ГЕОРГИ МИЛАНОВ
Докато четях новата внушителна книга „Сонети” на Кирил Кадийски (изд. Колибри, 2022 г.), повечето от които сонети вече бях чел, си спомних думите на Владимир Набоков, живял петдесет години в емиграция, далеч от родината: „Аз винаги, още по време на гимназиалното ми обучение в Русия, се придържах към възгледа, че националната принадлежност на истинския писател е второстепенна. Изкуството на писателя - това е неговия паспорт”.
Да, това важи до голяма степен и за вътрешния емигрант Кирил Кадийски, защото неговото истинско, прекрасно творчество е едно от малкото, което воюва самоотвержено с ерзац литературата, чиито видни представители са не само популярни в медиите имена - на тях им е малко, че навсякъде им разчистват пътя пред триумфалните им колесници, но същите правят всичко възможно, за да сложат прът в колелата на тези с по-бързите коне. Времето обаче вършее и ще ще отсее зърното от плявата.
За това говоря в сонета си, посветен на маестро Кадийски:
На Кирил Кадийски
Пристигналата и при теб забрава
е сякаш ахилесова пета,
щом с все по-кратък лъч те разиграва.
Но ти не примижавай вече – знай, че
това е просто слънчевото зайче
от огледалцето на паметта.
Не водил стриктен дневник, всички дни –
отминал летен дъжд – са само дати.
И да вървиш по тяхната следа, ти
ще стигнеш до задънени стени.
... Когато всеки спомен подреди
отминалото време в преход плавен,
ще бъде втори важният преди,
а незачитаният – главен.
Вече имах възможността да кажа: „За мен най-големият майстор на сонета в българската литература е Кирил Кадийски. Общуването с него – чрез книгите и лице в лице – е било винаги повече от празник.” Писано е много за неговото огромно поетическо и преводаческо дело и в чужбива, и тук, включително и за неговите сонети. Аз ще добавя само едно, за което, струва ми се, не е споменавано. За да не звучат еднообразно многото сонети, Кадийски майсторски използва плаващата поанта, която веднъж е в началото, друг път е в средата , а трети – в края на сонетната тъкан; за това се изисква особено майсторство, което ми дава допълнително основание да кажа, че сонетът е цветето на бутониерата на поетическата дреха.
Друго негово предимство е римното богатство – с учудване откриваме безкрайното разнообразие на римите, особено съставните. Това ме прави горд с възможностите на българския език. Това не прави впечатление на така наречените днешни „модернисти”. А и няма как, или както пише самият Кадийски: „ ...те не само не владеят някои неща, те просто не подозират за тяхното съществуване”.
Затова съм убеден, че в сегашния 21 век Кирил Кадийски ще бъде един от стълбовете на истинската българска поезия!
Бъди жив , Поете!
