МАРИН ГЕОРГИЕВ
Каквото и да говорим за Кадийски, не можем да го направим по-велик, отколкото той сам се е направил.
Според Марко Ганчев писателите са два вида: едните искат да пишат, другите – искат да бъдат писатели.
Той пишеше!
Защото не можеше да не пише.
Опитах се да изброя неговите достижения, които смятам непоклатими:
Той е поетът с:
1 Най-богата лексика;
2. Употребилият и разиграл лексикалния ни ресурс максимално;
3. Приложилият всички ритмически стъпки и форми на стихотворението;
4. Постигналият най-оригиналните и неподозирани рими;
5. Най-добрият майстор на сонета;
6. Разширилият вътрешния обем на стихотворението с редуването на конкретно и абстрактно, на пластично и медитативно, които взаимно се обогатяват;
7. Намерилият най-много аналози на насъщните реалии: небе, слънце, звезди, дървета, реки и пр. Или, както му пиша в едно писмо от 1. 1. 2020: ,,Ти в основата си си поет на аналогиите, на оприличаване на нещата и в това отношение си неизчерпаем, дори аналогиите да са за едно и също: тополите напр., залезът, небето и т.н.”;
8. Най-добре превелият френските символисти, преоткрил ги; сравнени с неговите, преводите на Георги Михайлов станаха архаични;
9. Най-добре превелият Кавафис, Некрасов, Верхарен, Данте, Бунин, Лермонтов, Манделщам, Пастернак, Атила Йожеф, Тютчев, Молиер.
10. Споделилият безценен опит за поетическото изкуство в книгата си ,,За поезията”. Малко литератури имат такава (а може и да нямат)
А и само тях ли? И само това ли?
Ето, свършиха пръстите на двете ми ръце.
А повече ръце нямам.
В епохата на соцреализма, а и в постсоца, да отстояваш класичното сред имащите за новаторство неумението, бе, и е, истинското новаторство!
Той направи най-добрите преводи защото познаваше всестранно българската поезия, можеше да се превъплъти в обекта и различните творчески почерци, което означава, че е велик артист!
Ето една оценка от бившия директор на Унгарския културен институт Дьорд Арато: ОСИГУРИХ МУ ДОСТЪПНИ (ЗА НЕГО) ПО ЕЗИК ПРЕВОДИ (ФРЕНСКИ, РУСКИ, СРЪБСКИ), И НА КРАЯ ОСТАНАХ ПОРАЗЕН ОТ ПОСТИГНАТОТО. А ЧЕ САМИЯТ ТОЙ ПОЧУСТВА, ЧЕ ОЩЕ ИМА КАКВО, И ИМА ЗАЩО (!!!) ДА РАБОТИ ПО ТОЗИ ПРОЕКТ, ТОВА ПОКАЗВА НЕГОВОТО КАЧЕСТВО КАТО ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ. ОТ/ИЗ/ПРЕЗ РАЗНИ ПРЕВОДИ (С МНОГО СЪМНИТЕЛНО КАЧЕСТВО) УСПЯ ДА ПОЧУСТВА С КАКЪВ ВЕЛИКАН ИМА РАБОТА. МНОГО СЪЖАЛЯВАМ ОБАЧЕ, ЧЕ ВЕРОЯТНО НЕ Е НАПИСАЛ ЕСЕТО, КОЕТО АЗ МУ ПОИСКАХ, И ТОЙ МИ ГОРЕ-ДОЛУ БЕ ОБЕЩАЛ: ,,РАБОТЕН ДНЕВНИК НАД ПРЕВЕЖДАНЕТО НА АТИЛА ЙОЖЕФ”.
Това са моите думи за Кадийски и спирам, защото не знам дали повече не говорят за мен, отколкото за него, подчертавайки моето безсилие.
Както нетърпимо гневен бе към претенциозното неможене, така уважително щедър бе към можещия!
Със стръвта на лешояд, Смъртта го грабна ненадейно, както е в повечето случаи, но той я бе предварил: отдавна бе готов за нея и със създаденото в лична и преводна поезия, и с анкетата, и с хрониката на живота си, отзивите за него, а и със снимките даже.
Не можа само да види последните два тома, които отбелязваме тази вечер, както и никога няма да види заслуженото признание, защото неговият читател е във всяко време след него; време, в което не присъстваме, а се мери само със създаденото от нас.
Помня какво си помислих като научих за смъртта на Атанас Далчев 1978 г.:
След Далчев вече няма да има никакви морални задръжки да се развихри алъшверишът за безсмъртие приживе. Вече всичко ще е позволено.
След смъртта на Кадийски си помислих: вече аматьорството в поезията окончателно става норма!
Завършвам с фрагменти на Илия Волен: Големите работят приживе, а живеят след смъртта си!
