Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, документалистика, литературна критика, преводи. Той е единственият български писател, носител на четири високи отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), Международната литературна награда „Паметна сабя „Балинт Балаши“ (2018) и е първият чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“ (2019). Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. През 2015 г. в издателството на Д. Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборник с негова избрана поезия „Ни Бог, ни Дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр Напло“ – сборник избрана проза „Някой винаги гледа“, подбор, превод и следговор Дьордь Арато, предговор проф. Золтан Яноши. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ за съществен принос в академичния му живот и издигането на авторитета му.
Разговор на критика и преводача Огнян Стамболиев с поета и преводача Марин Георгиев.
---
Уважаеми Марин Георгиев, нека да започнем традиционно с детството Ви. Като повечето известни български писатели идвате от село. Дори дебютната Ви стихосбирка носи заглавието „Село“. Какво Ви даде Вашето село? Село от Мизия – може би най-истинската България…
- Според мен книгата на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът“ (в нея има няколко реда дори и за моето село) не е със случайно заглавие. Точно тази част от голямата България е припозната от Великите сили и е наречена Княжество България след поредната Руско-турска война (1877–1878), която ние титулуваме като Освобождение. Селото е моят най-голям капитал. Но дори и през първата половина на студентството във Велико Търново селският произход ме притесняваше, защото у нас селото и градът са взаимно враждебни, както традицията и модернизмът. Мъчително бавно се отваряха очите ми към самия мен и към селото, от което исках да се отърва. Ценността му определено усетих в София, която в късната есен на 1972 г. дойдох да „завладявам“; исках – и рискувах – да разбера колко струвам като човек и пишещ. С годините стойността на селското ми минало ставаше все по-голяма. То ми даде и устойчивост, практицизъм, свързаност с реалността – качества, така необходими за всеки, гонещ Михаля. Без тях можеш и да изхвърчиш от себе си.
В различни времена четем една и съща история: синът, който иска да напусне утвърдения, правилния ред, и бащата, който не разрешава. Препрочитам пак „Записките“ на Захари – сблъскал се по същата причина с баща си; сблъсъкът изживях и аз. Ни татко, ни аз отстъпихме. Но Бог е милостив: подава ръка на рискуващия.
Ако успее – и бащата, и синът си подават ръка.
Как се насочихте към литературата? Завършили сте Великотърновския университет. С какво ще запомните тези години?
- Още в селото „прописах“ – в пети-шести клас. После прекъснах. Да се наслаждаваш на живота е най-важното в живота. Когато това ти е отнето, прибягваш до компенсаторни спасителни пояси – литература, изкуства и какво ли не. В Плевен, където започна и завърши средното ми образование – техническо, цели пет години, с ниско самочувствие, породено от градската среда, прописах отново. Така придобивах нова идентификация и дори значимост в собствените си очи и в очите на малцина от класа. В последния, пети курс, имах две публикации във в. „Народна младеж“, в притурката „Ученическо творчество“. В първата – две стихотворения, във втората – едно. Но тъкмо то бе забелязано в ежемесечния преглед, който се правеше от утвърден тогава критик – в случая Иван Сарандев. Но като поет се усетих през пролетта на 1967 г. Подтиснат, уволнен от казармата поради болест, без диплома за средно образование, с висящи пет изпита, за да я получа, но „планирал“ да следвам българска филология. Незавършил среднист, бях узрял да разбера, че за да се занимавам с най-любимото нещо – литературата, трябва да имам професия, близка до нея.
Озарението дойде като че ли свише, не бе моя заслуга – поетически пораснах изведнъж: почти студено, но все пак слънце, в края на февруари или началото на март – ранно предвестие на пролетта. Стана на циментовата пътечка пред южната страна на къщата. Не знам как, но на един дъх написах „Стихотворение в един зимен ден, пълен с малки, малки, незабележими врабчета“. Какво дълго заглавие, а?! Което с годините все съкращавах и сега е само „Врабчета“, но май греша, защото дългото автентично заглавие носи и несръчността на поетическата младост, но и настроението ѝ. Несъзнателно експонирал съм тогавашната си участ в тях. Само подир няколко месеца, връщайки се от поредния изпит в Техникума по механотехника в Плевен, през месец май, в един ветровит, но силно слънчев ден, коленичих сред разораните буци и написах „За капката от стряхата“. За да ида до Плевен, трябваше да извървя 4 км до съседните села – Опанец или Долна Митрополия, и оттам да хвана автобуса за Плевен, или от Плевен – за село. Тези две стихотворения ми отвориха страниците на литературната притурка „Вит“ на Плевенския окръжен вестник „Септемврийска победа“. Дължеше се на изискано облечения прозаик с изискан стил Петър Ковачев, току-що завършил Софийския университет. Каза ми:
– Ти си неграмотен, но си талантлив.
Боже, това ми даде такъв кураж. Бог се бе превъплътил в него. Тези стихотворения влязоха в първата ми книга „Село“. Той още повече се издигна в очите ми, когато ми каза, че познава Николай Кънчев (в ученичеството бях изчел и обикнал първата му стихосбирка „Присъствие“), Иван Цанев – бях открил и него по публикациите тук-там, пишел си с Атанас Свиленов, а от старите ми препоръча Атанас Далчев; от прозаиците – младия тогава Васил Попов с „Корени“ (средношколец, бях го видял и чул на една среща в Клуба на културните дейци, заедно с Цветан Стоянов, Л. Левчев и Й. Радичков). Отидох в книжарница „Георги Кирков“ и веднага си ги купих, но от претрупаните лавици ме повика и една книга с нестандартен формат, с напълно непознато име на автора – Симеон Радев: „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“. Толкова я обикнах (по-късно и „Ранни спомени“), че като разбрах, че липсва на пазара, ѝ направих ново издание – 2012 г., с чудесно оформление от Яна Левиева.
Петър Ковачев ме просвещаваше и когато вече станах студент – и до днес пазя преводите на Елиът от Цветан Стоянов, които публикувах в специалния брой, който издадох за него. Тези преводи изиграха голяма роля за естетическа, мисловна и формална дързост в собственото ми писане; те са вградени в поемата ми „Памет“. Синът му Роберт Ковачев, преравяйки архива на баща си – Петър Ковачев, уви, си отиде много рано, смазан от идеологическата върхушка и тайните служби на Плевен – ми прати една от предсмъртните му бележки, в които става дума и за мен; когато му казах за преводите на Елиът, синът си обясни защо го има в описа на архива, но страниците липсват. Този факт издига още веднъж Петър Ковачев в очите ми. Всичко за него, а и за тогавашните си лутания, съм разказал в спомена си „Вечното момче“ (1986–1987) – в „Отворена книга“, „Хермес“, 2011.
Същите две стихотворения – за врабчетата и капката – станаха причина пишещите състуденти да ме припознаят за поет. Със сътресения и упоритост взех диплома, кандидатствах и ме приеха във В. Търново. Неусетно, от самосебе си, се оформи нашата тройка – Т. Клисуров, П. Парушев и аз. Една година преди нас бе Б. Христов – артистичен странник в поведението, все още поет на вид, но без стихове, които да впечатляват; две години след завършването Калина Ковачева все още се колебаеше накъде да поеме – към София или да остане в старата столица. В Търново за пръв път се почувствах свободен, изградих се като личност, а в голяма степен и като разбиране за литературата. Нямах изкушенията на София за слава, съблазънта на изданията и моето изоставане всъщност ми помогна да се съхраня и нравствено.
В столицата (където, за съжаление, и досега е изцяло концентриран нашият литературен живот) дойдохте в началото на 70-те с амбицията да се изкачите до Парнас. Трудно ли беше?
- Какво е било – съм разказал в „Записки на слугата“ – самостоятелно издание, УИ „Св. Климент Охридски“, 1991 г., и част от същата „Отворена книга“.
След едногодишно пребиваване в Радио Варна – септември 1971 – октомври 1972 г., в столицата „акостирах“ неканен. Познавах Димитър Коруджиев, Иван Цанев и Калина Ковачева. С Цанев донякъде се бях сближил – той беше за кратко във Варна. В София близостта ни се превърна в приятелство. По същото време от своята кула от слонова кост, както се изразяваха някога за поетите-отшелници, долу, в кафенето на писателите, слезе и Николай Кънчев. Има ли по-голямо щастие – седях на една маса с двама от любимите си поети, наблюдавах, изучавах тях и всички останали писатели.
Публикуването на две мои стихотворения в „Студентска трибуна“, със снимка и бележка от Михаил Берберов (с него се запознах пак във Варна, където бе командирован да пише за Девня – долината на голямата химия), стана причина да ме идентифицират и припознаят за поет част от тукашните пишещи. Заслугата за тази поява бе на Борислав Геронтиев – той ме поздрави още в студентските ми години за стихотворението „Нива“, което четох при гостуване на техния литературен кръжок „Димчо Дебелянов“ във Велико Търново. Протегнатата му приятелска ръка тогава е същата и днес.
Мои стихотворения се появиха и в „Пламък“, в отдел „Поезия“, в който отскоро редактор стана Иван Цанев. Той подкрепи не само мен, а цялото ни поколение: Янаки Петров, Георги Белев, Борис Христов, Таньо Клисуров. Неусетно стигнах и до онова, което не вярвах да ми се случи – да издам своя стихосбирка.
През 70-те и особено през 80-те години, когато културата и, в частност, литературата у нас се радваха на държавна подкрепа (а днес е тъкмо обратното!), Вие бяхте сред интересните и амбициозни млади автори. Правихте ли компромиси заради кариерата си?
- По-голямата част от софийските си редакционни преживелици съм разказал в „Записки на слугата“. Във в. „Народна младеж“ бях шест месеца, колкото трае изпитателният срок, но зав.-отделът, в когото бях сигурен, че ще ме вземе на работа (познавахме се още от казармата – той гл. редактор на вестника на Трета армия „Народен боец“, а аз – автор), наистина ме взе, но не ме утвърди. Шефът, Христо Маринчев, същевременно бе и партиен секретар. От цялата работа спечелих още половин година временно жителство, но загубих „квартирата“ си, защото спях в редакцията – първо на пода, а после на дивана в кабинета на един от зам.-главните, който сам ми го предложи, навярно ме е съжалил, но с уговорката: „И да си миеш вечер краката.“
От средата на 1973 до средата на 1974 бях безпризорен. Есента на 1974 русенецът Владо Попов ми съдейства да получавам поръчки от вестник ,,Пулс“, където ме назначиха на половин щат същата година, с право на временно жителство. При обсъжданията на новоизлезлия брой редовно влизах в конфликт с главния редактор Георги Свежин, не спестявах какво мисля. Луко Захариев, който дойде в редакцията малко по-късно, казваше: разяряваш осите така, както наивно дете ръчка с пръчката в осилището. Но аз го правих и нарочно. Свежин, за негова чест, все пак не ме уволни, но и не ме назначаваше на пълен щат. Отговорен секретар бе Иван Балабанов. При едно спречкване с него хвърлих срещу му първия попаднал ми предмет на масичката – пепелника.
Не го уличих, но изроних стената.
Трябва да съм бил доста комплексиран и нещастен, за да съм толкова безразсъден. След няколко дни с Иван се засякохме на ъгъла на ,,Ангел Кънчев“ и ,,Васил Коларов“, днешната ,,Солунска“; Иван ме спря: – Ти си бивол, вол, говедо, но си талантлив. Дай си ръката…
Това, което ме е застрашавало – дивата дързост – ме е и спасявало…
В ония години имах единственото утешение – амбицията да се осъществя като поет, а опора ми бяха новите приятели поети и планината. Седем години изкачвах по плувки Черни връх всяка събота и неделя, все едно лете или зиме. Тръгвах от подстъпите на Драгалевци и слизах на трамвайната спирка в Княжево.
В началото на април 1979, вече автор на втора стихосбирка – ,,Памет“ , заедно с още пет ,,изтъкнати млади белетристи“ бях успял да вляза в списъка на ,,пет изтъкнати млади поети“ и да получим софийски жителство. Партията извади моркова, а и искаше да изгради положителен имидж на новоизбрания председател на Кабинета на младия писател Росен Босев. На 19.09.1979 сключих граждански брак. Бракът ме дисциплинира, започнах да работя системно, почти професионално. От 1 ноември 1980 постъпих в ,,Литературен фронт“. Макар и автор на две книги поезия и на една белетристична – ,,Праг“, които получиха признание, макар и активно да сътрудничех на периодиката с поезия, проза, критика, преводи, не ме приемаха в писателския съюз. Забелязах, че тия от поетите, които работеха в ,,Литературен фронт“ ги приемаха. Значи трябва да работя там. И един ден отидох при главния, тогава Ефрем Карамфилов и предложих ,,двете си трудови ръце“, както пише Вапцаров. Изслуша ме и отсече: ,,елате след месец“. И отидох… Той ме гледа изненадано. Казах му защо съм дошъл, за отговор. А той: да, но не съм казал да идваш всяка седмица. Припомних му деня и часа, на първото си посещение и че днес, в този ден и този час става тъкмо един месец. Нямаше къде да ходи. Блокирах го. Дълго ме проучваха и накрая назначиха, уж зав.-отдел, което много ме изненада, а след час ме понижиха.
Но и аз като власите щях да се удавя накрая. Най-зли и опасни бяха последните две-три години в ,,Литературен фронт“, умиращата змия най-хапе. Олицетворяваше го главната редакторка Лиляна Стефанов и зам.-главните Иван Гранитски и Румен Балабанов, едновременно и гл. редактор на в. ,,Септемврийче“. Блага Димитрова предложи есе ,,Името“. За да избяга от отговорност Л. Стефанова го раздаде на всередакционно обсъждане, като всеки трябваше да се подпише под мнението си Да или Не да бъде публикувано. В началото сръчно се измъкнах, бях единственият, но Балабанов не ме остави на мира; зловещо-отмъстителен бе предупредителния блясък на погледа му, уголемен от блясъка на стъклата в очилата му; доста ме привиква и изнудва, докато ме вкара в кошарата и накрая подписах НЕ. Нищо, че не му е отворено досието, за мен бе опитен ченгесар и поради това ме бе страх. Вече имах две деца. Лека му пръст!
Три години преди 1989-а на иждевение в редакцията постъпи синът на Георги Караславов – Слав Г. Караславов, направо като зав.-отдел ,,Публицистика“. Бе мързеливец и цялата работа се стовари на мен. Справях се, къде ще ходя. Не идваше на планьорки, но в редакцията взе да заявява на всеослушание, че ми има пълно доверие. Отгоре на това бе и зам.-партиен секретар и за да се подсигури напълно, започна да ме притиска да стана и партиен член. Бяха ми предлагали няколко пъти преди това и все се изплъзвах с "не съм достоен“. И сега казах пак така. Но и той, подобно на Румен Балабанов, не ме остави на мира докато не подадох молба. Когато в партийната организация е обсъждана кандидатурата ми, неколцина от партийците в редакцията се изказали срещу нея. На първото събрание, Слава Богу, нямаше кворум – установи го бдителният партиец проф. Симеон Хаджикосев, комуто 2011 извадиха и досие на сътрудник на ДС. Отървах се, рекох си. Но две седмици след 10 ноември вкъщи дойде лично партийният секретар на СБП, детският писател Кирил Апостолов. Жена ми му каза, че ме няма. Всичко това съм описал в ,,Записки на слугата“, главата ,,Трески за дялане“, но съм пропуснал една подробност. След като се уговорихме с жена ми да каже на партийния секретар, дойде ли да ме търси втори път, че съм излязъл на разходка с децата, отидох пред сградата на Съюза на писателите. Бе около 12.30 ч. По това време идваха редовните посетители на кафенето. За съвет можех да се доверя само на двамина от приятелите: на Ивайло Петров и на Тончо Жечев.
За мой късмет пръв дойде Ивайло. Като му казах как ме притискат той рече: – Бягай Маринчо! И мен така навремето ме натиснаха и още не мога да се отърва!
А какво щеше да стане ако пръв бе дошъл Тончо?
Отговорът се съдържа в следните факти:
1. На 17 ноември, ден преди първия митинг на СДС, пътувахме с Волга-та на Тончо за Плевен. Бях му организирал творческа вечер. Щях да го представям. По време на пътуването Тончо ми сподели, че е бил поканен на среща у Хайтов между Луканов и дисидентите (от него знам кои са били и така при публикацията след няколко години на статията „Операция Клин” от Едвин Сугарев, разбрах че е нечестен, защото по конюнктурни политически съображения премълча присъствието на Блага Димитрова и Йордан Василев, които всъщност са били и организаторите на срещата).
2. В „Работническо дело” (или в новопрекръстената „Дума”, трябва до проверя), на цяла втора страница излезе статия на Тончо Жечев „Защо оставам в БСП”. (След няколко години в същия вестник излезе промонархическа статия на Тончо Жечев), която предизвестяваше и отваряше пътя на царя.
В най-трудните моменти Господ винаги ми е подавал ръка. Спасявал ме е. Това се нарича късмет! Писал съм го и друг път: Той ми даде повече, отколкото мечтах и исках.
Не за да се оправдавам, но мисля, че ние всички бяхме несвободни хора, не като Вазов, Яворов, Дебелянов, Йовков, Багряна, Далчев, К. Константинов и не можахме да се осъществим пълноценно и като личности, и като творци. Говоря от първа ръка, като познаващ значимите имена на литературата от соцепохата. Може би само Александър Геров и Николай Кънчев разпукнаха тази черупка в творчеството си.
След 1990 не можех да си простя тия грехове и си дадох обет да се държа като истински свободен човек. Нали казаха, че свободата вече е дошла и аз, стар наивник, повярвах…
Обетът спазвам и до днес!
Имахте ли „учители”, „наставници” или просто образци? Като редактор в различни издания бяхте в центъра на литературния живот тогава. Срещнахте достойни творци, а също и лакеи на режима. С какво добро и с какво лошо ще го запомните?
- Никак не е трудно да спечелиш благоразположението и дори приятелството на поетите: достатъчно е да ги похвалиш. Но аз хвалех само онова, което обичах, не можех и не мога да си кривя душата. Подкрепял съм и ония, които смятах че са добри хора, с поетически способности, давал съм рамо, както се казва, но голямото, съкровеното в литературата – о, то е въпрос любов, на съдба ако щете.
На поезия съм се самоучил от мнозина: на първо място Яворов, после Далчев, Геров, К. Христов, П. Алипиев, Андр. Германов, П. Стефанов, Н. Инджов, М. Ганчев, от по-младите – Н. Кънчев, Ив. Цанев, от световните – Хьолдерлин, Гьоте, Лермонтов, Пушкин, Н. Заболоцки, Вл. Ходасевич, Кавафис, К. Галчински, Юл. Тувим, Л. Стаф, Вл. Броневски, Томас Елиът, френските, италианските, полските, унгарските, чешките поети, но главно се учех от прозата: Вазов, З. Стоянов, Елин Пелин, Йовков, Ил. Волен, Ивайло Петров, В. Попов, Бунин, Толстой, Чехов, Флобер, Мопасан, Труман Капоти, Джон Стайнбек. Другарувал съм с Ив. Цанев, Н. Кънчев, П. Стефанов, Св. Игов, М. Бенчев, Здравко Недков, Марин Колев от Ловеч, бил съм особено близък с Петър Алипиев, Георги Мишев, Ивайло Петров и с Тончо Жечев. Това бяха силни таланти, прозорливи умове и автентични люде. Ако трима-четирима от тях ме поздравяха за написаното, все едно поезия или проза, знаех че съм успял; то ми стигаше и мислих че другите няма къде да ходят. Това бяха силни таланти, прозорливи умове и автентични люде. Сега пишещите са по-начетени, знаят езици, но са по-еднакви, дори безлични. Бях близък с поетите от моето поколение Янаки Петров, Георги Белев, Борис Христов, Таньо Клисуров, Паруш Парушев – 1990 година ни раздели с последните двама. Всичко за тях и за още много наши писатели, с които съм общувал съм разказал – и имам още да доразказвам – в мемоарите си ,,Няма повече да ги видим – заговорът на мъртвите“. В тях имам спомени още за Сл. Красински, В. Мутафчиева, Н. Станева, Б. Богданов, Ж. Желев, за онези от изброените, които вече не са живи.
Полският писател и публицист Адам Михник каза още преди 30 години: „Най-страшното на комунизма е онова, което идва след него”! Как бихте коментирали тази вече крилата фраза?
- Тази фраза съм я чувал и от Петер Юхас. Казвал е пред мен: ако от един автор няма какво да открадна, той за мен не е никакъв автор… Какво да я коментирам: тя вече три десетилетия е действителност, сърбаме ѝ попарата. И още ще я сърбаме.
Но това е вкусът на еволюцията.
И още две фрази, които бих помолил да коментирате. Сартр: „Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме?” и Йожен Йонеско: „Пишем, защото сме нещастни...”
- Неволно съм коментирал формулата на Йонеско в отговора на първия Ви въпрос. Колкото до казаното от Сартр: трите му императива за мен имат едно предусловие: наблюдението. От самосъзнаването си на литератор съм искал едно – да свидетелствам. Моят девиз е като този на Илия Волен: - ,,Не мога да измислям“. Такъв свидетел в мемоаристиката си е и Бунин, а бих казал – и всички посочени големи майстори, от които съм се учил. Поради това съм подозрителен към тропите, към изкусността. Ако съумееш да видиш и изразиш същността на наблюдаването, постигнал си частица вечност – такива обективни реалии и състояния се повтарят хилядократно пред очите на всяко поколение. Те са равнозначни на закона.
Да наблюдавам е извън моите желания и намерения; върша го и когато върша други работи, несъзнателно. Това наоколо явно ме привлича както магнита – желязото. Та ,,желязото“ в мен ме прави, гледайки, дори да минавам границите на приличието, за което ми е правила бележки жена ми; гледам в упоение, в захлас. 70-те съм записал ,,Не искам да виждам, каквото виждам“. Още повече – сега. Защото ще го запомня, няма да ме остави на мира и ще трябва да го напиша, за да се отърва от него. А най-често виждам човека и света по бели гащи.
В литературата трудното е да се отървеш от литературата. Става чрез видяното само от теб, чрез онова неповторимо, при срещата с което читателят се плесва по челото: – Брей, откога го знам, ама не съм се сетил!
Класичното е опростяване на изказните средства; така, както с годините разбираш, че все по-малко неща ти трябват и повечето са излишни. Свеждаш се до насъщното.
Разликата между мен и колегите ми е, че те с цялото си същество се стремят да са поети, а аз – да не съм.
Неслучайно 15 години не писах, а действах.
Вашата първа книга „Село” се прие като нещо доста необичайно. Трудно ли беше издаването й. Какво си спомняте за този важен за Вас момент?”
- Трябва да съм набрал известна публична инерция, защото в края на 1974 г. неочаквано бе ускорено издаването на първата ми стихосбирка, и то не само моята, а и на още неколцина млади поети. Новоназначеният директор на издателство "Народна младеж" Евтим Евтимов олицетворяваше новата конюнктура на ЦК на ДКМС: грижа за младите таланти. Какъв ти млад: бях на 29! По това време е имало писмо от столичните млади поети – сред тях Кирил Кадийски, Александър Томов, Янаки Петров – (К. Кадийски, ,,Литературна анкета“, С. 2007, стр. 213), които са протестирали пред ЦК на ДКМС за бавното и несистемно издаване на ръкописите от младежкото издателство. Ако е така, то вероятно съм ,,намазал“ от ситуацията: ръкописът ми е озаглавен ,,Село“; поради това, че бях следвал в провинцията и не се познавах с посочените бунтари, изглеждал съм безопасен и подходящ; в София общувах с Н. Кънчев, И. Цанев, М. Бенчев, Св. Игов; скородошъл, бях хрисим, внимаващ, проучващ. Единственият ми грях ще да е бил, че дружах с недолюбвания Кънчев и естетстващия Цанев, но явно послушните наместници на властта в литературата са започнали да го преглъщат, защото партията умело редуваше политиката на тоягата и моркова и на последния отново му бе дошъл реда. Така тълкувам ситуацията сега, без да съм напълно сигурен, че е така. Изненада ме и авторът на предговора – Здравко Петров, когото не познавах; пред него, хвалейки ме, се бил застъпил пробивният Кольо Севов, друг познат ми поет от варненския ми период, когото обаче не ценях и избягвах контактите с него. Моят кумир бе Петър Алипиев, с него общувах. Но нали има и ревност между пишещите – може би Кольо, който имаше самомнение на модернист, е искал да ме спечели за своята кауза. Което не можа да стане, щото съм биковит – трудно се подавам на моделиране, макар да ценях модерните похвати в поезията.
А бе късмет…
Предговорът на Здравко Петров – интересно как той, градският човек, изисканият литератор препълнен с толкова прочетени книги, и същевременно свенлив като момиче, успя така добре да улови същността на тогавашните ми стихове, пък и на послешните. Неговият предговор стана не само ключ-сол към интерпретацията на поезията ми десетилетия, но ми отвори вратите с авторитета му, както и ми стовари на гърба всичките му врагове. Книгата ми, излязла 1975 г., ми поискаха Тончо Жечев (чрез Венко Христов, Тончо му казал: ,,Щом го напада Иван Спасов трябва да е талантлив“), Васил Попов. 1976 г., дори разделих Дългополската награда за поезия със Стойчо Стойчев, вече утвърден поет, а аз – дебютант. За проза награденият бе Йордан Радичков. Васил Попов бе член на журито. Славни времена! Не съм и сънувал такива оценки, интерес, награди…
После прописахте и проза, публицистика. Къде сте чувствате най-добре?
- Ако пиша – пиша, само когато не мога да не го напиша. А то самичко си намира формата. Ако е поезия, гледам дължината на стиха да е колкото да поемеш дъх и да ти стигне да го изговориш до края. Ако е проза – да не можеш да сглобиш изречението без нито една дума от думите, на които си го разглобил. Мисля че го постигнах в първата си прозаично книга ,,Праг“, а може би и в ,,Събуди ме дядо“, в по-голямата част от ,,Записки на слугата“, в спомените за писатели. Тази гъстота без излишъци се учи от стиха. В прозата най-добре личи кой е минал през поезията и кой не.
Всичко написано в проза до 1990 събрах в ,,Отворена книга“, която определих като личен роман. Скъпа ми е оценката за нея на един от сърдечните ми приятели от софийския период – Георги Белев, който след 1990 г., заживя в Бостън, където и наскоро почина:
Относно: Re: Tvoia roman
Понеделник, 2011, Юни 27 20:35:21 EEST
… Kato se zachetesh v zapiskite, ne te otpuska, takova mizerno, zhalko vreme, kakto kazva Alipiev mnogo tochno. Nai-potresno mi se vidia noshta i sutrinta s Dzhagarov, kakto i vecheriata v Boiana, na koiato i az biah… Az biah zabravil mnogo ot tia neshta. Siakash otvoariash voniashto gurne, koeto hem iskash da izhvurlish, hem te kara da se rovish iz nego za imena i podrobnosti. Goliama kniga, bat Marine, niama da mi se surdish.
Pozdravi. Gosho
Вторник, 2011, Юни 28 07:15:56 EEST
Ezikut i plastikata sa tvoite silni strani, az ne sum i ochakval drugo, no tvoita dokumentalistika e novost za mene, kakto i chuvstvoto za humor.
Събота, 2011, Декември 3 04:00:13 EET
Iskashe mi se da napisha edna retzenzia ili pone otziv za tvoeto izbrano, no pochnah da otlagam, ne sum pisal ot godini ni na bulgarski, nito na angliiski. I napravo blokirah. Proshtavai, ako mozhesh.
Pozdravi, skupi priateliu, ti zhiveesh kato pisatel ot drugo vreme, izpulnen s liubov i milost. Georgi
Писал съм и доста литературна критика, като за някои текстове преди 1989 г., съм получавал поздравления от Ивайло Петров, Тончо Жечев, Здравко Петров, Г. Мишев, П. Алипиев, Иван Цанев, Николай Кънчев, Светлозар Игов, Здравко Недков, проф. Димитър Аврамов, Б. Кунчев. За ,,Звезден пратеник – Николай Кънчев и българската поезия“, в която освен спомени има и литературно-критически анализи, излязоха доста рецензии, а имам и доста похвални писма в личната си поща.
Започнал съм, и мечтая, след като довърша започнатите 5-6 книги, накрая, вместо лебедова песен, да напиша ,,Староговор“ – срещата ми с жената, с любовта.
Пишете и за деца? Защо?
- Както отговарям в непубликуваната засега анкета с Ана Костадинова на този въпрос: след като произведох деца, започнах да произвеждам и стихове за тях. Най-щастливият период от живота ми, а и на-трудният, бе когато бяха малки. Може би и поради това често ги сънувам такива и плача на сън. Наблюдавайки ги, връщах се към детството, изживявах го повторно. Но започнах да пиша за деца преди да стана баща. Исках да опитам и такова писане, в което има изобретателност, игра с думата и формата. Пък и това бе начин за допълнителен доход, защото като пришълец, наложи се да си построя и жилище, и то частно – най-скъпият и труден начин по време на социализма. Държавата, в лицето на писателския съюз, от който мнозина получиха жилища, или пък от общината или партията, към мен бе мащеха.
Останах си независим и своенравен син.
За първата книга "От игла до конец“ и втората "Скарали се две петлета“ получих награди. Едната разделих с Иван Голев – все пак тогава спазваха баланса, за разлика от днешните безсрамници.
Знам, че искахте да станете член на Съюза на писателите, тогава беше много престижно. Даваше и привилегии. Ако се върнете сега в онова време, бихте ли искали да сте член на тази казионна организация? Има ли нужда днес от подобни съюзи, сдружения?
- Не, сто пъти не. Само като си спомня лъжите, фалша, натиска върху личността, униженията на които те подлагаха. Дълбоко съм убеден, че творческите съюзи трябва да бъдат закрити, те и сега са развъдници на натиск върху личността, на политическа употреба и облагодетелстване на ръководствата им. В СБП има и значими имена, но им се чудя как приемат да легитимират политически и финансовите безчинства и злоупотреби на председатели като Петев, лека му пръст, както и на сегашния – член на русофилска организация, член на ръководството на БСП. Във всички страни от бившия източен блок остана наследството на творческите съюзи – изобретение на Сталин, но навсякъде те са деполитизирани. На запад такива образувания няма.
1994-а се опитах да разбия този монопол и създадох Сдружение на български писатели като отцепих повечето от най-видните ни поети и прозаици от казионния съюз, за да го принудя да влезе в преговори. Но не би. Бетонните глави са си бетонни, ще кажете. А аз мисля: посредствеността не се отказва от облагите, които с равнопоставен труд в конкуренция със събратята няма никога да постигне.
Но не можеш да освободиш онези, които сами не искат да са свободни. Един само буден сред толкова спящи доброволно напусна този съюз – поетът Николай Милчев, а отскоро и още един – Светослав Нахум, когото репресираха по комунистически и той го направи по принуда. У нас свободата винаги идва изненадващо като земетресение, за да се прероди в поредното робство.
Но и тази работа със сдружението излезе ялова – от 2001 година несменяем председател е колаборационалистът Мишо Неделчев, а негов заместник – Пламен Дойнов. Според устава, трябва да има отчетно-изборни събрания на всеки три години, досега са провели само едно ОС, на което са преизбрани. От тогава досега ,,ръководят“. За тях законите и ротацията, основен механизъм на демокрацията, не важат. Како впрочем за почти всички българи. Инак Бойко Борисов няма да управлява повече от 10 години и да се готви за нови четири. Неделчев и Дойнов отдавна надминаха рекорда на Юхновски като председател на БАН. Сега, заедно с Борисов, гонят рекорда на Тодор Живков.
Случайно ли е, че от наследниците на комунистите, макар да призоваваха към единство десните срещу ГЕРБ, в декларацията на интелектуалците срещу правителството няма ни един писател от казионния писателски съюз – значи го имат за свое; но няма и ни един и от новата, уж антикомунистическа, номенклатура – Новков, Неделчев, Дойнов. Литературният алъш-вериш продължава както и преди, с нов обслужващ персонал.
В работата и в колегиалните си и неофициални контакти се срещнахте с много колеги. Сигурно сте имали и хубави, и не толкова хубави моменти. Написахте доста откровени мемоарни текстове, кратки и по-дълги. Това е вече картина на един период. Ще продължите ли в тази насока?
- Да, ще продължа. Написаното е с пъти повече от публикуваното. То няма и къде. Не искам да ме редактират отново духовете на миналото, превъплътени в наследниците им – Заревци и Голевци. Тям е удобно, че все едно нищо не е било, но за мен не е така.
Трудността в мемоарите е, че нелесно се отделя плявата от зърното. Ние бяхме заедно и живяхме в принудителна любов в един несправедлив свят и пак така, вкупом, влетяхме в друг, не по-малко несправедлив, оплетени в своите компромиси, грехове и мечти и тъкмо поради миналото си не можем да направим по-добър новия си свят. Може би Александър Геров е прав: Ще дойдат нови хора, те ще разрешат / надвисналите над света проблеми. Аз обаче се съмнявам, защото да стигнем до тук, а и щом сме стигнали до тук въпреки осъзнаване на причините, значи има нещо по-силно от нас – нашето човешко устройство, нашият извечен и неплатен първороден грях.
Лошото е, че всичко се контролира от старо/новите персони от ДС. Доверените лица на ДС можеш да идентифицираш и без комисията по досиетата по два критерия: след 1990 винаги са на някаква синекура – държавна служба, фондация, борд; медиите, както и преди, са благоразположени към тях – не само не накърниха славата им, но я поддържат с повод и без повод. И за каква лустрация става дума щом като никой не неутрализира или изолира обявените сътрудници на ДС в персоналния си живот, а напротив – колаборационира с тях.
Държавата ли пак да извърши онова, което ние не извършваме?!
Как посрещнахте 10 ноември 89 година? С големи надежди и очаквания?
- На самият ден, особено следобед, в кафенето бе напрегнато, час по час Любен Георгиев излизаше и се връщаше с поредната новина за пленума, докато съобщи и последната: падна Живков! Ликуваха. А аз бързах за вкъщи, имах две малки деца, едното на 8, другото на 5 години... На другия ден, мисля бе събота, вървях по релсите на ,,Граф Игнатиев“, трамваи нямаше, за пръв път свободен. А на 11 вече се въртях тревожен в леглото: разбрах че писател не значи вече нищо, че съм човек без професия, че вече ще има само собственик и наемник. Кой от двамата ще бъда. Но Бог пак ми подаде ръка…
Възродихте литературния официоз „Литeратурен Фронт”, който стана „Литературен Форум”. Издавахте чудесен голям вестник (16 стр.), а също така и доста стойностни книги от наши и световния автори.... Ако сега имате тази възможност, бихте ли продължили?
- Как да не би? Но трябва рамо. У нас така стават тия работи. Защото не се решават чрез законодателството. Даже се чудя как съм се справял 12 години: 1990 – 2002. Защото съществуването на едно губещо издание иска находчивост, изобретателност и даже талант в намиране на средства, което си беше чиста просия. Иска и голяма любов. Иска да имаш кауза. Вярвах, че е възможно най-после да се наложи чисто художественият критерий, противно на идеологическия в ,,Литературен фронт“, в който работих 10 години. Формулирах дейността си на управител на ,,Литературен форум“ ООД като обезвреждане на мини на територията на противника. Харесваше ми участта на Сизиф. Тежко преживях срива 2002 – 2005. Три години нищо не похващах, мъчително се преустройвах от човек на действието в човек на съзерцанието. Върнах се към селския труд. Тежко е да знаеш, да можеш и да не ти дават. Мисля че от 2001 г., в същото положение е и Иван Костов. Но от втората половина на 2005 намерих нова формула за издаване на вестника: тематични броеве, посветени на изтъкнати наши писатели. Издавам и книги. Но вече всичко сам; сам юнак на коня. От А до Я. Продължих и книгоиздателската поредицата ,,Българска сбирка“, дори създадох нова – ,,Възкресения“. Така връзвам семейния бюджет, защото пенсията ми е 280 лв. Общото за мен между двете епохи е работата: преди 1989 работех 10 пъти повече от другите, след нея – 100 пъти. Никога не съм имал спокойствие и възможност само да пиша. Каквото съм написал е откраднато време от бита и въпреки него.
На издателския терен се явих по случайност. Сравнете само: преди 1989 наследник на Павел Вежинов след смъртта му в ,,Съвременник“ остана и още е Владимир Зарев; на ,,Пламък“ бе, и е, Г. Константинов; Продев отиде в ,,Дума“, а неговото място в ,,Култура“ зае заместническата му Копринка Червенкова. Георги Борисов и Румен Леонидов, преди да се скарат, тихомълком си присвоиха ,,Факел“, а после го разделиха. Странно, но за никой от тях не се отваря дума, че са ги откраднали, както пишат за мен.
Ето защо смятам, че съм единственият непредвиден.
Никола Инджов, един от учителите ми по поезия в началото на 60-те, а в края на 80-те, по-точно в месеците и дните преди 10.11.1989, краткотраен главен редактор, без думи, с поведението си, ми стана пак учител: от една критична ситуация в редакцията разбрах, че комунистите не могат да действат в нестандартна ситуация, защото чакат нареждане отгоре. И тогава дойде моето време. Но и това ,,мое време“ не би настъпило ако водещият им партиен и ДС авангард не направи опит за преврат, поведен от Иван Гранитски, чието агентурно име съвпада с Вашето първо. Просто трябваше да отразя удара им. Възмути ме наглостта им. Действах, съобразно опита си: от есента на 1972-а бях наблюдавал строежа и дострояването на структурата Съюз на българските писатели и знаех слабите ѝ места, а на писателите – и кътните им зъби. Приложих тактиката ,,с техните камъни по техните глави“. Победих, но и си сложих таралеж в гащите. Вестникът трябваше да се самоиздържа. И така, лека-полека, затънах до гуша в новата си роля – управител на фирмата. Битката спечелих, но трябваше да реанимирам постоянно едно губещо предприятие. Но пък се срещнах с такива обстоятелства, хора, психологически и нравствени дилеми, че ум да ти зайде. Всичко това опитвам да опиша в мемоара ,,Позволих си свободата“: как от ,,Литературен фронт“ се получи ,,Литературен форум“ и как бе ликвидиран. (Странно, но през пролетта на 1996 г., седмица преди 50 годишнината ми, бях атакуван във в. ,,Български писател“, орган на казионния съюз, а след седмица, пак със същите аргументи, сините направиха втория опит за преврат, предвождани от писателя Александър Томов. Пак искаха свалянето ми. Значи има константна величина, рекох си, а Гранитски и Томов са само заменим персонаж, условно маркиран като червен и син).
Може да Ви прозвучи нескромно, но такъв вестник за литература , 16 стр., голям формат, три вестника в един, както го формулирах тогава, не е имало и няма да има. Поне скоро. А може би и никога, бъдещето, казват, е на електронните издания.
Ще завърша отговора с един текст за случили ми се две пророчества, които направиха в различно време двама коренно различни люде: критикът Минко Бенчев и поетът Христо Троянски.
Седим с Минко Бенчев в кафенето на писателите, така, както много пъти сме седели. Познавахме се вече повече от десетилетие. Знаехме си и кътните зъби. В 80-те години сме, в средата им или малко отгоре. От дума на дума, стигаме да там, където мненията и думите не само се пресичат, но се и спречкват. Бай Минко, както в обикновение, пуши и както пуши – изведнъж изпуши, вече няма повече аргументи, за да ме убеди и: – Марин Георгиев – бъдещият мракобес на Съюза на българските писатели.
Както обичах да седя в кафенето на писателите, така обичах да обядвам или вечерям в ресторанта на журналистите. Много по-демократично е, с друга, по-пикантна кухня и прочутия осмарски пелин, с много по-голям салон и гъмжило от различни хора: журналисти, художници и тук-там писатели.
Пак са 80-те години, втората им половина, автор съм на 7 книги, работя в ,,Литературен фронт“, орган на писателския съюз. Вечер е. Срещу ми, на голямата маса, е Христо Троянски, знам му адетите и мурафетите на пиене още от началото на1973, когато работихме в редакцията на в. ,,Народна младеж“, отдел ,,Патриотично възпитание“. Шефът на отдела, по съвместителство и партиен секретар на вестника, обаче след шестмесечния изпитателен срок утвърди него, училия-недоучилия духовната семинария, а не мен, дипломирания висшист на Велико Търновския университет. Христо, както си го знам още от войниклъка, от задължителните ежемесечни разпивки, които организираше шефът, за да се сближим и сплотим, е артистичен, отракан, смайващо изобретателен и на думи, и на жестове, особено когато вдига и поднася към устата си пълната – да, винаги пълната чаша. Черният му остър перчем е щръкнал, веждите му са дебели, даже по-дебели и от моите. – Наздраве, казва Христо, гледа ме в упор и допълва: – Накрая ти ще им ебеш майката на всички…
Ако не е истина, не е и лъжа.
Насочихте се и към това доста трудно изкуство на превода. Специално превода на поезия. Как стана това? И защо именно от унгарски език? Пресътворихте на български и издадохте доста значими автори от тази близка нам страна. Кое беше най- хубавото от този период за Вас?
Насочих се случайно. Иван Цанев поемаше ангажименти, които не можеше да изпълни. И ги прехвърляше на мен. А аз пък бях жаден за изява. И тъй, от дума на дума, стигнах до там че да превеждам и онова, което ми лежи на сърцето и душата. Това са преводите ми на Заболоцки, Ходасевич, Ищван Шинка, Янош Аран, Ласло Наги, Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа.
Какво си спомняте за големия унгарски българист Дьорд Сонди и за другите унгарски автори?
- Голям е Геза Фехер. После Ласло Наги. После Юхас. И чааак тогава Сонди. Юхас му е дал рамо, превели са съвместно Емилиян Станев ,,Лазар и Исус. Легенда за Сибин, преславският княз; Тихик и Назарий; Антихрист“ – 1985 г. Поради това ми бе голяма изненада, когато във втората половина на 80-те, при една моя творческа вечер, организирана перфектно от него, когато ме поведе из улиците на Будапеща да търсим заведение за вечеря, дълго търсихме и не помня дали въобще го намерихме, защото нямаше толкова евтино, колкото той искаше, при споменаване на Юхас той вметна: – Нали знаеш, че аз нямам нищо общо с него. За мен това значеше, че са се разделили и че Сонди морално искаше да се дистанцира от Петер. Е, Петер бе витален, прагматичен, възможно е общият хонорар да е разделил по братски, а не по равно. В артистичен изблик можеше да направи от мухата слон и обратно, волнодумството му, хиперболите му разместваха местата на действително и въображаемо, а такива като Сонди ги приемаха за истина; Петер прекрачваше и граници на добро възпитание, и на ограничения еснафски морал, но знаеше и ценеше същността на важните неща, докато Сонди не можеше да достигне до тях.
А и какво значи голям? Трудно съизмерими са количество и качество, историография, художествена литература и култур трегерство. Фехер създаде нов научен клон – прабългаристика и откри цивилизаторската роля на Аспаруховите българи; равно по значимост е художественото качество в преводаческо дело на Л. Наги – българският фолклор и поетичната ни класика; Юхас като преводач на проза, а отделно и като съставител и редактор на сборници с поезия и драма, автор на литературни есета от 60-те години до 2001 – 2002 е най-значимият ценител и утвърдител на най-доброто от литературата ни в Унгария. Той не само лансира качеството, но и недопусна превода на литературния боклук. Заради последното си създаде и много високопоставени врагове у нас. Да прибавим и статиите му, в които съпоставя сродни явления в унгарската и българската литератури – Вазов и Йокаи, Яворов и Ади, портретите му на Далчев, П. Алипиев и мн. др. Той постави и разгледа по оригинален начин някои от най-важните въпроси на историята ни: произхода ни и свързаността тюрко-българи и маджари, мисията на Кирил ѝ Методий, македонският въпрос.
Такива трудове Сонди няма, в Унгария е по-скоро в литературната периферия, главно като издател, за разлика от България, където изгради авторитета си на литератор с дългогодишното си присъствие, осигуряване на препитание на наши поети чрез преводи от унгарски, когато бе директор на Унгарския културен институт, мандат и половина, а после преподавател в СУ; през директорския си мандат голяма част от бюджета употреби за личните си българистични пристрастия и интереси. А нашите поети дават мило и драго да си видят името в унгарско издание – те са над 90, все някъде ще се промушат… Балканските комплекси на нашите писатели спрямо Европа са хранителната среда на неговия ,,голям авторитет“ у нас. За мен Сонди е лишен от артистичност, за да не кажа дарба, поради това така смехотворно оригиналничи. Беше лесно манипулируем от един наш врял и кипял в литературните интриги поет (той години злепоставяше Кънчев сред унгарците и с това си обяснявам, че книгата му излезе чак 2000 година). Сонди не понасяше да съм приятел с Юхас и Дьорд Арато, дори ми го каза направо: – Ти си приятел с Оня… Изумих се, че смятаните от мен за по-европейци от нас, могат да са толкова нетърпими към различността. Даже повече от нас. Сонди е по-добър като организатор, литературен бизнесмен, (неслучайно преди време в Унгария спечели наградата за най-много издадени заглавия през годината), отколкото като литератор и преводач, няма понятие от прозодията, поне в българските текстове на преводачите, които лансира, напр. посредствената Донка Нейчева в сборника ,,Мяучи пес зелен“. Допреди пет години имаше собствено издателство, което сега е в ръцете на сина му. С това издателство, Напкут, където излезе и моята книга, той ,,цакаше“ суетните наши наивници, кандидати за международно признание – ахилесовата им пета. Да, и моята премиера в Будапеща на 15.09.2015 организира както трябва, а заради това, че не се отказах от приятелите си унгарци, които той ненавижда, осигури финансово вечерята, без да присъства; делегира правата на друг мой приятел Тошо Дончев. За мен ,,наказанието“ му бе наивна и детска постъпка. А бе сбъркан човек… Най-вярното определение за него е на Николай Кънчев. Ама още не съм го казал… Засега.
Как бихте определили най-кратко изкуството на превода? А Вие как превеждате? Лесно или трудно?
- Повече от трудно и все пак по-лесно от създаването на своя творба, защото имаш готови идеята, формата, тропите, въпросът е доколко ще намериш езиковите и поетически съответствия на оригинала в натрупванията от нашата поезия. Правя много варианти, докато постигна духа на оригинала според моите разбирания за художественост. В края на краищата чуждата творба става и моя, равнозначна на написване на ново стихотворение, което не съм се досетил или съм пропуснал да напиша. Превеждам само онова, което съответства на душевния ми опит.
Написахте силен документален роман за Вапцаров. Само по документи от архивите. Според мен тази книга е много необходима за всички нас. Да узнаем Истината. Откъде дойде тази идея? Създадохте си като откровен и честен човек доста врагове.
- Те са врагове на фактите, на истината произлязла от тях. А после на мен. Защото не си затворих очите и ги показах.
Стана случайно, с това започва книгата: тогавашният министър на вътрешните работи при когото отидохме да уговорим среща-разговор за престъпността – срещата организира Атанас Свиленов, а барабар с него отидох с главния Марко Ганчев и аз – зам.-главен отскоро. Соколов предложи на вестника да публикува следственото дело, смятайки че то е подходящо за издание с профил като нашия. Като се прибрахме в редакцията обсъждахме кой да се заеме с проучването. Свиленов каза, че е зает като първи зам.-главен редактор. Аз упражнявах новото си поприще управител на фирмата и се обърнах към Владо да го направим заедно, имахме сходни разбирания за литературата. Той каза, че не може да издържи такава среща. Любопитството и желанието ми да разбера истината бяха по-силни и един ден прекрачих заетостта си и влязох в читалнята на МВР. Излязох прегърбен и състарен. Вярвах, че хората ще искат да прегърнат истината. Те, в мнозинството си, ме разпънаха. А Владо, след като обрах калая, при една разпивка в ресторанта на писателите, сподели: – Знаеш ли защо ти отказах? Не, рекох. – Защото знаех какво ще стане… Замълча и след малко допълни: – Всъщност аз съм един добър подлец…
Не, за никаква слава не мислих тогава. Просто изпълних писателския си дълг. Обидно ми беше, че аз, че моите съвременници, че поколения са държани в такава заблуда и лъжа.
Наследниците на рода Вапцарови, както и доста от старите червени писатели се нахвърлиха срещу Вас.
- И продължават. При една среща през 2015 г., фиксирана в дневниците ми, Никола Инджов, който бе писал във ,,Вечерни новини“ в 1993: ,,Марин Георгиев – оплювачът на Вапцаров“ ми каза, че е присъствал на премиерата на издадената след дъжд качулка книга (2012) с факсимилета от следствените протоколи на Вапцаров от Мая Вапцарова и Никола Н. Вапцаров и си казал: Значи прав е Марин Георгиев, виновни са нашите другари. А когато му казах, че от две издателства ми предлагат да издадат книгата, той добави: – готов съм да напиша предговор. И допълни: въпросът днес е не как да спасяваме Вапцаров от Марин Георгиев, а от Мая Вапцарова. Пазя и писмото му до мен от следващия ден:
Никола Инджов (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)
дата: 25.02.2015 09:00
до:
Марин Георгиев (Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.)
И аз ти благодаря! Почувствах, че добрите спомени правят и виното добро...
Конкретно:
1. Ще напиша предговора към следващото издание на книгата ти за Вапцаров
2. До края на седмицата ще ти изпратя стихосбирката.
3. Ще говоря с когото мога за подкрепа в Комисията за книгата
4. Като се срещаме – да се срещаме на масата на "господин Марин"...
Ще има ли ново издание на бестселъра „Третият разстрел”? Обяснете накратко заглавието за онези, които не са чели книгата. Вече е библиографска рядкост?
Не зависи от мен. От справките в ,,Книжен пазар“ на Литернет цената ѝ вече е над 20 лева и се изкупвала веднага след обявяването ѝ.
Първият разстрел на Вапцаров е физическият. Вторият – героизирането и канонизирането му от комунистическата идеология, третият – опитът за нормализация, за отлюспване на бронза от него и приземяването му, ,,ей тъй, по човешки“, както сам се изразява в едно от стихотворенията си.
Какво мислите за канонизацията на поетите? Ето у нас са канонизирани Ботев, Вазов.... След 1944 г. БКП канонизира и Вапцаров?
- Дълга и многообхаватна тема. Най-компетентно по нея се е изказал Владимир Трендафилов в ,,През седмица в литературния аквариум“, рубрика която се спогодихме да води в ,,Литературен форум“ и публикациите му от нея, които после издадох в книга - 1999. Той е от малцината, с които чувствах духовно сродство.
Уви, отиде си рано.
А за Вапцаров вече казах.
Какво мислите за пренаписване на учебниците по литература и история?
- Още тъпчем в миналите мантри. Нашето поколение е свидетел на уникален експеримент в човешката история: комунистите експроприираха частното, направиха го държавно, живяха на гърба му, докато можеше, после си го присвоиха като лична собственост. Цяло десетилетие отклоняваха вниманието ни от разграбването с разните масовки – митинги, шествия, палежи и какво ли още не, а като разпределиха националното богатство и потекоха европейските пари започнаха да ги раздават тлъсти порции от бюджета на своите – това са частниците бройлери, храненици на управляващата партия. Живеем сред архаично общество, което все още яростно брани създадения преди 1989 г., култ към лъжливото благосъстояние на народа, фалшивия героизъм, който рушеше с революционния си радикализъм нормалността, градивността, порядъка, приемствеността между поколенията и универсалните ценности, постигнати мъчително и бавно по пътя на еволюцията. Всичко е бивало, но не и това: да не можеш да си купиш средствата за производство – лично аз не мога да си позволя да купувам книги.
45-те години диктатура селекционира и образовани управници, въпреки кусурите им: Желю Желев, Стефан Савов, Йордан Соколов, Веселин Методиев, Александър Божков, Иван Костов. Благодарение на тях сме в ЕС. А какво ни сервираха 30-те години фасадна демокрация: необразованите байтошовисти Бойко Борисов, Цвета Караянчева, Теменужка Николова, Десислава Атанасова, Даниела Дариткова, Деница Сачева (и пак не се разденва), Цецка Цачева, Цецки-мецки, Цецо, Нанков-Манков, Тън-мън-ков и прочие прости, лъжливи и крадливи хора. И колкото са по-прости и необразовани, толкова са по-нагли.
Регресивната селекция на уродливата свобода!
Днес у нас почти няма литературна периодика, няма и оперативна критика. Липсва ли Ви това? Към кои критици от близкото минало изпитвате благодарност, ако считате, че някои са Ви подкрепили?
- Уви, така е. В Унгария има над 90 издания за литература, в България, по време на трите войни в началото на ХХ век, според мемоарите на Константин Константинов ,,Път през годините“, е имало около 40 издания.
От критиците предпочитам онези, които са ми отворили очите за самоосъзнаване на онова, което правя и какво е българската и европейската литература. Изброявам без степенуване: Здравко Петров, Тончо Жечев, Яко Молхов, Иван Цветков, Светлозар Игов, Здравко Недков, Валери Стефанов, Атанас Свиленов, Георги Цанков, Енчо Мутафов, Иван Радев, Минко Бенчев, Божидар Кунчев, Иван Младенов, Константин Еленков, Луко Захариев, Антония Велкова-Гайдаржиева, Антоанета Алипиева, Ана Костадинова, Петер Юхас, Дьорд Арато, проф. Золтан Яноши, Янош Тамаши Орос, Лайош В. Мохаи, както и писателите Петър Ковачев, Петър Алипиев, Ивайло Петров, Георги Мишев, Иван Цанев, Димитър Коруджиев, Таньо Клисуров, Маргарит Жеков, Георги К. Спасов.
Какво четете и препрочитате?
- Нашата и световната класика. Сега препрочитам пак Записките на Захарий Стоянов, най-новото издание на Литернет, което е под редакцията на проф. Иван Русков.
Каква музика слушате?
- Онази, която изразява душевния ми опит. Бях юноша, на село, още не знаех какво е класическа музика, когато прогърмя от радиото ,,Егмонт“; изправи ме на крака, душата ми настръхна. Сякаш ми предсказваше какво ми предстои. После имах специален интерес към Бетовен/Бетховен и други величия на класическата музика. Представям си, че на погребението ми пак ще прозвучи ,,Егмонт“. Ще завещая да го пуснат: да се събере началото и края.
А как по-оптимистично бихте завършил края на нашия разговор?
БАСТУНЪТ НА ИВАЙЛО ПЕТРОВ
Бях на самия връх на свойта младост...
Христо Фотев
Бях на самия връх!
Но не на младостта – на силата и успеха си!
Бях на 50!
Силите ми бяха в излишък. Спортувах. Печелех. Издавах вестника в 16 големи страници, не в таблоид.
Бе 1996! Пролетта.
Идеше рожденият ми ден.
Реших да поканя в извоювания с толкова усилия нов редакционен терен – сградата, в която е и музея на Яворов, само ония, които са имали важно, решаващо значение в моя живот от идването ми в София през есента на 1972 до деня на кръглата ми годишнина.
Един от тях бе Ивайло Петров!
Дойде сам.
Поднесе ми най-неочаквания подарък: майсторски изработен от дърво бастун.
Че за какво ли ми е? – помислих в първия момент. Приех подаръка най-вече като знак на Ивайловата необичайност и артистичност. Помолих фотографа за снимка.
В началото на 2003 г., всичко, за което бях положил толкова усилия от 1990 г., изведнъж се срина. Срути се. С него – и аз.
Оказах се в положението на дядо си Марин след кооперирането: винаги заетите ми с работа ръце увиснаха безпомощно излишни. От нямане какво да правя – бръкнах в джобовете си.
Сривът бе като ледената пързалка на бобслея: летях, не можех да се спра, докато сам не спре.
Летях зашеметен и когато ударих чело в земята – вече бях друг.
Една ранна утрин в ранната пролет на 2008 не мога да стана от леглото. Всяко движение боли. Боли дори мисълта за движение.
И се сетих за бастуна. Ивайловият бастун! Прашясваше нейде зад гардероба.
– Донесете го! – почти извиках с предрезнал глас.
В ръка с бастуна, намествайки се насам-натам, самият аз като препълнен съд, в страх да не се разлея, мъчително се надигах-въздигах. Пристъпих едва-едва.
Прохождах повторно.
Но не в детството.
В старостта!
София – Русе
