МАРИН ГЕОРГИЕВ

На Дьорд Арато

1967 – 1971 г., в изкуството ме интересуваха ,,свръхземните въпроси, които никой век не разреши“, по определението на Яворов, макар да студентствах в средновековната българска столица Велико Търново. Миналото преливаше отвсякъде – къщи, улици, дворове, проектирало се е в мен, без да ме пита; не осъзнавах как с годините постепенно му станах поданик. Въпреки вътрешният ми бунт срещу лозунга, който редовно издигаха историците – ,,България на три морета!“ при всеки студентски празник – 8 декември, когато доброволно манифестирахме из главната улица на градчето.

 

1.

На една от стените в стаята, в която работех – 1974 – 1980 г., висеше здраво окачена релефна карта на България. Всеки ден, при влизане, тя заставаше пред очите ми; седнех ли на бюрото – оставаше зад гърба ми, сякаш да ме защити.

Или да я защитя...

Някога, в селското училище, пак по такава карта учехме география. Беше ми обидно, че моето село го нямаше на нея. Сега страдам, погледна ли самата карта; страдам мълчаливо, безнадеждно, саморазрушаващо и от безсилие понякога не мога, а и не искам, да я гледам: тези назъбени граници, тези остри чупки, неестествени, невъобразими дори, каквито няма никоя друга

граница по света*. Сякаш цялото ни минало, всичко, което наричаме българска история, се е събрало в тях.

И ако за душевността на човека можем да съдим по лицето му, то за съдбата на една страна можем да съдим по нейнитеграници.

2.

Само веднъж България усети целостта си, видя се обединена и целокупна в етническите си граници – по време на борбата за самостоятелна българска църква и постигането ѝ в 1870 г., ималко след нея. Словото божие я събра както магнит метални късчета.

3.

Как стана така, че най-многобройният народ на Балканския полуостров до 1878 г., днес е сред най-малките по територия и население? Къде изчезват милионите българи, че повече от век и половина демографският им брой е приблизително един и същ? Пастирите ли не умеят да пазят стадото, мършата ли е толкова много, или пък вълците са така свирепи?

4.

Ние сме народ от индивидуалисти.

Може би такава е участта на всеки малък народ; може би такава е участта само на нашия народ, наследник на древни и възприел нови цивилизации, често несъвместими една с друга.

Може би такава е участта на всеки народ в близост с Егея – утробата на античността и европейската цивилизация. Най-после може би такъв е всеки европейски народ.

Едно пътуване (1979 г.) до СССР ме подсети за хората на някогашната имперска Русия. Разхождайки се из просторния двор на Новодевическияманастир неочаквано попаднах на паметник, върху който беше вдълбано: „На генерал (името непомня) – от неговите подчинени“... Такъв паметник у нас няма.

Дори иконите във възрожденските църкви имат своите ктитори.

А и на крайпътната чешма пише кой е ръкоделецът й. По нашите географски ширини липсва анонимността. Тук всеки държи да се отличи от масата, да остане със своето име, колкото и обикновено да е то. Тук всеки иска да е различен от другия, да е личност. 

И може би затова сме осъдени да ставаме все по-малко. Стремежът към индивидуалност винаги става за сметка наоколните, той е една скрита форма на борба със себеподобните.

5.

Изглежда, в природата на човешката цивилизация е мирът и благоденствието, целостта и съществуването на един народ да става за сметка на друг, та ние бавно и неотменно да се превърнем в кръводарители на Балканите.

6.

След като сме извоювали и отстояли едно от най-ветровитите места на Европа, кръстопът на севера и юга, на изтока и запада, в центъра на Балканския полуостров, ние сме подложени и на най-много противоречащи си сили; ние сме не само пресечната им точка, но и резултантната от тях. И сякаш, за да опази сърцевината си, с всяко нашествие, с всяка чужда експанзия нашият народ е губил постоянно и методично своите покрайнини – нерядко бивши насъщни сърцевини – за да остане, въздигнат в символ, само гръбнакът му – Стара планина. А всичко онова, което е била и би трябвало да бъде България, днес се е превърнало в имена на тихи и незабележими улички в крайните квартали на по-големите градове – надгробни надписи за непостижими въжделения, на планини, моря, градчета и села, пренесени от бежанците в пределите на все по-смаляващото се Отечество.

Ето защо за мен самата България е Балканджи Йово. Той е по-скоро символ на националната ни съдба, отколкото на една епоха от историята ни.

7.

Нашият народ е бил подгоненото отвсякъде стадо на Европа, с безчовечни и зли пастири, които – не знам защо – наричат Велики сили.

– – –

Откъслеците са от есето ми ,,Балканджи Йово“, което бях поканен да напиша 1980 години за сп. ,,Родолюбие“ лично от главния му редактор – поетът Никола Инджов, допреди това дългогодишен дипломат из страните на Латинска Америка.

Не знам причината за поканата: може би поезията ми, в чиито теми, образи и език е разчитал важни български знаци. Предварително му заявих, че ще напиша каквото мисля. Той рече, че няма нищо против. Написах го, но не го публикува. Но ми го хонорува.

И аз разбрах как любовта към поста и СССР бе по-силна от любовта към Родината.

Както и неговото раздвоение.

Месеци преди да почине му писах на мейла: ти си единственият поет-русофил, който е написал най-българските стихове.

 

РАЗКОЛНИКОВ

Руско-съветското имперско съзнание най се страхува от разкола. В българския тълковен речник от 1994 смисълът на тази страшна дума е: ,,1. Отстъпление от общоприетата религия или учение, отделяне от законно избраното ръководство на църква;ерес. 2. Раздор, несъгласие.“

Несъгласието, различността в тези земи се наказват най-жестоко и през царските, и през Сталинските, и през Путинските времена. Заради това там парламентаризмът не вирее, или ако го има – той е привиден, имитационен, фасаден, фалшив.

Даже е излишно да давам примери. Първият опит за въвеждането му прави Столипин и досега заклеймен като реакционер и мракобесник.

Дори и през ХХI век болшевишкото конспиративно варварство е непоклатимо: Литвиненко, Скрипал, Навални…

Карамазовщината прави-струва, накрая приема правилата, срещу които се е бунтувала. Зрелостта предава младостта, борецът става охранител на това, срещу което се е борил. Руснакът неизменно стига до своя Победоносцев, и в канцеканцов винаги влиза в пътя. (За българина влизането в пътя му стига: за него е важно да тръгне и да върви: в търсене по пътя. Или на пътя).

Това е неговото верую; той е вечният Богомил; вечното трептене на везните, които не могат да се успокоят, защото не може да се премери неизмеримото.

Българинът – вечният опортюнист.

Търсаческото неспокойствие е една от формите на европейското самосъзнание.**

Русия единствено може да е единна. Както СССР. Докато се саморазпадане – равнозначно за руснака на планетарен взрив, заради който Путин е готов да взриви света. И думите му май не са само шантаж.

И всичко е заради това във всичко да се установи изконният им двуполюсен канон: раболепен роб и Господар/Цар/Вожд = Бог.

Там не приемат закона на естеството, а своя закон, който трябва да стане задължителен не само за своите, но и за целия свят; не стане ли – а то и не може да стане – пускат василието и подмолната му рожба – конспирацията!

Неслучайно и най-големите руски или съветски писатели до мозъка на костите си са схизматици на великото единство, от месианско-националистическите си бълнувания – от Достоевски, та до Солженицин. Започнал като дисидент, той завършва живота си като официално/държавно признат конформист-националист и антисемит. А Достоевски, в името на един от героите си дори е кодирал не само своето, но и извечнотоотвращение на руснака от отстъпника – Разкол-ников. В този тогавашен дисидент, в този разинтегриращ персонаж, казано на съвременен език, сякаш е събрана цялата история, литература и религиозно чувство на тази империя. За мен той е илюстрация на руско-съветския и постсъветскисадомазохизъм: първо убиваш, а после си посипваш главата с пепелта на жертвата.

Претендиращата за трети Рим империя и за нов Константинопол на християнството изпъжда овцата още преди да се е отлъчила, а отлъчи ли се – не само че не я търси – преследва я, зад девет гори, планини, паралели и меридиани, докато не я унищожи.

Тук спасението на овцата е спасението от овцата!

Няколко века Третият Рим се самоафишираше, че е единствен пазител на християнството.

Почти век в болшевишката й трансформация вилняха бесовете на антихриста.

От три десетилетия се напъва да ни убеди, че пак е в лоното на Бога.

Как да й повярваш, че вярва…

Закономерно е на върха на днешната им църква да стои човекът на КГБ*** Владимир Гундяев, преоблечен като патриарх Кирил.

* * *

Конспирацията е рожба на опита да се прескочат законите на естеството.

* * *

Още деца, учехме че са първи изобретатели във всичко.

Бях прощъпалник в знанието, попивах всичко поради паметливост и задължението да го знам, ако ме изпитат, но инстинктът ми подсказваше че не е така.

* * *

Всичко руско е НАЙ!

НАЙ-вънизмът – болестта на империята!

Или другото име на комплекса за малоценност…

* * *

Свобода или Смърт! – това е изписано на юнашките байраци на четниците преди 1876 г., и на въстаниците от 1876.

Максимата с противостоящите Свобода или Смърт не съм срещал при руските революционери. Ни пък: свобода на личността. Да не говорим за свобода на словото. Дори опитът за последната през втората половина на 80-те се наричаше гласност.

* * *

Кръгът на руските бунтари е единосъщ от векове: в зрелите си години са яростни бранители на онова, за което със зъби и нокти са се борили на младини: Достоевски и Солженицин са достатъчни примери.

* * *

Има само един бунтар, който не пожела да стане дворцов писател – опортюнистът Лев Толстой!

За Чехов бе под достойнството му да се занимава с имперския шовинизъм.

 

БЪЛГАРСКО ПОДСЪЗНАНИЕ

Той, който падне…

Христо Ботьов

АКСИОМА

Всеки, който служи на интересите на чужда държава е предател.

А ако служи на Русия/СССР/Русия?

О, Той е Герой!

* * *

Руснаците смятат за свое свещено право да отстояват националната си независимост, но на другите народи не го позволяват.

Които си осмелят – обвиняват ги в национализъм и ги имат за русофоби.

Сигурен съм, че Нейно Превъзходителство – новата посланичка на Русия, покрай основната си дейност брои и прави списък на русофобите.

* * *

Наскоро охранената руска матрьона – сударина Митрофанова -размаха наставнически посланическия си показалец: трябвало да направим избор между дружбата с Русия и парите на чичо Сам. Сталински елементарна, втръснала ни пропаганда, с която СССР ни тероризираше близо половин век. Странно, мисленето на уж освободената от болшевиките демократична Русия не е мръднало ни на йота. Като се сетя за тая прословута дружба, която лицемерно демонстрирахме, за да им угодим, а те смятаха, че е истинска (ами ако са разбирали лъжата, а са се правили че не я разбират?!), идваше ми да повърна от отвращение.

Ако, недай си боже дружбата възкръсне, за мен е все едно да си ям повърнатото.

* * *

Историята – гробница на миналото, което чака възкресение.

А дали трябва?!

 

СТЕФАН СТАМБОЛОВ

В късната есен на 1972 дойдох да завладявам София. Стартът ми бе зашеметяващо успешен. 1973 дори имах две работи в два вестника – в ,,Учителско дело“ (до обяд – 13.30 ч.), където ми плащаха на бройка редактирани материали и в ,,Народна младеж“ (след 14 часа), където бях на щат с 6 месечен изпитателен срок. А бях в него, защото само там даваха най-важното: временно жителство, за да мога легално да пребивавам в София.

Но след изпитателния срок не ме утвърдиха и повече от година и половина висях безработен, а от началото на 1973 г., – и нелегален.

На 1 август 1974 г. постъпих на полущат във вестник ,,Пулс“ и затече новият ми временен статут.

Макар отскоро столичанин, вече се бях изпидепсал. Ежедневието, и най-вече вечерите ми, минаваха главно в кафенето на писателите и ресторанта му, но най ми харесваше свободния дух в ресторанта на журналистите, в който често обядвах.

Случих се в него на маса с възрастна госпожа. По облеклото и достолепната ѝ поведение личеше, че не е другарка. Отличаваше се от останалите клиенти: дълголика, с волева брадичка, светлокафява, почти руса коса, винаги изискано облечена. Мълчалива.

Как ли е оцеляла тази буржоазка?!

Много пъти я бях наблюдавал. Вероятно и тя мен.

Та на масата, докато обядвахме, се разговорихме. И тя ме попита чувал ли съм за дневниците на Стамболов. Казах не.

Мога да Ви ги дам за няколко дни, рече. Приех тутакси.

Не само ги прочетох, но и платих скоростно да ми го ксерографират, подвързах страницитеи го пазя и до днес. Госпожата живееше някъде на ,,Витоша“ или около нея, защото в кафене на ,,Витоша“ взех, и в уговорения ден й върнах, дневника. Уви, не помня името й.

Много вода изтече от тогава. След 1990 г., дневниците на Стамболов вече имат няколко издания. Но и до днес помня, виси ми като обеца на ухото един ред от тях: ,,Стъпи ли тук един път руският ботуш – отърване няма „.

Цитирам по памет ****.

Но дори да не е напълно точно, може ли някой да опровергае смисъла му.

А Госпожата…

Изгуби се, както се появи. Неизвестно откъде, неизвестно накъде.

И не съм сигурен, ако времената на забраните се възвърнат,дали тя пак няма да седне на някоя маса в някой ресторант ида запита някого като мен: 

– А чувал ли си за дневниците наСтамболов?

1980 – 2021

 

-----

* След 1982, когато за пръв път посетих Унгария, а по-късно се запознах и с историята й разбрах че има и по-ощетени от нас.

** ,,Ако не сме дотам европейци, не сме и дотам азиатци. (…) Явно тъй нареченият ,,цивилизационен избор“ не е въпрос на избор, а на достигната вече степен на цивилизованост, която ние, българите, често не можем да съзрем под кората на окисления си скептицизъм“ – стр. 223, Марко Ганчев, по повод учудването на съветските писатели,че отказалите да гласуват декларацията на СБП срещу Солженицин само са изключени от партията, а не въдворени – ,,Втърсене на изгубеното племе“, Хермес 2012.

*** Според доклад на Комисията на Президиума на Върховния съвет на Русия (публикуван 1992 г.) е имало „противоконституционно използване от страна на Централния комитет на КПСС и органи на КГБ на редица църковни органи за собствените си цели и по-конкретно чрез вербуване и изпращане на агенти на КГБ в църквата“.

Въз основа на съпоставка и съвпадения на пътуванията извън Русия на агент „Михайлов“, медии и религиозни деятели предполагат, че става дума именно за Патриарх Кирил. По време на проповед на 20 март 2016 г. Патриарх Кирил заявява, че „човешките права са новата ерес“, както и че трябва да се борим против опитите да се утвърди правото на човека да прави, какъвто пожелае избор“ – Из Уикипедия.

****Точният цитат е:,,Ако московецът дойде в България, той няма и вече да я напусне и тогава ние завинаги ще пропаднем, а след някоя година и Цариград ще влезе в ръцете му“. 7 октомври 1866 г.

 

 

Коментари  

0 #1 Мария Николова 09-04-2022 06:19
Много съм впечатлена!
Цитиране

„Щастието е като пеперуда. Ако я преследваме, винаги е извън обсега ни, но ако седнем тихо, може да кацне върху нас.”

Натаниел Хоторн, американски писател, роден на 4 юли преди 218 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот