---

 СТОЙЧО СТОЕВ е роден на 6 ноември 1937 г. в с. Осларка, община Чирпан. Завършва средно образование в Строителен техникум - Стара Загора и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като редактор във в. "Чирпанско дело" (1965-1967), уредник на къща-музей "Гео Милев" в Стара Загора (1969-1973), редактор на литературния алманах "Хоризонт". За пръв път печата през 1954 г. във в. "Септември" (Стара Загора). Автор е на над 10 стихосбирки. Първата - "Момиче с ябълка" (1965). Следват: Денонощия (1968); Безсънни жерави (1975); Музика след полунощ (1979); До утре има много нощи (1982); Законът на птиците (1987); Рана (1989); Самотни ангели (1996); Мечтата за Париж (1997). Народен представител в Седмото Велико народно събрание и 36-то обикновено Народно събрание. Член на СБП. Носител на редица награди и отличия: награда за поезия на СБП (1976), националната награда на името на Гео Милев (1989), орден "Червено знаме" и др. Умира на 2 май 1996 г.

---

 

СТАРОЗАГОРЦИ

Из спомените на Марин ГЕОРГИЕВ

ГОРЧИВОТО КЛАДЕНЧЕ

1.

Едно време, което е май и сегашно, българите от провинцията, а най-вече поетите, поради пестеливост и прекалена потребност да обменят преживявания, мисли и впечатления, дойдеха ли в столицата не наемаха хотели (пък то и ги нямаше достатъчно), а преспиваха у своите колеги. Най-удобни за тази цел бяхме ние, ергените.

Кой ли не е нощувал при мен…

Но сега е дума за Стойчо.

Квартирувах в блока на радиото и телевизията в Дъновисткия квартал, в който дълги години строяха най-голямото посолство на територията на столицата, на най-хубавото място – края на Борисовата градина; Дъновисткият квартал, редуциран до една малка градинка с гроба на Дънов; освен него, другата забележителност в това смалено зелено кътче бе черешата, която редовно шмулеха щом узрееше незнайни лакомници, а веднъж, посреднощ, успях да опитам сладостта и твърдината на плодовете ѝ дори аз.

Но сега бе лято, горещо софийско лято, прибирахме се след икиндия, бат Стойчо  – пълничък, нисичък, почти квадратен и поради жегата, все още неизтляла, бе по потник, бял-беленичък. От трамвайната спирка, надолу към блока, в който ползвах стаята с балкон – останалите части на апартамента (кухня, хол и спалня) бяха наети от Калина Ковачева, в първия ѝ и единствен опит да има семейство с много по-младия, а и вироглав Владо Даверов. Като човек, когото познава още от Велико Търново и му има доверие (когато тя бе завършила, ние станахме първокурсници и почти цяла година, докато намери мястото си, Калина прекара в старинния град) тя ме покани да разделим наема. И добре че приех, защото дотогава живеех в много нехигиенични квартири.

Имах две легла и едното неотменно бе за госта. Който и да е той.

Та вървим ние с бат Стойчо (каква бе таз тогавашна мода не знам, но всички се батосвахме, даже Игов, една година по-голям от мен, ме наричаше бате Марине) към предстоящото му блаженство в прохладната ми северна стая, вървим надолу, защото от трамвайната спирка за към блока е стръмно и тъкмо наближихме градината с гроба на Дънов и Стойчо изведнъж се прекатури и затъркаля. Търкулна се като буренце, което не може да се спре, понесено от собствената си тежест и подпомагано от своята кръглост – две равнозначни и равносилни величини за ускорението. Всичко стана така внезапно, че дори се уплаших за него. После ми обясни, че имал проблем с хрущяла в сгъвката на ходилото, че малко да стъпи накриво и падал.

Той бе направил височайшото си посещение на столицата  по важен повод: да получи екземпляри от новата си книга. Моята награда за гостоприемството бе екземпляр от първите издателски бройки, полагащи се на автора с автограф:

 

Делеше ме само месец от новия живот: на 19.09. щях да сключа граждански брак.

 

2.

Кога видях Стойчо Стойчев за пръв път? Бе в студентските години, нашият преподавател стара българска литература и поет Георги Данчев издаде стихосбирката си ,,Фрески”, представи я в родното си Плаково. Поезията ни правеше равни и той покани и нас: Таньо Клисуров, Паруш Парушев, Борис Христов и мен. След представянето имаше обяд, стана в село Гостилица. Бяхме разпределени на три маси. На централната – причината за събитието: Георги Данчев, Камен Калчев, Атанас Мочуров – отскоро главен редактор на Варненското издателство ,,Георги Бакалов”, литературният критик Емилия Прохаскова. На друга, по-малка маса, бяха Иван Николов и Стойчо Стойчев с още неколцина, но не си спомням кои, а на третата – ние, все още прощъпулници, горди с току-що публикуваните ни стихотворение във варненския алманах ,,Простори”, едновременно със стихотворения и от двамата, за нас тогава изявени поети. В разговора ни с тях се оплакахме, че няма къде да публикуваме. Иван Николов ни успокои: - Ами и ние със Стойчо няма къде…

След 1972 г, когато се реших да превземам София, засичах Стойчо Стойчев при Иван Цанев, в чиято квартира чат-пат пренощуваше; след време, при честите ми гостувания в Стара Загора при Таньо и Мария станахме по-близки, даже приятели. Стойчо бе добродушен, макар и докачлив като всеки зает с аз-а си, и трябваше да внимаваш да не го настъпиш неволно, същевременно бе с чувство за хумор, жизнелюбив, със звънък смях. Дори имаме общи участия в града – срещи с читатели и тази снимка добре илюстрира ония времена, в които литературата и писателите се радваха на привилегировано отношение от страна на властта. Благодарение на този модел, който не навсякъде бе разрушен след 1990 г., в много градове политиката за подкрепа на културата е жива, макар и не с предишната сила и мащаб.

Но грижите, както се изразяваха тогава, за литературата и изкуството си имаха своя цена. Послушанието! Не беше лесно от село или от малко селище да се установиш в по-големия град: ключът на градските порти държеше пак Благодетелката – първо трябваше да получиш жителство, работа, а после – същата власт да ти даде и жилище. Но където и да си, особено в нашите среди, усещаш че в теб са вторачени очи, които следят какво правиш и говориш; колкото по-голям бе градът, към който си се насочил, толкова по-голям бе рискът да станеш негов жител.

И въпреки това, ние – селянчетата, се стремяхме към това магично място – Града!

И той го изрази в стихотворението си ,,Стара Загора”, както никой друг.

 

3.

Понякога зарът на човешките копнежи се завърта така, че получава и неща, които не заслужаваш. Поне така смятах за себе си, когато за първата си стихосбирка ,,Село” (1975) разделих наградата за поезия на селска тематика, учредена от новообявения град Дългопол; членове на журито бяха Васил Попов, Яко Молхов и председателят на местното АПК Иван Вълчев, който пишеше и стихове; бе предразположен към литературата и ония, които я създаваха, бе издал и една тъничка стихосбирка във Варненското издателство под редакцията на Андрей Германов, с когото бяха близки.  Андрей, след завършване на висшето си образование е учителствал в Дългопол. Учредяването на наградата и финансирането ѝ се дължеше на Иван Вълчев, а да я получа, допускам, –  на Васил Попов. В една от вечерите в писателския ресторант, когато разпивката и разговорите стигат най-високата си точка и всички стават равнопоставени братя, при мен дойде тъкмо той и ме помоли да му дам стихосбирката си за няколко дена, после щял да ми я върне. Та как за няколко дена, че и да ми я връща?! Та аз колко чаках някой да я прочете, а сега направо ми я поиска един от големите ни тогавашни, а и днешни прозаици; разбира се, че ще Ви я дам, казах, и то с автограф; нямам нужда да ми я връщате. Да, толкова бях поласкан и зарадван, че нямаше как да не съм щедър.

Стойчо Стойчев бе вече утвърден автор, имаше три стихосбирки и сега получаваше награда за третата – ,,Безсънни жерави” (1975). За проза бе награден Йордан Радичков. Тези престижни и утвърдени имена хем ме караха да се чувствам като в небрано лозе, хем и да се гордея с честта да съм сред тях, аз – дебютантът. Бях толкоз притеснен, че ще ги видя, едва ли не на една нога с тях, че поканих със себе си Борис Христов, тогава все още реещ се в провинциалното пространство на Перник и търсещ себе си и мястото си в живота и литературата. Напразни предварителни вълнения и осигурителни мерки: ни Стойчо Стойчев, ни Радичков дойде. 

Дали първият, с когото я деляхме, не се е засегнал, а вторият – Радичков – омаловажил? Това няма никога да  разбера.

Пролетта на 1976, когато връчваха наградата, бе мъглива, влажна, местните все още дояждаха последното свинско и доизпиваха виното си, вече киселеещо, а аз – полусънен и полубуден, полупил, полутрезв, с неудобството да съм център на внимание, неопитен за такава чест. Но когато те нарочат за отрицателен или за положителен пример – няма отърване. Бях обявен за талантлив и инерцията продължи до 1989, но още при старта си извлякох първия дивидент. А след 1989, когато повярвах в свободата и дествавах и  пишех като свободен, ме демонизираха. Платон казва, че хората хвалят каквото им кажат. Но пак така, каквото им кажат, го отричат и залеймяват. Десетилетия трябва да минат, докато водата се избистри и се види кой кой е. Но то вече е без значение за оня, за когото става дума.

Наградата ми накрая завърши нелепо: на връщане с Борис се отбихме във Варна, гостувахме при местен композитор на естрадни песни, пак пихме и пак във влажна, мъглива и тъмна полунощ в морската столица ни спряха непознати; стори ми се че искат да бият Борис и замахнах към тях ,,със страшна сила”, вечната самозаблуда на пияния, и паднах покосен от нея, тоест – от себе си. Тогава нарочените от мен за мишена на гнева ми ме започнаха от краката към главата най-подробно с ритници, докато се преситиха и стопиха в мъглата. Тръгнахме с Борис, пренощувахме и в по-мъдрото утро отрезвяващо разбрах, че кракът ми е счупен. 

Върнах се в София гипсиран – втората ми първа награда, заслужена от младежкото ми неразумие. 

 

4.

Стойчо стана депутат в късната есен на 1991 до есента на 1994. За мен изненадващо – от БСП. Вече бях категорично застанал на противоположната страна – и с писанията, и с поведението си. Да, в ония времена хората в България се деляха на сини и червени; червените имаха синини, (главно от словесни нападки) и с тях се отърваха, сините бяха червени от усилието да докажат колко червените са вредни и че времето им е минало. 

А днес май стана обратно – т.е. стана, както си беше.

Засякохме се със Стойчо в кафенето и той: – Маринчо, мразиш ли ме? А аз: – Защо да те мразя? Всеки прави своя избор.

И наистина, не го мразех, нямаше и за какво, той си бе същият добродушник и наивник, мъчех се само да си обясня защо е тъкмо в тази парламентарна група, когато е страдал от недоверието на същата, макар и преименувана партия? (Справка – поемата ,,Рана”).

По после научих, че преди Стойчо от БСП са предлагали депутатското място на Таньо, но той, винаги предпазлив, отказал. От самия отказал го знам.

Значи Стойчо е бил пак в резервите! Та той толкова се стараеше да заслужи доверието им, а за тях си е оставал човек втора ръка.

Бил е и си е останал Лековерен! Плакал като прочел ,,Третият разстрел” Искало му се Вапцаров да е герой. Искал е невъзможното.

Георги Янев, писмо до мен: ,,Да не мислиш, че на мене ми беше лесно да прочета „Третият разстрел“, много те мразех тогава, но покрай Стойчо Стойчев – това съм го писал – за да утеша него, прозрях в написаното от тебе…

Защо да виним даскалиците, ние не бяхме готови за тези истини!...

Че как така да те обичаме бе,…?

Ти в нашата омраза си калкулирал вечността си! Как да ти простим?”

Но по-подробно за проглеждането си Янев е разказал в спомена си за Стойчо в ,,Писано и неписано”, провокирана, озаглавена и издадена от мен 2016 г.: ,,Беше депутат, когато излезе „Третият разстрел“ на Марин Георгиев. Книгата ни потресе. 

Потресе и мене, макар аз да бях малко или много подготвен за тези текстове. Спонтанно писах срещу Марин в местен вестник, но беше повече публицистика и емоции от моя страна. Изненадах се, когато ми се обади Стойчо, харесал статията ми и искаше да се видим. Предложи едно ресторантче на метри от жилището му. Помолих го да не закъснява.

Беше наистина точен, но все пак аз го чаках… Стойчо поръча две големи ракии, аз си замълчах, но приех жеста му… Обичаше безумно поезията на Вапцаров, имаше прекрасно стихотворение за него… Но беше потресен от документалния разказ и от признанията на Вапцаров пред Гешев… При това всичко беше с факсимилета, с почерка на Вапцаров…

Разказах му, че преди години, през 1986-та, бай Петко Русев, главен редактор на „Партиен живот“, на среща с журналисти от Южна България в една партийна вила край чист язовир в Сливен ни беше събрал да ни говори какъв герой бил Тодор Живков – как бил рискувал живота си през 1956 година, ако не бил намерил поддръжници, щял е да бъде ликвидиран и прочие. Скучно ми беше и излязох до язовира. Седнах на пясъка и се зачетох в „Случаят Трайчо Костов“, която книга беше невъзможно да намериш, бяха ми я дали само за два дни. Някой седна до мене, беше бай Петко… (…) Не помня как е станало дума за Вапцаров, но тогава за пръв пък чух да говори човек, който е чел самопризнанията му пред полицията и Гешев. Бай Петко каза, че Вапцаров бил признал всичко, даже и онова, което не го ги били питали в полицията.

Това „ даже и онова“, много ме впечатли, но повече ме разстрои.

След повече от десетина години Иван Динков като директор на Партиздат разказваше, че като дългогодишен редактор, отговарящ за партийния архив, също е чел досието на Вапцаров. 

Разказвам тези неща на Стойчо и забелязвам, че плаче…

Спирам… Тоя дебел и четириъгълен като гардероб човек се тресе от рев. Сигурно сме смешни пред другите посетители.

Казвам му, че повече за Вапцаров няма да говорим, зная и други

неща… Той: Да та таковам в пича…”

Почти всички българи бяхме свикнали със социализма като със старите си обувки. 

И още не искаме да ги събуем.

Забравихме къде ни стягаха, бяхме свикнали с ежедневното неудобство, бяхме му обръгнали и сега, когато ги няма, бълнуваме: – Толкова бяха удобни!

 

5.

Онзи, който ценеше художествеността, а не идейността в изкуството, знае че в ония времена рядко ще срещнеш публикация на поезия със запомнящи се стихотворения. Но се срещаха. В случая бяха три. На Стойчо Стойчев. Помня с какъв възторг ги коментирахме с Таньо. Бяха в най-авторитетното списание – ,,Септември”. Тук предлагам две, непомръкнали от времето:

 

ЕСЕН 

На Иван Николов 

Обичам есента. Обичам ветровете тънки, 

които свирят в шумата на жълти царевици, 

тържествения лай, гърмежите далечни, звънки, 

внезапните ята на тромавите яребици.

 

Обичам да вървя след свойта удължена сянка, 

да тръпна от дъха на гроздето и угарите 

и стиснал между зъбите си посивяла сламка, 

да чувам в тишината на сърцето ударите.

 

А то, сърце нали е, все в гърмежите се вслушва – 

една ли смутна вест донесоха събитията!...

Но тук е тихо. Вятърът върхарите полюшва, 

доволните ловци излизат от укритията.

 

И тръгват те към залеза, и златните им пушки 

във слънцето се целят… Ах, стрелци, вълшебни ли сте, 

та слънцето улучвате?... Кръжат край мен вихрушки 

и падат окървавени пера и дребни листи.

 

Умира лятото. Препускат бързоноги псета 

и гонят дните му като ранени яребици…

И аз – с едно перо в ръка и с тиха скръб в сърцето – 

навлизам бавно в есенните жълти царевици.

 

Стихотворението е написано в трисричната и трудна стъпка амфибрахий – и с издържани в амфибрахий рими – нещо още по-трудно постижимо дори и умишлено да се стремиш към него, а тук всичко е естествено, оправдано откъм смисъла и верността към онова, което изразява. За да изпита читателят пълноценна наслада трябва да е бродил из есенните полета с посърнали стърнища и развени, като разкъсани знамена царевични листа, като парцаливите ръкави на опърпан просяк или излиняло от жегите и дъждовете плашило, да познава празния простор от избледнялото небе на септември или ранния октомври и екливото и още по-празно пространство, докъдето поглед стига, стопило и хоризонтите в безпределието на есенния ден. А бе трябва да си расъл на село, за да разбереш колко всичко тук си е на мястото – всяка дума, всеки звук, всяка картина и състояние. Един градски човек не може да усети прелестта и богатството на това стихотворение, не може да му се наслади докрай. По изобразителна сила в предаване на пустотата на есенното поле, дало докрай и последната си родитба, изтощено от нея като току-що родила първескиня, това стихотворение ми прилича на четиристишието на друг старозагорец: 

Сред есенното запустение 

сред вас съм пак, о дървеса, 

аз нося вашето смирение 

и тъмните ви небеса.

Приликата е в смирението, разликата е, че небесата на Стойчо Стойчев носят светлина!

(Но кой ли от днес пишещите стихове би се занимал да предаде художествено природно състояние, още повече в омразния и отречен, наречен за старомоден, класически стих?! Стих, в който има мелодика, но и естетическа математика: кое да отпадне в името на това, което е по-изразително и точно; да си постоянно в състоянието на печелещ чрез загуба, да богатееш и придобиваш лишавайки се).

 Другото стихотворение бе: 

НАШИТЕ МАЙКИ

Майки наши, вие си отивате – 

вие, бивши селски хубавици!

Гледам ви, накацали по нивите 

като тъмни, уморени птици, 

гледам ви и искам да запомня 

вашите изчезващи черти…

пада есен – златна и огромна – 

и вихрушки покрай вас върти.

Пада здрач и вие се завръщате 

с дъх на ветрове и черноземи.

Празни и заключени са къщите, 

празни и безсмислено големи.

Майки наши, как така се случи – 

де сме ние, ваште синове?

Няма кой вратите да отключи, 

в тишината да ви назове!

Телевизори мълчат из стаите, 

в гардеробите – ненужни вещи.

Майки наши, вие остарявате 

със извити от почуда вежди!

Отмиляха изведнъж полята, 

отмиляха наште домове.

Някаква магия непозната 

има в тия шумни градове.

Дълго, дълго все така приказвате, 

пръснати сред нивите широки, 

и… незабелязано нагазвате 

в пазвите на есени дълбоки.

Там изчезвате – добри, смирени, 

там, сред сънища и чудеса.

… Ето – няма ви. Пълзят над мене 

алегорични небеса.

Всеки стих е пронизан от тиха, стенеща синовна обич, едва сдържана, за да не завиеш от мъка! Не – синовен плач е това! Само той може да роди тези поразителни детайли: Гледам ви, накацали по нивите като тъмни, уморени птици; пада есен – златна и огромна и вихрушки покрай вас върти; Празни и заключени са къщите, празни и безсмислено големи; майки наши, вие остарявате със извити от почуда вежди!” Последното за мен – извити от почуда вежди, е изумителна находка на голям художник визионер! Не, няма да преписвам последните шест стиха, прозрачно ясни и заредени с подтекст едновременно, безутешен плач по майката и от преходността на човешкия живот! И как да не прилягат архаичните езикови форми ,,ваште”, ,,наште”, сякаш избърсани от праха вещи, заблестели с непомръкващия си златен блясък… Ако съставях антология на нашата поезия тези две за мен безспорни стихотворения на Стойчо Стойчев винаги бих ги включвал, защото са открития и същевременно обобщение на един тематичен кръг за онова време, който той е извисил и изразил най-добре от всички, които са посягали към темата или са се опитвали да сторят същото. Тези стихотворения са същевременно и върха, и изчерпването на една поетика.

Представям си как им се е радвал и с каква радост ги е пуснал за печат естет като Найден Вълчев – тогава завеждаш поезията в списанието. 

Такава поезия бе не само контрапункт на налаганата теза за партийност и идейност в изкуството, но и тихият бунт срещу нея и доказателство, че човекът не може да бъде обезчовечен.

 

6.

Всяка пролет носи в себе си тревожна непридвидимост. Пролетта на 1976: май месец, във Варна падна, (или се самоуби), от балкона на високия почивен дом на журналистите Христо Банковски. Стойчо ме помоли да го заведа на гроба му. И след работа, с тогавашния трамвай 2, слязохме на Орландовци. Стойчо носеше бутилка червено, преля на кръст гроба и изведнъж се разплака; неутешимо, като малко дете и все повтаряше Банчо, Банчо… Бяха имали обща поетическа младост.

Отдалечих се и го оставих да се наплаче… 

 

7.

Сега не знам как е, но в младостта ми по Радио София имаше специални предавания, в които представяха новите стихосбирки на поетите. Помня някои от тях, съчетани с четене на творби от стихосбирките им: на Иван Пейчев ,,Далечно плаване”, на Първан Стефанов и на Стойчо Стойчев ,,Момиче с ябълка” 1965. Тогава съм бил в последния курс на механотехникума в Плевен, но като тогава е живо в паметта ми предаването и впечатлилото ме заглавие, неочаквано, причудливо, стилно, отговарящо на включените стихотворения. Много ясно, че веднага си я купих.

От нея си имам едно любимо стихотворение, което за някои може да не е сред най-ярките, но на мен ми напомня съкровението на детство: 

Горчивото кладенче вече

в зеления кър не личи.

Лек вятър се втурва далече,

природата чиста мълчи.

 

Но може ли толкова лесно

да няма от него следа?

Аз помня горчивото детство,

ръждивата мътна вода.

 

Ах, босите сухи години

отново пред мене лежат

и слънцето като разсилен

ме гони по прашния път!

 

Аз бягам, изсъхнал от жажда,

след нашата бедна черда.

Пастирчета бързо обграждат

солената топла вода.

 

И пили водата горчива,

по-жадни стократно сме пак.

Небето, безстрастно и сиво,

налива в нозете живак.

 

От мащеха майка родено,

безкрайното време пълзи.

Ти, кладенче мое солено,

ти, мое море от сълзи...

 

(Кой днес, от новите поколения, знае какво означава думата разсилен? С изчезването на тази административна длъжност изчезна и думата. Дума с много нюанси: прислужник, разносвач, известител, куриер, вестоносец, човек на държавна служба, слуга на човешките нужди на  народонаселението та хората да бъдат навреме информирани и за хубавото, и за лошото; човек бързоходец, чието въздействие е равнозначно по сила на слънчевия пек лете, слънцето сякаш ще излезе извън себе си, ще се пръсне, но все не се пръска, а вбива като остен в човешката плът жилещите от собствената горещина лъчи, тялото се пържи в принудителния плам и вместо да лумне – изтича в пот, гореща, пареща, за да попие в ненаситните пори на полето. А то, както горещника, няма край!

Ето това е изпитал и въплътил чрез думи Стойчо Стойчев, в чието име, с тия две ОЙ, винаги съм чувал основната дума ПЕСНОПОЙ, ПЕСНОПОЕЦ, маскирана като СТОЙ-чо).

 Макар да не съм бил пастирче, роден съм с девет години след Стойчо, и аз имах своето изворче – бистро, бликащо с ритмичното туптение на сърце, виждам и сега как обръща песъчинките от дъното, изтласква ги към повърхността, но те не ми пречеха  да отпия, неутолим на неутолимата вода. Не. Тя не беше горчива. Бе хладка и сладка. Отмаряща. И всяка глътка бе подкана за следваща.

Мизия не е равна като Стойчовата Тракия, в усойните места на баирите беше моето кладенче. 

То може да е горчиво само, когато си го изгубил, затрупано от мъртви листа. И всяко листо е споменен знак за някого от приятелите поети, венец от мъртви листа, обрамчили кладенчето, тежък и скръбен венец върху изживяното, венец, който иска да го затрупа и превърне в забрава. 

И ти трябва да коленичиш, неволен поклон за всяко листо, трябва да ги разровиш, за да прогледне смраченото му око, в което се оглеждаш единствено ти. 

 

8.

Не знам къде е гроба на Стойчо, за да сторя същото, което стори той на гроба на Банковски.

Разполагам само с горчивото кладенче.

Неговото. И моето.

В него и небесната синевина потъмнява – моето днешно море от сълзи.

 

15.10. – 06.11. 2025