АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"
Жанрът на кампус-романа принципно е характерен за англоезичната традиция. В него действието се развива в университетски кампус и фокусът е животът в департаментите и колежите. За първи такъв роман се счита „Горите на Академията“ от Мери Маккарти, публикуван през 1952 г. Обикновено този тип романи са сатирични по отношение на фигурите на университетските преподаватели. Сред най-известните автори в жанра са Дейвид Лодж с „Размяната. Разказ за два университета“ и „Малък свят. Академичен романс“, както и Кингсли Еймис. Към жанра биват отнасяни и по-широкоспектърни романи, с ясна политическа кауза като „Човешкото петно“ на Филип Рот и „Позор“ на Дж. М. Кутси.
„Владимир“ на Джулия Мей Джонас като че ли може да бъде вписан във въпросната традиция, при това, отговаряйки на промените, с които днешният ден белязва жанра. Защото сюжетът е под знака на явлението #MeToo, както и на теми като академичната свобода днес в контекста на политическата коректност, самоопределянето на младите хора и говоренето за променливата идентичност, както – разбира се – и имащите традиция проблеми за властта в образователните институции, употребите й, но и социалните каузи, пред които е изправен светът в момента. Неслучайно в интервюта писателката казва, че намерението ѝ с този неин дебют е било да напише роман, който коментира проблемите на сексуалността, пола и властта.
Съсредоточаването върху преподавател, който има власт и я упражнява, за да спи със свои студентки, е относително изтъркан сюжет. Новото, което се добавя в случая и което е в унисон с днешните политики, е организирането на потърпевшите и нежеланието им да мълчат, което води до обвинения, изслушване, загуба на академичната позиция и отстраняване от преподаването. Казано накратко, ако в предишни подобни романи липсва възмездието, тук наказателните мерки са факт.
Личи си, че романът на Джонас е за сегашното и той говори за организираната сила на жените и отвоюваните от тях права да защитават свободата си.
Но романът всъщност надхвърля тази тема. Той се фокусира най-вече върху образите на жени, които преглъщат подобна ситуация или защото не виждат проблем в нея, или защото са обидени, че други са забелязани. Ключов в това отношение е образът на съпругата на обвинения, също професор, привърженичка на свободния брак, която по-скоро гледа да се предпази от щетите от случилото се и някак негласно, не осъжда мъжа си, не иска развод и пр., не говори със студентите си за ситуацията, поне до един момент. Безразличието й към станалото, мисълта, че момичетата също не са невинни, защото са били привлечени от властовата позиция на своя преподавател, подсилва това вглеждане в липсващата женска солидарност. И тук като че ли Джонас отваря към поколенческите разриви, за да покаже, че това, което е било норма за по-старите, е неприемливо за новите.
Ще се изкушим да определим „Владимир“ и като роман, който спада към постфеминистичните нагласи. Постфеминизмът, който според много изследователи е заменил класическия феминизъм, често представя женствеността като състояние на жизненост в противовес на символично „смъртоносните“ социални и икономически области на съвременната западна култура. Героинята тук е витална, игрива, млада, и като цяло – успяваща. За възрастните жени пък единственият път към виталността и женствеността – както се сочи – е чрез трансформация (идеята за подмладяването: секс с млад партньор, пластична хирургия и пр.). Споменаваме това, защото героинята на Джонас, която няма име, може би като знак за невидимостта на губещите красотата на младостта жени, е обладана от мания за младост, съревнование със студентките и не просто пожелава по-млад партньор, а е убедена, че това е и негово желание. Въпросният Владимир – от руски произход, обещаващ писател и преподавател, концентрира всички мисли на застряващата професорка, става повод тя да се завърне не просто към страстта, но и към страстта в писането. И да прекрачи границите, за да постигне желаното.
Въпросът обаче е, че млади или по-възрастни, жените при Джонас обитават свят, в който те, въпреки опитите да се освободят от ограниченията, се сблъскват с норми, които не ги облагодетелстват. Може би и затова финалът, който е доста неправдоподобен и сладникав, което е слабост на романа, избива в поучителност и както казват някои критици – прилича на финал на странно консервативна морална приказка.
Въпреки тази слабост обаче, „Вадимир“ е силен дебют, в който откриваме препратки най-вече към „Лолита“ и „Пнин“ на Владимир Набоков, и който задълбава в темата за женската болка и нейното фетишизиране в изкуството.
Джулия Мей Джонас, „Владимир“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Ориндж букс“, С., 2025
