ДИМИТЪР АТАНАСОВ, фейсбук
Домът на цар Самуил навярно никога не е бил нито София, нито някоя зона в или около базиликата "Св. София". Твърдението, че баща му е бил управител на Средецка област по времето на цар Петър, е хипотеза. Ролята му на управител на Видин също е твърде несигурна - според историка Васил Златарски е отговарял за Преспа. Тук е мястото да добавим и възможността Видин да е Воден. Дори и да е управлявал териториите днешна Северозападна България, връзката със Средец не е непременно, нито е доказана.
Ако приемем, че костите му днес дойдоха в София, то те не са нито в родината си, нито в дома си. Неговата родина е България, но средновековна. Няма нищо общо със съвременната държава. Идентичността е процесуална величина. Тя се създава постоянно и се измества във времето. Днешното общество функционира по съвършено различен начин, ето защо връзката е символична, а не буквална. Дори да беше роден тук, а той изглежда, че не е, България през 2026 г. не е неговата родина.
Домът му не е базиликата в центъра на днешната българска столица. Не е и вечният му дом - това е църквата "Св. Ахил" в Преспанското езеро.
Твърдението, че плочата с надписа от с. Герман, поменаващ бащата, майката и брата на царя, съвпада по единия си размер със саркофага без капак - един от четирите, част от Самуиловия погребален ансамбъл, намирам за проява на бодряшка наивност, нямаща нищо общо с науката. Първо - близък до ковчега е само единият размер. Ако плочата с надписа се окаже върху отвора му, той ще бъде покрит само наполовина. Колко точно е сходна тази мярка? Как стои сравнението с капацитет на другите саркофази? Ако роднините му са погребани в структура с капак и надпис, защо той и още двама царе от рода му са положени без никакъв писмен белег?
От друга страна, ако търсим съвпадения на размера, можем да открием плочи, свързани с маите. Или с туарегите. Или с Древен Египет, или с Китай от времето на династия Мин. Ако продължим линията на сходства по една линия на близост, то следва да заявим, че монголците говорят български, след като българският език се пише с кирилица, монголците също ползват кирилското писмо.
Погребението с военни почести силно наподобява организираната от Божидар Димитров церемония по символично препогребване на български владетели от Ранното Средновековие в църквата "Св. Четиридесет мъченици" във Велико Търново, където се оказаха и несъмнени езичници. Дори владетели, гонили християните в двора и държавата си. Този път пищността почти доближи церемониала от времето на Людмила Живкова.
За такива висоти на държавната чест мечтаеше бившия директор на НИМ. Неслучайно уголеми находката с мощите на Св. Йоан, вероятно локален светец от Месемврия или близко място, до фигурата на Св. Йоан Кръстител в опит да се прилепи към престижната религиозна и туристическа марка. Това се случи през лятото на 2010 г. Същите бяха намеренията му, когато през лятото на 2015 г. поръси с вода от свещения извор в старопрестолна Плиска тогавашния премиер Бойко Борисов, а ден след това кладенецът в Голямата базилика се оказа използван за тоалетни нужди. Главата на банкянския херой се оказа обект на фекално благословление.
Преди повече от десетилетие той застана зад идеята за възстановяване на антични и средновековни крепости "до зъбер" и на църкви "до керемида".
През 2006 г. Б. Димитров беше сред водещите лица, застанали зад идеята за пълна възстановка на храма "Св. Четиридесет мъченици" под Царевец. В строежа бяха използвани тухли от газобетон, поради което мероприятието силно се доближи до бутафорията.
Далеч от принципите на научната реставрация бяха възстановени Перистера над Пещера, Созопол, Трапезица в Търново, Небет тепе в Пловдив и доста други. В Перистера от външната страна на една от ъгловите отбранителни кули е монтирано жалко че в стил "Ромео и Жулиета" за снимки с гледката над градчето - мижав стимул за туризма без нищо общо с наследството. В центъра на София античните останки бяха доизградени с китайски тухли, нямащи общо с оригинала, които след десетилетие вече се разпадат.
Поради всичко това архитектите Йорданка Кандулкова, Румяна Пройкова и Тодор Кръстев директно го обвиняват в непрофесионализъм, водещ до необратимо ощетяване на културните пластове, а проф. Ивайло Дичев го нарече "лорд бутафор".
Тази именно тенденция виждаме повдигната на нивото на държавното управление. Зад бутафорията, маскирана като висок държавен ритуал, застават премиер, президент и мнозинство в Народното събрание.
Историята, бидейки обществено значим разказ, има нужда от котви. От обекти в материалния свят - както твърди Джеймс Янг. Миналото следва да се материализира, за да се превърне в култ. В гражданска религия, чиито свещен наратив създава граждански общности. На това се дължи вдигането на паметници, около които се събират граждани, събрани около разпознатия авторитет на разказа, продаващ стойност на монумента. Типичен пример са паметници като този, бележещ мястото на гибелта на Левски; монументите на Ботев в Карлово и Враца, които също се превръщат в места за церемонии, явяващи на свой ред своеобразни религиозни ритуали, предназначени да поменуват не светци на една или друга вяра, а моделни мъртви, придобили статус на национални герои.
Паметниците са храмовете на култа, в който нацията обожествява самата себе си чрез героичния си пантеон. Монументални знаци се изграждат на важни за колектива места. Например - свързани с раждане, лобно място, подвизи. С пребиваване на важни персонажи. С нещо, чието местоположение маркират. Ако памет умът няма връзка с мястото, установила пряко или косвено, то той е градско изкуство с историческо съдържание. Един достъпен пример тук е многофигурната група "Ослепените войни на Самуила" на Любомир Далчев в центъра на София - мястото ѝ няма как да се асоциира с битката при с. Ключ, няма и следа от ослепените войни на царя в Средец, чиято локация за времето на Самуил все още е неизвестна.
Затова и поставеният насреща ѝ през 2014 г. постамент с фигура, претендираща да изобразява цар Самуил, е бутафория. Създателите и идеолозите му, сред които отново е Божидар Димитров, не го разглеждат като градско изкуство, а като паметник. Ако го приемем за такъв, разминаването с научното понятие за паметен знак води до квалификацията му тъкмо като бутафория, имаща за цел да съперничи с друга бутафория - тази в Скопие. Макар владетелят да е бил несъмнено в днешната македонска столица, създаването на своеобразен парк на исторически лица от Античността до певеца Тоше Проески без проследиха смислена логика деградира замисъла до бутафорна реализация на един националистичен по характер исторически канон.
Според Клемент Грийнбърг кичът е онова, което не е на мястото си. Коринтската колонада е уместна в археологически контекст, но не и като елемент от съвременна сграда ще, изпълнена с метал, бетон и стъкло. Гвардейците са задължителен елемент от високите държавни церемонии, но не и при препогребвания на кости, за които нямаме сигурност чии са, докато от медиите членове на инициативен комитет на кандидатка за президент разказват приказки за глуповати деца, представяйки ги за есенция на българското.
Ето защо днес кичът срещна кич многократно, а една от тези сбирки беше моментът, в който ковчега, в който не знаем кой е погребан, но не спираме да генерираме митология, премина покрай бутафорно-еклектичния цар Самуил според както го е видял Александър Хайтов - с византийска корона, използвана от унгарските Арпади, с лъв на мантията, взет от картина на Гюдженов от ХХ век, с патриаршески кръст, монтиран на водопроводна тръба, какъвто никакво Средновековие не познава.
Езикът на церемониалното препогребване силно наподобява късния социализъм, а трескавостта на подготовката сближава със събитията от седмицата след 2 юли 1949 г. и полуавтентичния народен ентусиазъм около градежа на мавзолея на Георги Димитров. Както в документите от епохата събитието е представено като взрив на всеобхващащ възторг, така и днешната случка беше отразена от всички медии във въодушевено-екстазен ключ, а сиолно екзалтираният публичен разказ - визуален, церемониален и текстов - успя да премине през критическите бариери на мнозина. Не един и двама инак интелигентни люде се оказаха емоционално смлени от водовъртежа на всенационалното прехласване.
Късният социализъм все още е тук. И ранният няма да си иде сам. От нас зависи да задвижим процесуалната история в посока, в която ще заобиколим поредното повторение. На нас лежи отговорността за планиране на собственото ни време - дали ще изберем да скроим времевия си пласт във кръгово-митологичния модел, който засега ни предлагат голям дял от лидерите, или ще възлезе към линейна темпоралност, към движение, към вземане на нови решения и изправяне пред нови предизвикателства, изоставяйки зоната нанавика в името на развитието.
