АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"

„За евреите и други демони“ се появява в контекст, който добавя принадена стойност на тази и без това важна за днешното книга. Започвам с контекста не само заради актуалността, но и заради странното мълчание или странните тълкувания на войната в Газа, на които сме свидетели в България. Наблюдава се известен страх да се заеме страната на Израел. Който го направи, получава веднага обвинението, че не е достатъчно хуманист и че си затваря очите относно убийствата на палестински деца. Откритите поддръжници на Израел, от своя страна, нелепо обвиняват по-сдържаните в ни повече, ни по-малко от антисемитизъм, с което компрометират собствената си важна позиция в защита на Израел.

И най-сетне, чуваме гласовете на левите философи, които се опитват да поставят знак за равенство между Израел и „Хамас“. В цялата тази какофония едно е сигурно – че липсват адекватни тези, които да осъдят терора и да защитят позицията на Израел като позиция на този, който се е заел да изтръгне корените на тероризма. Книгата на Еми Барух се появява в този подходящ момент, за да припомни вековната история на антисемитизма и някак да предпази от грешни стъпки, изхвърляния, от люшване в подобна посока. Със своята яснота и прямота, с желанието да застава на страната на истината, макар и да е много по-овладяна и по-толерантна, тя напомня на журналистическото писане на Ориана Фалачи – писане с факти, но и с емоция, с гняв и смелост, което не се побоя след атентатите от 11 септември да припомни на света кадрите с ликуващите палестинци. Защото Фалачи знаеше, че тероризмът има много лица и той не е само във взривовете, но е и в жестовете на омраза на мирните жители, в съпричастността, която те демонстрират към терористите. Точно така и Еми Барух знае, че историята не е само в големите събития, нито дори само в падовете и възходите, но и във всички ония дребни, всекидневни актове, които понякога са дори по-важни за разбирането на цялостния разказ.

Сравнението с Ориана Фалачи ми е нужно не само за да отворя към контекста и към рисковете българското общество лесно да завие към антисемитизма, но и за да поговоря за смелостта в книгата на Еми Барух. Смелост, която се изразява в желанието да се преобръщат клишета, да се проблематизира историята, да се говори издълбоко за това какво е да си чужденец. Смелост, от която пряко произтичат и приносите на „За евреите и други демони“. Първия от тези приноси бих определила като завоевание към днешното от гледна точка на историческата памет, но и на залозите за бъдещето. В това отношение ключова е тезата за неспасяването на българските евреи от Тракия и Македония. Еми Барух, разбира се, не е първата, която говори за това. Тя стъпва на архиви и документи, включително на съставения от Надя Данова и Румен Аврамов том „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот“, останал непубликуван и непознат в своята цялост за българската общественост.

Но го прави колкото на база на фактите, толкова и със средствата на художественото, като имаме предвид езика й, за да постигне нужното въздействие, откроявайки истината. Истина, която отваря към много и важни тези – за политиката, която води България, и слагачеството на тогавашното правителство пред Берлин, което надминава действията на другите съюзници на Германия, за фашистките идеи, които са циркулирали у нас, за антиеврейските закони, но и за обществения и интелектуалния климат, който носи заряда на съпротивата, на съпричастността, на достойнството, толерантността и честта. Оттук и цялата сложност, както и контрастът на този срамен акт с другия, с величествения – със спасяването на другите български евреи, който естествено охотно изтъкваме. Еми Барух намесва и още примери за подобна двойственост, припомня дебата в Полша за това дали там голяма част от евреите не са били предавани от самите поляци и каква е вината на местните, за да заговори за сложните механизми на вината и прошката. Иначе казано, книгата на Еми Барух индиректно се придържа към тезата на Цветан Тодоров, според която за историята трябва да говорим през примери, през тези за злото, но и през тези за доброто, защото само така, през конкретиката, през действията, можем да разгадаем човешката природа. И за пореден път показва, че само истината може да открои същински величавите актове.

Вторият съществен принос на книгата е разказът за историята на евреите по българските земи, в което тя е някак просветителска – говори за историята на оцеляването, за празниците, съвместното съжителство, за преселенията, изобщо за съдбата на различните кланове, като стига и до наследниците и конкретни знакови фамилии, за да преплете личните разкази и съдби в историята на големия разказ. Част от тази посока е и личният автобиографичен разказ, който е по-скоро разказ, питащ как се гради идентичността, какво е да си чужденец и конкретно евреин и какво значат бащите и предците в личното изграждане на човека. Защото в този опит за себепознание много важни са уроците, които са научени, липсите, които са зейнали от незададените въпроси, осмислянето на преживяното, наследството на оцеляването, паметта за мъртвите… Като тук Еми Барух гради не просто морфологията на това какво е да си евреин, но и какво е да си чужденец в един свят, който е подозрителен към различието.

И най-сетне, третият принос на тази книга са разсъжденията за паметта и прошката, които отварят към теми, които световната култура е дискутирала много в контекста на еврейството, но не и българската, затворена в своята провинциалност. Индиректно става дума за специфичната историчност, белязана от цикличността, за онова, което – казано с думите на Кафка – е раждането на евреите като вече остарели, за тяхната памет и дара да носят на гърба си хилядолетия и да осмислят всяко събитие като наслагващо се във вечността. Ключовата идея е, че прошката би могла да е път за освобождаването на бъдещето от миналото, но само ако осмислянето се е случило. Но както знаем, и както и есетата и етюдите на Еми Барух доказват, българското общество все още не е започнало разговора за тази част от своето минало, която изисква да се говори за Холокоста, за българското участие и съучастие по време на фашизма и за моралната отговорност. Всичко това не само ще помогне да се наместят пластовете на историята, но ще предпази и от един възможен нов антисемитизъм, ако обаче като общество намерим силите за това.

 

Еми Барух, „За евреите и други демони. Епохи, етюди, есета“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2023

„Интелигентността е преди всичко аристократизъм за духа.“

Карл Ясперс, германски психиатър и философ, роден на 23 февруари преди 141 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.