Георги МИШЕВ, "СТЪРШЕЛ"
Вече знам кога ще се оправи юнашкото ни племе: когато видим на първа страница на буквара разцветниковия „кос, с дълъг нос, през гората гол и бос…“
От сто години обичаме „нашите планини зелени“ (вече обезлесени). Сричахме в букварчета (за чавдарчета) за чичко Сталин, пяхме за учителя-вожд. Накрая питахме облачето бяло за бащиния двор и песента ни премина в плач. Усмивките ни станаха „навъсени и къси“, смехът изчезна.
Но един от нас седем десетилетия съхрани чувството си за хумор. От първите строфи в „Семената зреят“ (1957) до днешната епиграма в „Стършел“. Едно нестихващо творчество, без спадове и зигзаги, маркова литература като качество, не защото авторът е Марко Ганчев. Разгърнете книгите му, четете и ще се уверите, не става дума за реклама, а за феномен в родната литература.
През отчетния период поетът издаде трийсетина книги със стихове, поеми, есета, преводи на световни класици. Не се разведе, отгледа децата си, „семейството си изхрани и себе си съхрани“.
Преживя два режима. Единият му вземаше и връщаше партийния билет, накрая той си го захвърли пред камерата (това не се прощава по комунистическия канон). Другият го отлюспваше и плюеше по него демократични плюнки. „Двайсет години оттогава няма заповед за отплюй“. Разни монтереи и центрове за тролове го водят в черни списъци по бенерета и бенетета с цел забрава. Сугаревият облак на неспоменаване лежи над Марко, облак от ситни прахови частици на бездарието. Божията дарба има само един кантар: липсата на чувство за хумор е имитаторство и леснопис.
Цар Мидас превръщал в злато всичко, което докосне, в поетичния свят на Марко Ганчев митът е реалност. Всичко, което спре вниманието на окото, мозъчната алхимия го превръща във виц, в парадокс, в метафора, философия и естетическа наслада. Лети, да речем, подгонен от вятъра, парче стар вестник, чуйте докъде достига въображението на поета:
– Да бягаме, защото буря тътне
и както в обозримото поле,
така и в обозримо време тя ще гътне
което и без туй сме закрепили зле!
………………….
Една едничка само птица горда
лети към мълнията за двубой,
като че ли на бурята в акорда
намира тя, метежната, покой.
Крилата яки са, очите – зорки,
непобедим стоманеният клюн.
И само дето няма Максим Горки,
а има буревестник и тайфун.
Когато ни се изравни с етажа
летежът на могъщото крило,
оказа се, ох, как да ви го кажа:
парче от скъсан вестник то било.
Отдавна мъчеше се тоя вестник
да стане буревестник като цял,
най-после се превърна в буревестник
поне от вестника един парцал.
За разлика от парцалената журналистика, издаваният под редакторството на Марко Ганчев „Литературен форум“ бе европейски, меродавен и модерен вестник за литература, критика, публицистика, изкуство. Новите демократи, заслепени от сиянието на властта, не го забелязаха и не го подкрепиха. Както допуснаха и бързия край на вестник „Демокрация“. Властта отдели културата от държавата, а днес опрощава дълговете на религиозните номенклатури (в същото време съседна Турция премахна ДДС на вестници и книги).
В мемоарното си завещание „В търсене на изгубеното племе“ Марко Ганчев не се вълнува от демографски проблеми, от машинно гласуване или от резултатите на бистришките тигри. Тревожи го битието на можещите, които искат честно да си изкарват хляба с ръцете, с ума и с малко абракадабра, което би трябвало да означава чувство за хумор. Това е темата и на най-новата му книга „Кота нула“.
Четете „Кота Нула“!
Текстът е четен на 27 март т. г. при представянето на Марко Ганчев в Столичната библиотека като „Поет на месеца“.
