КИРИЛ КАДИЙСКИ

Простор – бездънен вир, с преляла синка.

Следа от изтребител или не,

въже с прострени облаци – пране,

виси... И тихо – като в стих на Леся Украинка.

Но зейва адът. И денят е нощ. И кръв ли капе, или се зазаря?

И взрив след взрив: ракетите до преди миг тополи или не,

тополите – ракети вече за поетите поне –

политат... Вой. И вопли – като в стиховете на Кобзаря.

И пепелища. Дим. Ни жив човек, ни жива твар! Червона

калина... Ала друго виждаш ти в полето изранено:

жита се люшкат и в житата мак до мак,

и път се вие, и дете по пътя... Път към небосклона –

като че Бог е раздлелил на две Червено

море – животът да излезе на спасителния бряг!