелели пръсти.

В щикова атака  – вериги орлови, 

взрив на златни и сребърни мостове.

 

Мелене на кости, носиш мъки

Кроманьонецо Четириръки!

 

Стадо бикове бронирани – мучи, 

сгазва то сестра ти, жена ти просва по очи, 

майка ти с рога на плещи мята, 

върху Лунния ръб Бог се появява, 

на слепците долу изкрещява: 

 

Гледайте, Европа похищават!  

(превод Александър Миланов)

Горчиви са заключенията по залез: ,,Пегас, опасен / и равана, / и галопа е: / навсякъде / срещу гръдта ти / копие!“ (,,Картина на епохата“, превод Александър Миланов).

Или:

Въртележката на космоса се върти, 

въртейки и мен – не спира.

Очаква, отдавна раззинал врати, 

завръщането ми Всемира. 

(превод Александър Миланов)

Раззиналият врати Всемир е продължение  на друга версия в ,,Да се умре е прекрасно“ в памет на приятеля му съпоколенец Ендер Рожа:  

 Затръшна небесните двери, 

след теб зазвънтяха звезди.

 Ако за Петьофи две неща са достатъчни за живота му тук, на земята –  любов и свобода; ако за любовта би жертвал живота си, а за свободата – любовта и те да се приемат за негово завещание, при Уташи те търпят корекция: .

 За вечността оставям благослов:

Вселена!

Свобода!

Любов! 

("Право на последната дума“, превод Александър Миланов)

От пазач и пълководец на стадо гъски нейде из селските лъки, нейде сред унгарските равнини – до метафизиката на Всемира, от сирак на Втората световна – до звезден сирак е равнозначно на поредния провал-победа едновременно. Победа, че от най-ниската точка си стигнал до безкрая и си дал своите отговори на извечните питания; и провал, защото макар и разрешил за себе си загадката, тя остава – ,,въпрос, подобен на извит гръбнак“ – костелив, непречупен, стърчаща кука и за следващите търсачи: 

 Бог: 

наша първа 

и последна метафора. (превод Иван Цанев)

 А поетът – победеният непобеден!

 

22.

Не можеш да не се подчиниш на естествения магнит на унгарската столица – крепостта Буда. Свечеряваше и като всеки жаден за откривателства бродник, налучквах пътя по калдъръма на единствената главна, вдясно ми, излъскани от прожекторите, се изостряха още по-високи, като наточени мечове, извадени от ножницата на  нощта – куполите на храма Матяш – още едно усилие на човека да достигне Бога чрез изкуството да владее материята; бях закрѝлен от стрехите на къщи-дълголетници отпреди 100, 200, 300 и повече години, приели поредните си нови обитатели. Юни вече е горещ, прозорците са отворени и сякаш да укротят и разсеят жаркостта, почват вечерните сериали, припламващите светлини на телевизионните екрани прорязваха и разкъсваха тихото кацане на вечерта; екранни светлини, умножени от стъклата на прозорците и гласове – усилени от тишината, на непознати ми и незнайни филмови герои. Стана ми мъчно, че чувам и виждам живот, в който не мога да проникна, не само поради езика.

А нали за обратното бях дошъл.

Не, не се страхувах, че мръкваше и че ще се изгубя. Пламтящите гирлянди на Пеща бяха в краката ми, а безчетните лампи, окичили мостовете, щяха да ми покажат обратния път. За друго нямах търпение: да разсъмне и да се видя с приятелите си. И да питам. Да питам… Трябва да разбера с какво този свят и този град, са по-различни от моя, защо така ме теглят към себе си и ми внушават, че тук е вече Европа, а още по-нататък – още по!

Залезът изостря усещането за антитезите, все едно дали са ден и нощ, вечно и преходно, родно и чуждо, земя и небе – всички до една от века и до века непоклатими в същността си; нямаше как и поредните временни обитатели на няколковековните къщи да не живеят със съзнанието за трайност и дълговечност.

 

23.

А не предаваме ли така и ние с неписано завещание къщите на предишния литературен живот, отстъпвайки ги на щастливите новодомци, без да им теква, че започват поредното повторение и единственото, което могат да сторят, е да притурят и те своята лепта към историята. 

12.11. –  27.12.2021

19.03.2026