МАРГАРИТ ЖЕКОВ

Новината, че Министерството на културата учреди през август тази година национална литературна награда “Никола Вапцаров”, е една добра новина, защото в България винаги е имало свободомислещи и гениални български поети, които са достойни да я получат. Откритото писмо с призив да се анулира учредяването на тази награда според мен бе подбудено не от някакъв стремеж на свободомислещите и почтени хора в България да няма още една голяма и авторитетна българска литературна награда. Не бе подбудено, по мое мнение, въпросното открито писмо и само от факта, че поетът Никола Вапцаров е бил сътрудник или агент на тайните служби на съветска Русия, а по-скоро от друга една неловкост, която може би неволно се създаде.

Фактът, че протестът срещу учредената литературна награда не произтича само от агентурната принадлежност на поета Никола Вапцаров се потвърждава и от обстоятелството, че Вапцаров не е единственият голям български поет, което е служил като руски агент. За задълбочените литературни историци в България не е тайна многозначителната подробност, че и Вазов, в един по-ранен период от живота си, е бил сътрудник на руското консулство в Пловдив и, подобно на своите работодатели, се е обявил против Съединението на княжество България и Източна Румелия.

А в една от лекциите си по теория на литературата проф. д-р Никола Георгиев споменаваше през 80-те, че и френският поет Алфред дьо Мюсе е бил таен агент на властта. Това разкритие за житието на Алфред дьо Мюсе обаче не е попречило на виртуозния наш поет и преводач Кирил Кадийски да включи в своя том със стихотворни преводи “Френски поети – XI-XXI век” и четири стихотворения и два откъса от поеми на Алфред дьо Мюсе. Нещо повече: в един от своите фрагменти под общото заглавие “Ars Poetica (2003)” Кадийски пише следното: “И служенето на обречени идеи понякога не е в състояние да попречи на големия творец да бъде това, което той е. Пример: Вапцаров.”

Според мен неловкостта, създадена с учредяването на литературната награда “Никола Вапцаров” се състои във факта, че новоучредената награда има двойно по-високо парично изражение от досегашната най-авторитетна българска литературна награда за поезия – наградата “Иван Николов” и звучи като умишлен опит да се маргинализира наградата “Иван Николов”, осъществен в руски стил. Така, както руските окупационни власти (или съветници) в България не са се посвенили да поръчат и платят издигането на паметника на съветската армия в София като възпоменателен знак, по-висок от сградата на Софийския университет “Свети Климент Охридски” (и дори да назоват и националната футболна купа на България “Купата на съветската армия”), така и новата литературна награда прави неизбежното внушение-послание: “Най-голямата българска литературна награда не може да бъде на името на другиго, освен на името на българин-агент на съветска Русия”.

Но защо, ще кажете, е този подмолен опит на Русия да маргинализира литературната награда “Иван Николов”, с какво свободомислещият майстор на стиха Иван Николов продължава и след гибелта си да бъде трън в очите на така наречените “двойни освободители”, въпреки че именно Иван Николов е превел по виртуозен начин шедьоврите на гениалните руски поети? Отговорът е в едно гениално стихотворение-шедьовър от авторската лирика на поета Иван Николов (1937-1991), озаглавено “Три танкиста”. В тази своя творба чрез предусещането си на роде́н поет Иван Николов предсказва и днешните военни попълзновения на Русия. Ето въпросният шедьовър на поета Иван Николов:

ТРИ ТАНКИСТА

Питам се кога ли и къде ли

ту спонтанно,

ту по даден знак

тази песен вече сме я пели

и навярно ще я пеем пак.

Нова самодейност ли я пална

и напира да я потвърди,

но сега изглежда актуална

повече, отколкото преди.

В наште битки между двата свята

с дръпната до вежди козирка

мислехме,

че вече е изпята,

но излиза, че не е така.

Нищо, че звучи без нотни листи,

нищо, че мотивът й е стар –

песента за тримата танкисти

не признава друг репертоар!

И сега, в критичните моменти,

в страх от непредвиден инцидент

между всички други аргументи

танкът стана главен аргумент.

Почнат ли верижните процеси,

както ги предвиждахме сами,

друго си е танк да се намеси

и с верига да ни вразуми.

Да ви казвам ли в чия услуга

идат с грохот и железен вой

три танкиста, три веселых друга,

экипаж машины боевой?

1991 г.

Тук се налага да споменем, че литературната награда „Никола Вапцаров“ има и пет пъти по-високо парично изражение от националната литературна награда „Иван Вазов“. С какво пък се е „провинил“ пред „двойните поробители“ (понеже освободителите, които носят ново иго, са също поробители) и патриархът на българската литература, та и литературната награда, носеща неговото име, също ще бъде маргиналиизирана? Без съмнение от Вазов е „снето политическото доверие“, както се изразяват някои български висши държавници, заради стихотворението му „На руските войни“ (известно и с първия си стих „О, руси, о, братя славянски“), в което блести и следният многозначителен куплет:

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко —

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

Разбира се, по мое мнение анулирането на новоучредената награда за поезия “Никола Вапцаров не е най-доброто решение за осуетяването на интригата, въведена чрез въпросната литературна награда. Най-добрият начин за осуетяването на тази неловкост е връчването на наградата на наистина свободомислещи и гениални български съвременни поети. Поетът и издателят Пламен Амакиев с право изтъкна чрез Фейсбук, че най-справедливо е за пръв носител на наградата “Никола Вапцаров” да бъде предложен поетът Марин Георгиев, лирик от най-висока европейска класа, който чрез своето великолепно поетическо творчество пресъздава гениално и виртуозно, подобно на Вапцаров, участта на простосмъртния човек, който е творец на човечната страница в човешката история, но чийто глас често е премълчаван (а понякога и насилствено смълчаван) от светската конюнктура. Доводът на поета Пламен Анакиев бе, че поетът Марин Георгиев и чрез документалния си роман “Третият разстрел” е първият български поет, който реабилитира етиката и личността на поета Никола Вапцаров, разкривайки прикривания дотогава исторически факт, че Вапцаров е направил, съгласно християнското правило, пълно и истинно самопризнание относно своята противодържавна дейност. Напълно споделям това становище на поета Пламен Анакиев.

На онези писатели, които смятат разкриването на неудобната историческа истина за Вапцаров за кощунствено деяние, от което те се определят като отвратени и омерзени, бих препоръчал да се поинтересуват какво е писал в завещанието си за тях като членове на СБП писателят Серафим Северняк относно присъствието им на неговото погребение. А на писателите-романтици, които твърдят наивно, че “Вапцаров не е бил никакъв руски агент”, се налага да припомня потулваното преди 1989 година управленско правило в България, според което всички ръководни длъжностни лица в нашето “отечество любезно” от първи секретар на окръжния комитет на БКП включително и нагоре са номенклатурни кадри на КГБ (днешната ФСБ, но не рок-групата, а службата за безопасност в Русия).

За съжаление литературната награда “Никола Вапцаров”, за разлика от Нобеловата награда за литература, не приема номинации, направени от физически лица, каквито са професорите в Университета.

21.09.2026 г.