МАРИН ГЕОРГИЕВ
1. МЕКО СЛЪНЦЕ
Няма нищо по-тъжно от последната година на студентството.
То е като раздялата с младостта. Раздяла с всичките й хубавини: пълната отдаденост на себе си и насладите й, безгрижието, свободата,.
Ти си като на ничия земя: още не си излязъл от познатото, но си принуден да го напуснеш и то – завинаги. Така, както си принуден да нагазиш в новото, заредено с неизвестност. Плашеща, неизбежна.
Такива са лъчите на септемврийското слънце: свети, но не заслепява, грее, но не топли. Плодовете са узрели, макар – необрани.
И други няма да има.
В началото на септември 1971 пътувах до Варна през нощта, сутринта се срещнах с директора на радиото Илия Панайотов, главих се за редактор, върнах се на село, взех препоръките, които ми поиска, и пак във Варна; едва доизкарах първата си работна седмица и хванах влака за Велико Търново. Да се видя с Таньо и му споделя настъпилата, внезапна и за мен, промяна.
Неговата раздяла с Търново, с обетована земя на младостта ни, бе още по-мъчителна. Той бе работил тежък физически труд преди да стане студент и по-добре от нас знаеше цената й. Въздухът мъждееше, вечерта бе като повито в падащите си листа есенно дърво, стигаше му и топлината от цвета на шумящата шума.
Като казах на Таньо за промяната в живота си, той изпадна в паника, тиха, срутваща: – Братче, идвам с теб, ще живея при теб, ще ме храниш, докато ми намериш някоя работа...
Съгласих се, макар да не знаех как.
Това бе изблик; изблик на страха пред предстоящето, пред раздялата с досегашния ни общ живот. Макар отработили самостоятелност пред белия лист, нима може някой да ти помогне в борбата с думите?, страхувахме се да сме самостоятелни в живота и търсехме рамото на другаря.
На сутринта, хладен като нея, Таньо бе друг: – Не. Няма да дойда. Време е да се разделим и всеки да поеме своя път...
Аз хванах влака за Варна.
Той остана да стяга багажа си за Стара Загора.
04.11.2014
2. ОСРЕБРЯВАНЕ НА БЕЗСРЕБЪРНИКА
Не бих казал, че съм безсребърник, защото няма да е честно. Или както веднъж се пошегувах пред Анго Боянов, който също умее да печели: - А бе обичам ги тия пущини…
Тия пущини са парите.
Бил съм и без тях, бил съм ужасен, като изправен пред пропаст, като пред края на света: и какво – сега ще прося ли…. Но Бог е бил добър, давал ми е шанс, давал ми е акъл как и откъде да спечеля. То това е извън мен. А може би той ми поднася спасителния изход…
От опита съм стигнал до тази проста формула да потребяваш парите, след като ги спечелиш: да има за теб, да има за тези, с които работиш, да има и за държавата. Да не мислите, че счетоводителят не може да докара фирмата до загуба?! Може, и то всяка година. Но аз не прибягвам до този похват. А до моя си. Той е израз на вътрешното ми равновесие, на вътрешното ми спокойствие, че не съм нарушил неписаните правила, които нося у себе си; те не са и от мен измислени, а от някаква невидима сила, която може би е онова, което наричаме Съвест!
Допускам че са у всеки. Въпросът е ще си позволиш да прекосиш границата им.
2011 издадох "Седмото небе” на Таньо. Работата му се бе закучила с ,,прогресивното издателство”, както сам Гранитски определя своето. Издадох три книги на Таньо, избраното, по случай седемдесет годишнината му – 2014 и последната 2018. И на трите премиерите ставаха в Стара Загора. И на трите присъствах, като му закарвах с колата тиража и му го предоставях целия. Кандидатствах за тях в ,,Помощ за книгата”, той си бе извоювал име и винаги получавах субсидия. Печалбата не бе голяма, малки бяха възможностите за нея, но все пак я имаше. Не постъпвах като прогресивния издател – да дам на автора ,,хонорар” от пет сигнални бройки, а другото да продам и превърна в печалба – нека и авторът нещо да придобие, нали се е трудил; отдавна бе минало времето на хонорарите.
За Стара Загора Таньо бе поет № 1. Местата, амфитеатрално разположени в залата на библиотека ,,Захари Княжевски” бяха заети, залата бе пълна. След представянето на книгата (за седемдесет годишнината му заведох Светлозар Игов), преди задължителния рецитал поетът не пропускаше да каже ,,след като издателят ме изостави” – отнасяше се за Гранитски; този му ,,стон” минаваше покрай ушите ми, не му обръщах внимание, но сега, връщайки се назад, го разчитам и не само като стон на обидения, но и като вик, който да стигне до издателя, та белким се трогне и поднови издаването на онеправдания поет; а всъщност стонът е и обида за мен, станал е мой автор поради лошо стечение на обстоятелствата, макар да ми казваше, че никой не го е издавал в такова оформление – модерно, съвременно, което бе патент на Яна Левиева и ако изоставилият го поканеше отново веднага щеше да ме зареже. Бях временен, от немай къде.
Рециталът за Таньо бе празник, единствената му възможност да се осъществи и изяви изцяло, четеше с упоението и вярата в написаното, досущ както бе на младини, после следваха продажбите и автографите. При тази първа негова премиера, на която присъствах, той спечели 600 лв. Доста голяма сума за тамошните условия, особено спрямо пенсията му, която казваше че е малка и би трябвало да е била на половината от Шестстотинте. Предстоеше му премиера, ако не се лъжа в Пловдив и полакомен от лесната печалба поиска още сто екземпляра допечатка. Навярно си е рекъл, че сега ще направи своя голям удар. А то такива няма – големият удар, както и късметът са резултата на постепенно заработване, на дългогодишно натрупване. Казах му да помисли добре, защото толкова му артисаха; не, рече, ще имам и други премиери и в други градове; добре, рекох, ти решаваш, но трябва да си платиш отпечатването.
На първо време той се стъписа. Капитализъм, брат, допълних, като вътрешно ликувах, че го поставям на огъня, на който се печах повече от две десетилетия; нека види, казах си, и той, както и подобните нему моралисти в поезията, дето се изкарват все безсребърници; сега ще разбере, че трябва да дадеш, преди да вземеш; че сиренето наистина е с пари; той и подобните нему превръщаха своя страх да рискуват, да приемат новите правила на живота в обвинение към ония, които умеят да печелят, изживяваха се спрямо тях като по-честните и по-добрите, като истински добродетелните.
Трябва да призная, че изпитвах и вътрешно удоволствие от това издевателство над чистофайника, защото по-лесното е да стоиш отстрани, да не се месиш в мръсната и кървавата понякога битка на живота и да отсъждаш кой крив, кой прав, кой честен и кой безчестен. Кой си ще те разбера като те пусна в стаята с парите: – твои са, ха да те видя сега какво ще направиш: ще ги раздадеш ли, за да минеш за благороден и щедър в собствените си очи и в очите на околните, ще ги вземеш ли само за себе си, или ще ги управляваш така, че да има за теб и другите.
Макар и с неудоволствие, Таньо прие; в сумата, която му исках, разбира се бях калкулирал и своята печалба; той намери парите от спонсор, отпечатах му екземплярите, пратих му ги, а след време, когато го запитах какво е станало ми обясни, че имало премиера, но продал само двайсетина книги.
Останалите се чудил какво да ги прави.
Пророк ли си в своето място, не може да си и в чуждото.
Оставаш си, дето си.
28.07.2024, Ярема
3. ТРИМА + ЕДИН
Течеше вторият ден на последния истински конгрес на нашия съюз. Реших да поканя на вечеря стародавните си приятели от търновския университет Таньо Клисуров, Панко Анчев и Паруш Парушев (и тримата членове на БКП и на високи постове). Вкъщи сме. Седим на трапезата, ядем, пием, говорим. Таньо си е записал цели фрази от изказването на Георги Мишев, доуточнява онова, което цитираме по памет. Възхищаваме се.
– Момчета, а къде сме ние. Как ще се чувстваме, когато у нас се променят нещата един ден? Ще плачем с кървави сълзи, защото стояхме встрани. А нали и ние сме несъгласни...
Отговориха ми: – Кои сме ние, братче. Георги Мишев е така подсигурен материално, че може да издържи двегодишна обсада.
Този ден дойде. Ние не можем да се наредим сред тези смели мъже, нямаме морално право. Но двойно нямаме право да мълчим и стоим настрани сега. Къде сте да ми отговорите? Къде е всеки от нас? Нали сме приятели и общ беше хлябът на нашето недоволство...
27.12. 1989
- - - - - - -
Раздялата ни беше настъпила преди да беше настъпила.
10.12.2024
