МАРИН ГЕОРГИЕВ е роден през 1946 г. в с. Биволаре. Работи като редактор в Радио Варна и вестниците "Учителско дело”, "Народна младеж”, "Пулс” и "Литературен фронт”; от 1992 г. е директор на в. "Литературен форум” и на едноименното издателство. Автор е на над 20 книги (две от тях издадени в Унгария) с поезия, проза, литературна критика и преводи.

Георгиев е носител на високото държавно отличие на Унгария „Про Култура Хунгарика” (2001), на Ордена на президента на Унгария (2016), на Международната литературна награда „Паметна сабя „Балинт Балаши” (2018) и на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи” (2019). Първи носител на наградата „Теодор Траянов” (заедно с Валери Станков) (2012).

---

Проф. Золтан Яноши:

"Унгарският читател веднага ще забележи при първото прелистване на книгата, че представената в нея поетична дъга на ХХ и ХХI век е тясно свързана с основните въпроси на унгарската история и лирика. Общите черти на историческата съдба, националните и личните проблеми се появяват - или по-скоро се изстрелват - от българските стихотворения към унгарския читател като остри аналогии. Сред тях националното съзнание и патриотизъм, които са характерни и за двата народа, са в основата на поетичното творчество на много места в сборника. Яворов, Теодор Траянов, Дебелянов, Никола Инджов, Усин Керим, Анастас Стоянов, Христо Фотев, Иван Вълев, Марин Георгиев, Христо Стоянов, Едвин Сугарев“.

$Изобразяването на човешкото-творческо състояние, изложено на жестоки външни сили, е безспорна тема за Иван Вълев, Стефан Цанев, Блага Димитрова, Иван Теофилов, Петър Анастасов. По-изтънчените теми, свързани с пейзажа, красотата на личния живот, културните преживявания са при Александър Геров, Иван Радоев, Георги Джагаров, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Петър Алипиев, Стойчо Стойчев, Пламен Киров, Николай Кънчев, Иван Цанев, Николай Заяков, Иван Арнаудов, Георги Константинов, Рада Александрова, Иван Бориславов, Стела Стоянова; по-традиционните мисловни линии, които се появяват в стихотворенията с визионерска, плътно изтъкана образност или които се преплитат с пейзажната поезия или по-обективната лирика като цяло, са много по-силно изразени в творбите на поетите след 1945 г. и особено на по-новите поколения поети, отколкото преди. Много по-интензивни и прогресивни експерименти в мисловната лирика, отколкото в предишните форми, показват например Блага Димитрова ("Гледна точка", "Винаги един и същ въпрос"), Марко Ганчев ("Ода за предметите"), Христо Фотев ("Болница), Иван Цанев ("Апокалиптичен сонет"), Екатерина Йосифова ("Книгите са места за живеене", "Нощ на приятелството и поезията"), Рада Александрова ("Посетителят"). Съществува и силна връзка между този вид лирика и творби, които надхвърлят библейското съдържание и напомнят или интерпретират класически периоди и личности, особено в стихотворенията на Христо Стоянов, Николай Колев-Босия, Иван Цанев, Иван Бориславов, Марко Ганчев, Иван Теофилов и Бойко Ламбовски.

А за бъдещето на българската поезия заслужават внимание творбите на най-младите поети, които създават нов език, търсят нови поетични решения, вкарват нови теми в поезията и откриват нови пространства на душата и съзнанието за лириката. Гротесковите експерименти на Иван Бориславов, творбите на Пламен Киров, Пламен Антов, Стела Стоянова, както и вече споменатите стихотворения на Рада Александрова и Екатерина Йосифова, които също представят женската душа от нови ракурси, са от стихотворенията, които разрушават стени, и разбиват затворените ключалки в поетичните пътища както на поетичния изказ, така и на съзнанията, които те представят, като се стремят да извадят на показ в поезията житейски ситуации, които все още са характерно български, но през погледа на съвременния европеец. Сред тях се откроява и ,,Пиршеството на Посейдон“ на Бойко Ламбовски, по-дълга поема в няколко части, в която модерната съвременна чувствителност и новият поетичен език прерастват в уникално цяло, обещаващо по-нататъшни красиви резултати, благодарение на съчетанието от класицизъм, гротеска, абсурд и превъзходно майсторство.(…)   

Втората половина на ХХ век обаче продължава да поставя нови препятствия пред това значимо развитие на българската художествена литература. След векове на физическо и психическо насилие от страна на турците, след Балканските войни и ада и пораженията на Първата и Втората световна война, българският народ, чието национално съзнание, самосъзнание и увереност в себе си току-що са се възстановили, идва нов погром: след 1945 г. неукрепналите устои са повалени от културната концепция на съветската имперска идеология. Комунистическата диктатура, подкрепяна изцяло и от вътрешните си служители, не само че не даде на литературата нови перспективи, но и се опита да заличи, или дори да унищожи с репресивната си машина и малкото оцеляло от изкоренените преди това ценности. След по-свободния въздух, който прекъсва управлението на сивото до 1956 г., продължило само за едно десетилетие, догматичната литературна политика, възвръща силата си от края на 60-те години на ХХ в., забавя, възпрепятства и парализира социалнокритичните литературни рефлекси на по-свободни личности, сред които Атанас Далчев, Стефан Гечев, Христо Фотев и Стефан Цанев, както и изразяването на модерно национално съзнание и европеизъм до смяната на режима в България.

Ето защо именно в тези полета на сиво безсмислие изявите на Марин Георгиев и Борис Христов бележат пробив - изключителен сред останалите автори. Унгарските литературни преводачи, сред които и Бенедек Киш, които са имали досег с българската литература, е трябвало да извадят и покажат лицата и творбите, които са били под повърхността, често пренебрегвани, изтласкани от прилива и отлива на политическата вълна, за да не предадат схематични или посредствени произведения, които са били изложени на витрините.

Стилът, усещането за съществуване, интелектуално-културно-историческият и философският фон на пренесените творби са все черти на романтизма и постромантизма, на мирогледа, който носи мисловните и художествените елементи на модерната нация, на визионерската метафизика, на символизма, пропит с гигантски сили и противоположности. Лирико-историческият релеф, който Бенедек Киш заснема от дългата линия на българската поезия, ни показва елементи, които проблясват от авангарда, особено експресионизма, до стилистичните черти на още по-модерната поезия. Структурата на книгата се основава на линейна хронология и на произведенията на най-изтъкнатите и най-старите автори, чието творчество вече е доказано от техните творби, особено на Яворов, Траянов, Дебелянов, Багряна, Милев и Вапцаров. Съществено значение имат творбите на Петър Алипиев (14 стихотворения), Александър Геров (11 стихотворения), Иван Цанев, Марин Георгиев (8  заглавия 6 стихотворения и 2 поеми, на него са отделени най-много страници в антологията - 20) и Екатерина Йосифова (7 стихотворения), както и стиховете на поетите, представени с пет стихотворения: Иван Теофилов, Марко Ганчев, Христо Фотев и Николай Кънчев.

По-дългите стихотворения в книгата или дългите стихотворения в няколко части също играят решаваща роля в изграждането на структурата на книгата, а с това и на нейния интелектуален характер. Тези дълги съчинения, които имат синтетично значение, са свидетелства за собствената и поколенческата съдба и са обединени от няколко тематични нишки, предоставящи дълги композиции с екзистенциална стойност, вътрешни монолози, описания, характеристики, епизоди, анализи и са не само лични по характер, но и социални и психологически синтези на най-съществените проблеми на даден период, историческо състояние или творческо виждане, често включващи смисъла на самата поезия. Четири такива основни произведения са в основата на интелектуалната и поетичната макроструктура на сборника: Мащабното ,,Самоотвод“ на Стефан Кънев (около 13 000 знака), писано между 1960 и 1980 г., "Честен кръст“ на Борис Христов (9000 знака), поемата  "Последна любов" на Марин Георгиев (над 9000 знака) и мащабната му поетична композиция – поемата ,,Памет“ с подзаглавие ,,на живите и мъртвите на моето село“ (над 16 000 знака). Тези четири естетически сложни творби с обща стойност почти петдесет хиляди знака, но поотделно много значими от гледна точка на художествената им сила и сложността на идеите им, представляват четири много важни стълба на сборника. Например в ,,Памет“ на Марин Георгиев, творба, която е едновременно екзистенциална и съзерцателна, детството, по-цялостното историческо минало, което се крие зад него, и спомените за провинцията и селото са съчетани в мащабна поетична структура, която същевременно представлява семейна история, написана на лиричен език, социографско представяне, душевни търсения, исторически анализ, с родители, баби и дядовци и други бивши фигури от селото, а епизодите и включването на типични фрагменти от съдбата, както прави Ласло Наги, правят селския живот и селската съдба изобразени в творбата: ,,Дълга поема за огъня и зюмбюла“ за унгарското село Исказ, животът на селяните се разширява от едно малко българско село във визия за съдба на човечествотo“.

Из предговора към Антология на българската поезия FÉSZEK SZAKADÉK FÖLÖTT ("Гнездо над бездната"), MAGYAR NAPLÓ, Будапеща 2022, превод и съставителство Бенедек Киш

---

На 20 ноември 2019 г. в Будапеща Марин Георгиев стана първият чужденец, който получи наградата за поезия на фондация "Йожеф Уташи“. Той е третият носител от основаването й. Наградата му бе връчена от вдовицата на поета Ержебет Уташи на ежемесечното събиране на писателите, обединени около списание "Хител“. Преди това преводачът и историкът Дьордь Арато, бил два мандата директор на Унгарския Културен институт в София, представи българският поет.

На другата вечер, 21 ноември, в препълнената зала на Българския Културен Институт се състоя премиера на втората книга на българския писател, издадена в Унгария. Този път от издателството на Съюза на Унгарските писатели ,,Мадяр Напло“. Книгата, онасловена ,,Някой винаги гледа“, избрана проза и поезия, бе представена от главния редактор на издателството и едноименното списание – проф. Золтан Яноши – поет, литературен изследовател, историк и  критик, който е и автор на предговора.

Ето откъс от предговора на проф. Яноши и следговора на преводача Д. Арато.

Проф. Золтан Яноши  

 Из "ПРЕДГОВОР КЪМ ТВОРБИТЕ НА МАРИН ГЕОРГИЕВ“

Поместените тук творби на българския писател, публицист, редактор, основател и ръководител на национални литературни форуми и организации под формата на най-кратките жанрове, дават комплексна картина за света, която се стреми към цялостност и помага за по-точното му разбиране. 

Що за свят е това? Десетилетията на „социалистическо“ преобразяване след Втората световна война, унищожаващи селячеството и морала, свързван предимно със съдбата на тази тогава наистина голяма прослойка от народа, образите на диктатурата, носители на типичните черти за всички държави от социалистическия блок  – измъчени, верни на партията или опозиционерски настроени, пътищата и обходите в търсене на себе си, на собствените жанрове и на унаследената правда на мъжа, израснал в българската литература, опитът от пътуванията в Съветския съюз, опознаването на Унгария и унгарските връзки витаят най-силно в ярко оформените, почти като на снимка, рисунъци на темите му. Микрокартините, миниатюрните истории, описанията на пейзажи, тресчиците памет – хвърлящи светлина до дъното на душата – и редовете в сборника, представляващи по-голяма хронологическа поредица, дори в тези огледални отломъци представят по-голямата история и по-широкия човешки космос – заедно с неговите борби, хитрувания, клопки и проблясъци. Дори и когато тази карта през радиуса, прокаран от България (в по-тесен географски смисъл), тук се простира само до Унгария, символизираща вратата към Запада, и до Москва, символизираща гнездото на диктатурата, респективно до подчинените републики. Но в дълбините им се крие изстраданата история на новото столетие и половина-две на цяла Централна и Югоизточна Европа, особено историята на България и Унгария, отвъдвремевата откритост, обич, но и предателства на човешката душа, и пантеистичното присъствие на Бог, неговото внимание и грижа за земните дела.

Почти досегаемото и осезаемо лично присъствие на Марин Георгиев е потвърждение на този въпреки фрагментарността си богат тематичен кръг. Независимо какво обрисува – дали разказ, клонящ към новела, дали кратка проза, пълна със социографска мощ, дали есе, дали мемоар, засвидетелстван с най-лична душевност, дали литературна рисунка на събитие, поредица от борби, сбито в няколко абзаца жизнеописание или фрагмент от пейзаж (планински склон, река, поток, есенна градина) или пък клоняща към поезия проза, или лирическа творба, той сякаш неизменно присъства от плът и кръв, там, до своя читател. Обича, уважава и иска да информира с най-скорошните си познания човека, който посяга към неговите творби, за преживяното от него, за своя по-тесен или по-широк житейски космос. Лично го въвежда заедно с българския световен шампион по борба в специалната стая на затворения ресторант, настанява го до първата, втората, третата или кой знае коя маса на някога всемогъщия ръководител на българския съюз на писателите, хваща го за ръката край болничното легло на бабата, изслушвайки последните заръки, прекарва го от край до край през селския двор от детството, показва му пълния с въздишки и ограбен делник на принудените да влязат в кооператива селяни и селянки, пошушва му в ухото доникъде неводещите дандании на събранията на българските писатели, ухаещата на водка кухота на поддържаните със съветските писатели официални връзки. Като дете поставя читателя – и това е съществено в схемата на книгата – до някогашното му детско аз, във водовъртежа от селска бедност, угнетеност и гордост, откъдето по първичен начин се е формирала общата и главна нишка в чудесните му микро-карти: непоклатимото търсене на истината. Наред с описанията, със ситуационнните възстановки, всяко негово писание е пропито от разследващата, разкриващата, дори разобличаващата достоверност и дълбочина на анализа на душата.

За нас, унгарците, е особено поучително всичко онова, което авторът пише за Унгария, за унгарската литература, за унгарците, за Будапеща, за унгарското село, и което е сторил за популяризирането на унгарската литература в България. Неговата гледна точка ни помага да опознаем ценностите и недъзите си, и възкресява осезаемо и съкровено в унгарската памет силата на един покъртително близък по история, постоянно лишаван, дори многократно опитван да бъде унищожен народ и култура. Опитва се да направи по-ясно „мъглявото често дори и за нас огледало“, докато превежда Ищван Шинка, докато пише стихотворение за изказкия* дом на Ласло Над, за Йожеф Уташи и други, и издига унгарските си спомени, приятели, пътувания, самотните или общи странствания из Будапеща  до хоризонта на своите чувствителни, но същевременно обективни и метафорични творби. И показва – като същевременно очертава своите отнасящи се и до преводачите критерии за подбор, отзвук и ценности на българоезичната си антология на унгарската поезия, че добрата преводаческа работа не е просто познаване на ежедневния език, а въпрос на познаване на майчиния език, на поетическа компетентност и човешко богатство и ангажираност, дори може да се каже, че то се създава предимно по тези вектори. Този сборник на българския писател, поет и наш истински приятел Марин Георгиев си струва да бъде основно проучен заради пластичното, лично литературно оформяне на многостранните познания, преживявания и исторически поуки, чувствително към собствената си и към нашата нация, а сетне посланията му да бъдат осмислени от унгарския читател.  

* Исказ - името на родното село на Ласло Наги

Дьорд Арато

ПОСЛЕСЛОВ

 Името на Марин Георгиев е добре познато на унгарския читател, тъй като от осемдесетте години насам са публикувани много негови творби в унгарски списания и седмичници, а преди няколко години излезе от печат и негова самостоятелна стихосбирка. 

Преди половин век и той тръгна с онова поколение, чието основно преживяване е било насилственото унищожаване на традиционния селски свят и което поколение смяташе не само за артистична възможност, а за свое морално задължение не в подлизурско-угоднически писания, не и в носталгическа идилия, а в съвременни езиково-формени творби да издигне за тази историческа епоха, за този погубен свят, ако трябва, дори „катедрала от проклятия“*,  която да обезсмърти човека-страдалец. Заедно с някои по-традиционни в езикова форма стихове, поемите „Памет“ и „Бащи“ може съвсем достойно да получат място, в която и да е антология, стремяща се да представи този поетически стремеж.

Без партийна книжка и влиятелни покровители, Марин Георгиев е принуден през седемдесетте-осемдесетте години да измине пътя на провинциален писател, който трябва да изстрада успеха си, тръгнал като редактор в незначителни вестници и достигнал до заместник-главен редактор на авторитетния  „Литературен фронт“ (1990). Списването и редактирането на седмичници може би не  стимулира лириката му да разгърне крила, но въпреки това ражда неочакван плод. Неговото перо се научава да играе дори в повоите на принудителното репортьорстване и постоянното робство на обемното ограничение, като с все по-сбитото описание, със субективната интерпретация на проницателно разпознатите характерни ситуации, думи и жестове той почти незабелязано създава свой жанр. Книгите му – „Праг“ (1981) и „Записки на слугата“ (1991) точно сочат, че в пресечната точка на дневника, публицистиката и мемоара вече се е родил един такъв прозаичен вид, който не спада към нито един от тези жанрове и чиито предпоставки съществуват и в българската литература, но въпреки това по своята сила настоява за свое самостоятелно място.

Безспорно, тази проза не иска и да знае за правилата на жанра, в нея са налице едновременно описанието и индивидуалната рефлексия, жаждата за справедливост и почти безграничния егоизъм, но в края на двадесети век вече и българският читател е свикнал с падането на формалните правила, а разпространението на така наречената „фактологична литература“ непосредствено и посредствено успяват да оплодят издъно и художествената проза. Разбира се, прозата на Марин Георгиев пожънва успех в България не толкова със своето жанрово новаторство, а с новото си, прямо съдържание. В наброяващите почти половин дузина негови томове със спомени, портрети и есета, той може би единствен представя българския свят от последните десетилетия в толкова ярка светлина. Той не е аналитик, а истински артист: само с един поглед може да направи преценка на ситуациите или хората и да ги обрисува така, както е присъщо на най-великите. Конституираните по този начин сцени може да смятаме за дреболия, за незначителни мигове от индивидуалния живот, но нека още преди да отсъдим лекомислено, да преценим, че и най-великите са използвали това средство. Един цял букет от разкази на зрелия Жигмонд Мориц („Две кученца се сдружават“, „Бай Ердеи го набиват“ и др.) например резонира от хоризонта на изминалите десетилетия със същата онази обезпокояваща чувствителност от незабележителните детски спомени, каквато проличава от някои от творбите на Георгиев („Никога вече“, „Как обиквахме Родината“). Така родената творба заслужава вниманието ни, не само заради подобното преживяване, но и поради сходството в отклика на наранената душа.  A при прочита на последните редовe на „Нашенски  аристократи” кой не би се сетил за стихотворението на Дюла Ийеш „Не ще избягаш.“

Неотменен елемент на писателския атитюд на Марин Георгиев е онази суровост, с която се отнася понякога към предмета на своя изказ и към самия себе си.** С присъща за децата откровеност, достигаща чак до безпощадност, е готов да опише това, което вижда или за което мисли. С това си авторско поведение не надхвърля обичайната писателска преценка, а по-скоро не я взима под внимание, сякаш не му е известна, но ако въпреки това я разпознава, то чувства самовъзпиращата деликатност само като преграда, дига на справедливостта и я отблъсква. Обикновено поетите се отнасят така към предмета на изказа си, а не прозаиците, и от тази гледна точка няма да е преувеличено, ако кажем, че там, в дъното на прозата на Георгиев кипи лавата на ненаписани стихотворения. Но така или иначе елементите на разказа, изглеждащи за повърхностното око само като анекдотични, многократно осветяват като фар изоставения храсталак на недалечното минало на Средноизточна Европа, а често пъти ни карат да си зададем въпроса, дали наистина успяхме да се измъкнем от този храсталак. Защото, ако се размислим добре, патриархалната сцена, документираща случката в резиденция „Калина“ („О, пресвещенни старини!“) се различава от описанието на Калман Миксат***  за двора на княз Обренович в Белград („Гришич купува вино на вересия“), всъщност само по това, че „Първият“ на държавата изпитва удовлетворение не при рязането на тютюн, а когато съзерцава собствения си портрет...

Значителна част от цялостното си творчество Георгиев посвещава на унгарската литература, на българо-унгарските културни взаимоотношения. На него дължим преводите не само на нашите класици (Балинт Балаши, Янош Аран, Ищван Шинка, Ласло Наги), и съвременниците (Бенедек Киш, Йожеф Уташи и Ендре Рожа), но и систематичното представяне на унгарската литература и култура в продължение на около петнадесет години в края на двадесети и началото на настоящия век в седмичника „Литературен форум“, както и издаването на важни унгарски книги. Затова смятахме за уместно читателите на тома да могат са се насладят не само на унгарските по съдържание творби на автора, но и на произведенията му, свързани с неговите унгарски съвременници. 

* Препратка към емблематичното стихотворение на Ласло Наги  („Кой ще пренесе любовта?“)

**  В обосновани случаи в унгарското издание сме взели това под внимание; някои от участниците не се споменават или са написани инициалите им. Оригиналните текстове до някъде са съкратени, предвид осведомеността и интереса на унгарския читател, което не винаги е отбелязано, в съответствие с характера на тома и в интерес на четивността му.  

*** Калман Миксат, по-млад съвременник на Мор Йокай, продължител на неговото дело: обновител на унгарската проза в края на XIX-ти век. Морис е най-големият прозаик в унгарската литература през първата половина на XX-ти век.