КИРИЛ КАДИЙСКИ
Простор – бездънен вир, с преляла синка.
Следа от изтребител или не,
въже с прострени облаци – пране,
виси... И тихо – като в стих на Леся Украинка.
Но зейва адът. И денят е нощ. И кръв ли капе, или се зазаря?
И взрив след взрив: ракетите до преди миг тополи или не,
тополите – ракети вече за поетите поне –
политат... Вой. И вопли – като в стиховете на Кобзаря.
И пепелища. Дим. Ни жив човек, ни жива твар! Червона
калина... Ала друго виждаш ти в полето изранено:
жита се люшкат и в житата мак до мак,
и път се вие, и дете по пътя... Път към небосклона –
като че Бог е раздлелил на две Червено
море – животът да излезе на спасителния бряг!
