МАРИН ГЕОРГИЕВ

Стихотворението на Марко Ганчев от 1967 г. "Българска черта“ завършва така:

С подозрението на скептика

да наблюдавам всичко покрай мен.

Докато другите минаваха за поети, него го водеха като сатирик – изкусна форма на идеолозите да го маргинализират, защото все им се изплъзваше да го моделират по свой тертип; "Бягащо дърво“, стихотворение и едноименна книга от същата 1967 г. "за които е разпъван на кръст, са не само неуловимото, което гоним, метафора на оразличаване, несъгласие с ограниченията, а и самият автор. Но търпелив и издръжлив е Марко: и в сатирата, и в хумора му бе комфортно, създаде и в тях своите образци, за да не река шедьоври, щото днес всички претендират, че са шедьоврописци и не само не броят предишните – не се и интересуват от тях. Елиминират ги, трият ги от литературната памет, за да се наместят във все по-стесняващото се литературно пространство и пак не мога да го запълнят. Но такива са действията на всяка нечиста съвест, която затъва един ден в собственото си безсилие, изтощена от реваншизъм. Нашият поет е наясно и с това: "Писателите са два вида: едните искат да пишат, а другите – да бъдат писатели“. Това е от блестящата му мемоарна книга "В търсене на изгубеното племе“, "Хермес“, 2012 г., за да заключи: "Вечното господство на посредствеността над таланта е непобедимо, защото то изглежда е естествено“.

Бих го допълнил пък от своя опит: които искат да бъдат писатели, постоянно пречат на тези, които искат да пишат (то и кой ли инак ще ги забележи). Те са творителите на новите Менделееви таблици, съгласно поредната конюнктура, те са и създателите на всяка конюнктура; те са раздавачите на първите и вторите места, на безсмъртието приживе, на кои да са в графата "и др.“, а други направо и дим да ги няма. А Той не е написал нито едно конюнктурно стихотворение нито в предишната, нито в новата епоха. Напротив – четири десетилетия е изчерпал само с четири стиха – най-кратката формула за менгемето, в което бе стиснат за гушата българският писател:

 

Денят към залез нека се накланя,

спокоен ще ми е сънят:

успях семейството си да нахраня

и себе си да съхраня.

(Неволен каламбур, 1972 г).

 

Днес Марко Ганчев е на 91 година и за ужас на природния истаблишмънт и литературна установеност пак продължава да твори и пак образци. 

Ще припомня на днешните четящо-нечетящи няколко факта от биографията му. Той е само на 10 г., когато отпечатват първото му стихотворение във в. "Другарче“, а на 14 г. вече сътрудничи със стихове на вестници за гимназисти „Средношколско единство“ и "Емос“. Баща му е шлосер във вагонната фабрика, майка му се грижи за дребно земеделско стопанство, а чичо му е авторът на „Остров Тамбукту“ Марко Марчевски. След завършване на българска филология в СУ (1955 г.), според тогавашната практика е изпратен в Тирана да учи албански, за да превежда поезия на един от братските народи. По това време със същата цел Николай Кънчев е пратен в Грузия да се справи с грузинския, само че за разлика от Марко не се получи, превеждаше през руски. Случи се така, че 1990 г. с Марко Ганчев посетихме Тирана – паметта му бе непокътната, все още владееше езика прекрасно, а няколко години преди това бе превел книжка с албански народни песни "Между две планини зелени“. Пак тогава, в асансьора развълнуван американски журналист ни съобщи че Исмаил Кадаре е емигрирал във Франция, а Марко дори ми показа блока, в който е бил апартамента на вече световно известния писател – типичен белосив блок на соцепохата.

1971 г. Марко Ганчев отказва да гласува декларацията на Съюза на българските писатели срещу Солженицин, акт за който и до днес затинялия в миналото си съюз не се е покаял; за това си деяние Марко Ганчев е свален от длъжността завеждащ поезия в издателство "Народна култура“ и изключен от партията, а двайсет години по-късно – от противостоящия й СДС. 

Марко Ганчев – един недоразбран поет, за да не кажа недооценен.

А може би – много добре разбран и затова неоценен подобаващо.

Или пък има нещо друго?!

 

Сега се питам с пълна откровеност

защо не съм поискал да блестя,

а към това изпитвах странна леност

дори в годините на младостта.

 

Ленив, не вдигах нокти настървени,

когато измежду малцина чух

да пляска със крилете си над мене

на случая щастлив светия дух.

 

Сега ви казвам с пълна откровеност,

че не от ум и от морал висок

останах редник аз, ами от леност.

А нея може би я праща Бог...

(Леност, 1968 г).

 

Тази леност, наистина божествена, вложена във всеки даровит творец! Но има и още една причина: той не е деконструктивист, не е авангардист – той е традиционалист, за него е по-важно какво ще каже, а формата е създадена от предшествениците, защо да хвърля сили там, където е постигнат оптималният изразен еталон. Даже да внесеш нещо ново в него е още по-трудно, защото от векове са се съизмервали перата на хиляди. Музата на Марко Ганчев ражда своите творения с излива на планинската вода, избликваща от дълбините: спокойна, течащо-неизтичаща – кроткият клокот на вечността. Той е обгърнат от аурата на класичността, в която нищо постигнато не е последно.

Тази аура витаеше над него и около него, когато стана главен редактор на писателския вестник в най-критичните години на промяната. Той бе Разумът, внасящ спокойствие в хаоса при всяко пренареждане на света, опитомяващ го и правещ го дори сигурен. В ония години Марко ми приличаше на днешния Гугъл, комуто задаваш темата и след по-дълго или по-кратко мълчание ти дава отговора. Непоклатимият отникъде отговор!

 Той бе и първият човек, който ми даде, а и на цялата редакция, свобода в публикуването и издаването на написаното, свобода на редактора, свобода да пишеш и мислиш. Нямаше допреди него, а и после – такъв главен редактор на „Литературен фронт“, който прекръстихме по наше и негово желание, а и тъкмо той измисли името – на „Литературен форум“. Идваше късно на работа – работехме следобед, тънко усмихнат, то при него нямаше нужда да участват устните в усмивката, тя беше в очите му. Така искрят само очите на Мъдростта!

В поезията си той напипва насъщните неща за човека във всички времена?! И още нещо, което смятам за най-трудното: търси ги и ги намира в най-обикновеното, във всекидневното, в тях открива трайното, повторимото в битието: "Онова, което ни обкръжава всекидневно, което е неразделно от нас, което е обикновено, може да бъде открито само от един голям, необикновен талант“, както казва Гогол. А на него може да му се вярва повече, отколкото на мен. Би трябвало да ценим повече онзи художник, който има широк диапазон от чувства и изразни средства, сравнен с едностранчивия, свирещ на една струна, колкото и да е силен във владеенето й.

Не мога да се сдържа да не цитирам поне едно стихотворение от "Мълчаливи сирени“ – за мен най-добрата книга на 1977 година, която разбира се не бе отличена като такава:

На градския пазар тълпи невежи

гъмжат. Земята пак не ги лиши

от нищо. Пълнят с грозде свойте мрежи

и със доволство - своите души.

 

Избират само жълтото. Лозарят,

като везните уравновесен,

отмерва им. От скука се притварят

очите му, додето дойде ред на мен.

 

Аз, който съм копал и ръсил лозе

и знам добре кога гроздовете тежат,

му казвам: "Дай ми този грозд и този,

не оня, той е прекалено жълт".

 

Добрият грозд е вътрешно избистрен,

прозирен и на сянка дълго зрял.

Лозарят, с поглед пъргав като изстрел

измерва ме и засиява цял.

 

Претегля гроздовете и ми кима,

и във очите - гроздови зърна -

блести, за другите неуловима,

една горчиво-сладка светлина.

(Купуване на грозде)

 

Мога само да добавя: не само добрият грозд, и добрият поет е вътрешно избистрен и съвършено завършен, прозирно ясен. Както и доброто стихотворение. Това е писано 1972 г. От тогава до днес времето не е оставило дори бръчица по него. Как тогава да не е дълголетен поетът, автор на дълголетни стихове?!

Марко Ганчев има висока мярка за литература, а в поезията - запазена мярка. Затова в писмата си към него се обръщам така: 

Марко-в поете,…

2015 написах в "Догонване на недогонимото“, "че мечтая да съставя и да издам една негова книга само с лирика! Ако Ганчев е съгласен, разбира се.“ (https://liternet.bg/publish28/marin-georgiev/marko-ganchev.htm). И колкото и да не е за вярване това стана: включена е в поредицата "Българска сбирка“ 2016 г. Но това сътрудничество продължи: Марко Ганчев се обърна към мен за издаване на неговите 

ИЗБРАНИ СТИХОВЕ

В ДЕСЕТ СВИТЪКА

1. ЖИТНА ТОПЛИНА, книга на природата

2. РАЗГАДАНАТА УСМИВКА, книга на жените

3. ПОВЕЛИТЕЛНО НАКЛОНЕНИЕ, книга на властта

4. НЕЗАВЪРШЕН АВТОПОРТРЕТ, книга на поета

5. ВАРВАРИТЕ ЩЕ ПРИСТИГНАТ В ПОНЕДЕЛНИК, книга на битието

6. СТАЦИОНАРЕН ОДИСЕЙ, книга на предците и на потомците

7. ВСЕ В ТОЯ ДУХ, книга на ирониите

8. ЗЛОЯДИЯТ ТИГЪР, книга на басните

9. ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА, книга на епиграмите

10. ЕЗДАЧИ НА НИЩОТО, книга на поемите

Досега на бял свят видяха три от тях, предстои издаването на 5 и 6-ти свитък. Предлагаме по няколко стихотворения от всеки от двата.

ВАРВАРИТЕ ЩЕ ПРИСТИГНАТ В ПОНЕДЕЛНИК, книга на битието: 

СЕЛСКИ СВЕЩЕНИК

Седнал пред кошера

като статуя на Мойсей.

Тупвам го по коляното:

Говори, хей!

Той мълчи. И му сияе лицето.

Мойсей не говори с Бога,

а с битието.

Вдига капака и отсипва за мен

мед, който наистина

е благословен.

---

ГОЛЯМАТА СВОБОДА

И след като прекара на земята

повечко време, смаян ти узна,

че скоро се прераждат имената,

които бяха гръмки имена.

 

Умря артистът, който ни пленява

на времето, а тъй се казва днес

един художник и светът отдава

сега на неговото име чест.

 

Прибързала, писатели двамина

съдбата с общо име сподоби

и възрастният скоро се помина,

за да не стават грешки може би.

 

Ти бе се примирил, че подир време

ще трябва място да освободиш

в пространството, та друг да го заеме,

но виж, че още нещо му дължиш.

 

Той казва ти: отивай си изцяло,

щом ще си ходиш, и добър бъди:

не само мястото на свойто тяло -

и свойто име ми освободи!

 

Ти, който възжелава свободата

със сладострастието на младеж,

защо се плашиш от деня, когато

сам трябва свобода да раздадеш?

 

ПРОКЛЯТИЕТО НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

Ужким доволен старият дърводелец

викаше: "Най-подире пенсия взех“,

обаче с претенцията си на умелец

все се навърташе край дърводелския цех.

 

И макар че там не му щяха съвета,

често с възмущение размахваше пръст:

- Ама хич не ви бива, момчета,

две греди да сковете накръст.”

 

Изумени от здравата хватка,

с която старецът гредите скрепи,

те го потупаха: - Браво бе, дядка,

сядай с нас и ти се черпи.

 

След това на Голгота, макар и смътно,

Йосиф позна я тая греда,

върху която бе разпнат синът му

и редом с Мария и той зарида:

 

- Що ли ви учих, несръчници гадни! -

скубеше Йосиф белите си коси. –

Иначе кръстът ви щеше да се разпадне

и синът ми да се спаси...

 

СТАЦИОНАРЕН ОДИСЕЙ, книга на предците и на потомците:

УМИРА ДЯДО

От изток идваше денят, но беше

за дядо ни последен тоя ден.

На смъртен одър старият лежеше,

като от оран тежка изморен.

 

Приведени, във стаичката ниска

дойдоха едрите му синове

и внесоха, тъй както той поиска,

отгледани от него плодове.

 

Устата му безсилна се затвори,

но той изгледа внуците поред

и мъчейки се пак да проговори,

повдигна едра пита слънчоглед.

 

Във тоя миг на ризата ръкава

се свлече върху смъртното легло

и трепнахме - ръката бе кафява

и суха като есенно стъбло.

 

И сякаш в слънчогледовата пита

преляна беше по незнаен път

и силата на таз ръка изпита,

и нейната човешка кръв и плът.

 

И ний, поклонниците на герои,

стоим пред дядо, сключили уста,

в поклон пред този, който дните свои

изминал е без подвизи в света.

 

А той мълчи. Очите му догарят.

Сърцето глъхне, глъхне, глъхне. Край.

Смъртта е туй. Прозорците отварят

по древния народен обичай.

 

Навън люлее вятър слънчогледа

и сякаш в ранната синевина

навежда някой питите и гледа

дали са зрели всички семена.

1954

 

КАТАСТРОФА

Заблъсках луд и груб

човешката стена.

Под вестници лежеше труп,

загърнат като новина.

И тутакси

възвърнах своя дух -

не бях купувал тоз кожух.

Ни панталони като тия

съм гладил

с нашата ютия.

Обувките... Да, чужди са и те.

И даже мъртвият не е дете.

Вървях

и разсъждавах озлобен

за егоизма,

вкаменен у мен.

Признавах, 

че донякъде съм недостоен.

Но вече бях спокоен.

 

БАЩИНА ЗЕМЯ

Светът отхвърля те, дорде си млад,

но постепенно, не така свиреп,

посмества лактите си тоя свят,

за да отвори място и за теб.

 

Ако това се бави някой път,

бащите ни обръщат се в пръстта,

пръстта се сляга, стърсва се светът

и идваме на своите места...