НИКОЛАЙ ПАВЛОВ, "Портал Култура"

Марин Георгиев, „Камъчета под езика“, изд. „Литературен форум“, 2023 г.

 

Сборникът е съставен от всички възможни жанрове – рецензии, фрагменти, спомени, стихове, афоризми. Или, както сам казва авторът: „Най-добрият жанр: без жанр!“ Как да рецензираш кентавър? Не ми се ще да подхождам с обичайните критически похвати, да обяснявам какво е искал да каже и казал. Друго искам. Важното за мен са темите и мотивите, както и какво не е посмял да каже авторът, или защо го е казал. С други думи – характерът му. Опит за атомизиране на характера на Марин Георгиев. Но веднага добавям – всичко си е казал Марин, на места дори се разголва отвъд обичайното приличие. Анализирал себе си безпощадно, анализирал другите, задавал въпроси, търсил отговори. „Камъчетата“ ми заприличаха на броеница с нанизани върху връв различни семенца – царевично, житено, тиквено… Връвта е дарбата и характерът на Марин, а семенцата – темите – те проблясват и издават звуци, изпускат багри и миризми, който успее – да ги разчете. Аз разчетох три главни теми – ситото на паметта и неизбежната субективност. Битката за правда и справедливост. Схватката на Духа с Материята. Това държи броеницата да не се разпилее, и добре я държи. И затова тази книга може да се чете, с еднакъв интерес, от средата, от края, началото и откъдето да я разгърнеш.

– – – – –

Марин си е водил дневник от 1967 г., та до днес. В откъслеците има любопитни анализи на обществото. Пише в 60-те: „Всички са прави – пак някой невинен ще страда“. Предполагам, че липсата на житейски опит, младежката наивност и вътрешната му доброта са породили тази мисъл. Сега той добре знае, че в живота невинни няма. Конструкцията „виновни – невинни“ е създадена от Егото, за да постигне своята идентичност. Сянката и проекцията. Ето късното признание: „Истината. Търсих я у другите, а тя била у мен“.

Или „ВИК

Не мога да понасям повече без-въз-врат-ност-та!“

Разделил е думата на срички, сякаш за да подчертае минало-настояще-бъдеще. Измъчва се от проблема за времето, но разделянето на живота на минало, настояще и бъдеще е плод на ума, то е илюзия. Миналото вече го няма, то е в спомените, в ума, бъдещето още го няма, то също е в ума, съществува само настоящето, миг, в който живеем. „Добродетелите и търпението на жените се изчерпват, след като ни осигурят за себе си“. Или: „Жените – те единствено повдигат душата до дъха ми, колко често съм свързвал щастието си с тях – най-голямото ми нещастие“. Тук е скрита дилемата на Яворов: Мина и Лора. Мъж, който срещне жена, събрала и двете в себе си, е щастливец. Дали има такъв?

Понякога, като един Монтен, Марин нагазва и в подмолите на морала и философията: „За низшите си постъпки човек търси висши оправдания“.

И когато изплува от подмола, той държи в ръце едра риба – диалектика, но обратна на Хегеловата: „Винаги има две неща, противоположни едно на друго, и трето, което не е резултат от двете“.

Любима тема за размисъл – изкуството. „И наистина, големият писател (художник) гледа на околните само като на обекти за наблюдение и изучаване“. Предполагам, тази мисъл се е родила в съзнанието му след четене на Толстой.

Друг откъслек ме накара да се замисля: „Прекалената условност е вредна за изкуството, така, както прекалената конкретност“.

– – – – –

Литературното четене върви по сценарий – Борис Христов, Паруш Парушев, Таньо Клисуров, Калина Ковачева, идва ред на Марин, и той казва, че ще ни прочете свой превод на стихотворение на Николай Заболоцки. Плътно, космато, ръбесто стихотворение, мирише на пръст, блатна вода и пелин. (След петдесет години научих от Светлана Алексиевич, че пелин на украински е чернобил…) А ние, тогава глутница млади търновски поети, ахкаме и охкаме. Изведнъж  Калина Ковачева се обажда с детското си гласче: – Той го е мариновал.

Става ми неудобно за Марин. Но поетът не реагира. Когато след години се посближихме, постигнахме морфичен резонанс, както се казва днес, разбрах, че колкото и да умее да се владее, му проличава. Плещест, веждест, направен като от буца мизийска земя, с едри черти на лицето, владее се, но емоциите му избиват физически – или ще се препоти над горната устна, или очите му ще метнат сини пламъчета, или веждите му ще щръкнат, или ще чуем ХМ, прословутия  марингеоргиевски звук, за който и до днес не зная какво означава: ХМ… Дали: трябва да помисля; дали: не си прав; дали: върви на майната си… Той си знае. А може и да не знае, не съм го питал.

И ето какво семенце бисерно блести-лежи на дъното на „Камъчета под езика“. Марин си е мариновал спомените, впечатленията от случки, ситуации, прочетени книги. Някои дори ги е помаринчил, тъй като истината е процес – зависи в коя точка на  процеса се намираш. Както Марин пише: вярно е онова, което ни е изгодно.

– – – – –

Някъде през осемдесетте години в ресторанта на писателския съюз, в прочутото мазе, умирисано на кебапчета и скара, както подобава на писателите от онова време, сме на премиера на детска книга на Иван Цанев. Помещението е претъпкано, почитатели на живия класик са дошли да го видят и чуят. Довел съм по-малкия си син. Стиховете на Иван са кристално чисти, изпълнени със слънце и вятър, очовечават и му подготвят възрастни читатели. Така правят големите поети. По средата на премиерата, не щеш ли, се надига литературният критик Иван Попиванов – секретар на Съюза на писателите по нещо си, дали за критика, дали по детска литература, който го помни, знае, че бе човек силно кривоглед – тебе гледа, мене види. И вади секретарят ножката си от джоба и почва да кълца Иван-Цаневите стихове като кисели краставички. Публиката се спотайва – секретар, кривоглед, тебе гледа, мене вижда, може някъде да са взели решение… И кой мислите? Скача Марин, виждам го че е настръхнал, ококорен, от очите му сини въглени, праска с голямата калъчка, реже ту на едро, ту на ситно и критика, и ножката му, и секретарството му. Изтръпнах. Отиде биволарецът, мисля си, похарчи се за приятел, а още не е приет в СБП. Когато вечерта свършва и излизаме навън, детето ме дръпва за ръкава и шепне: тате, а сега чичо Марин ще набие ли този Попиванов?

– – – – –

Комай е било по средата на осемдесетте. Нещо тътне под земята, кълни, измича се и се готви да излезе навън, а ние – компания бохеми – сме седнали в ресторанта на журналистите. И спорове – за Казандзакис, за Лампедуза, за Маркес, точат се като руйно вино от чучур. На съседната маса седи и си пийва непознат – явно бачкатор, работническа класа, пие самотно вино, замезва и надава ухо към нас. Дошъл е в София по работа сигур, самотен е и му се ще компания. После разбираме, че е заварчик. Как е попаднал в ресторанта на журналистите, не е ясно. И по едно време събира кураж, пита: – Момчета, може ли да дойда на вашта маса, искам да ви почерпя бутилка вино. Щото сте хубави хора.

– Може – викаме ние, сместваме се и работническата класа сяда при нас. С първите бутилки си мълчи и ни изучава, но с виното набира кураж, класовата му гордост и смелост се събуждат и влиза в спор. И то за литература. И спори люто. И взе да предизвика Марин на борба. Канадска. Гледам го – як, едър, жилав, кой ще му излезе насреща. Марин не се дава, въпрос на чест е. Разчиства се масата, оголва се пространство, двамата се хващат и… за миг Марин му събаря ръката на покривката. Бачкаторът се муси, ломоти нещо, плаща си сметката и се изнася. Марин едва го дочаква да затвори вратата, и виква:

–  ГътнАх го, бе! Видяхте ли? ГътнАх го!

– – – – –

Няколко са основните стълбове на тази книга: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев,  откъслеците за Гьоте и вариантите на неговите преводи, уроците по писателско умение, историята ни с извечния триъгълник: България, Русия, Европа, нелегално препредаваните дневници на Стамболов по време на соца, ставащото пред очите ни за повече от половин век; невеселите размисли за остаряването и старостта, полемичните текстове, разбунили духовете тогава, та и до днес… Има даже и художествено поднесена еротика.

– – – – –

Изобразява Марин и близки приятели – без сантименталност, без жал дори, с две-три чертици. Вмъкнал се в морфогенетичното поле на литературния кръг „Пчела“, Марин описва приятелите: „Вечно зиморничавият, сгърчен в кожуха си като буба в пашкул, Иван Цанев…“ Бубата Иван Цанев върви редом с гологлавия, „разгърден като сватбарин Николай Кънчев”, и двамата отминават в спомена на Марин Георгиев. (Помня, че навремето в кафенето на писателите Николай Кънчев бе оприличил Иван Цанев на чапла). Марин пък е оприличил Кирил Кадийски на жираф: слаб, висок, длъгнест, с разкрачена походка и присмехулник по природа. Цитира Марин писаното от Кр. Куюмджиев за Георги Мишев, че приличал на Санчо Панса с усмивка на Хитър Петър, но добавя че този Санчо влиза в доспехите на дон Кихот и ако трябва – втурва се на бой с шлема и копието му. Аз пък бих добавил още – и на Швейк прилича. Обладан от неистовостта да наблюдава и изразява, да познава и себепознава, прави психологически разрези на десетилетия наблюдавани характери и поведения, на хора и дела, които уж много добре познаваме, а се оказва, че не е така…

Какво е това? Желанието на писателя да опредмети впечатлението си, да класифицира другия, за да се оразличи и сам да се идентифицира като различен?

Пластик, аналитик, психолог, мислител – всичко накуп в една личност. И думи, които я слушат.

– – – – –

Сънищата на Марин. Ако се захвана с тълкуване по Фройд и Юнг, Бог знае колко страници ще ми трябват. (Някой ден и това може да стане). Ето, вижте колко интересно: „Сънувах, че съм умрял и погребан в Унгария и на паметната ми плоча пише: Той умря в Унгария за България“. На предишната страница чета: „Знам, че не ме обичат, знам, че малцина са ония, които харесват това, което пиша и както го пиша…“ Бягство в съня – всъщност в смъртта – от непризналата го и непризнаваща родна действителност. Същата тема – в съня за Марина. Ниска, дребна, почти джудже, понечва да каже нещо, но никой не иска да я слуша. Проектира себе си. Харесва ми как описва сънищата си – ярко, картинно, с детайли, навярно след като се събуди, ги записва.

Ето още: „Този сън сякаш бях сънувал и друг път“. Попада Марин в селото на Борис Христов – останало на дъното на язовира – и сънува, че си е купил къща в него. Къщата с ниски тавани, тясна, малка, покривите обсипани с педя прах, улиците безлюдни и прашни. Какво е това? Потиснато желание да се сдобие, да „влезе“ в къщата, в славата на Борис Христов? И осъзнаване, че неговата – на Марин – литературна и житейска съдба има друга къща? (Разликите помежду им е изразил запомнящо се в „Двете слънца“, „Нашите млади години“ и „Копие, или творческо усвояване“). В този сън впечатлява един детайл: Любомир Канов, „брокерът“, го убеждава, че на терасата на втория етаж на къщата има дори каменен моторист, заради него си струвало да стане сделката. Каква е тази сделка, дали не онази, която Борис Христов навярно е сключил преди години? Път по литературната магистрала, по бързата писта с бързо превозно средство и с държавно гориво?! Отговорът остава у всеки от нас.

– – – – –

Камю написа прочутото си есе „Митът за Сизиф“ с посланието, че животът човешки е безсмислен, безцелен и по-добре да му сложиш край. Аз пък видях как Марин Георгиев е грабнал големия чук, разтрошил е камъка на Сизиф на дребни-ситни камъчета, превърнал ги е в семенца и сега ги чака да покълнат.

 

 

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Животът е скандали, мъка, разочарование, любов и саможертва, златни залези и черни бури.“

Лорънс Оливие, роден на 22 май преди 117 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.