АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"
В новия век все повече писатели заговориха за това, че литературата освен всичко трябва да носи и знания. Защото – признават не само фантастите, но и писатели като Иън Макюън, вече не е достатъчно тя да спасява от скуката, при нея – продължаваме ние – е добре да се наблюдава някаква добавена стойност, която да стимулира желанието на хората да четат.
Във времена като днешните, когато битките са много – за вниманието, за доверието, за осмислянето, има и една още по-съществена битка, и тя е за самото мотивиране на човека да прави нещо, да се захване с нещо. Защото в свят, в който ИИ може да свърши много вместо нас, включително да ни предложи психотерапия, липсата на причина за лична активност е огромна. В този смисъл насочването към четенето трябва да се отплаща, колкото и да не стои добре едно такова изискване. Затова – пак се връщаме към големите писатели – те започват все повече да пишат романи, които не просто граничат с документалното, а с атрактивните, с образцовите учебници, в които знанието се предава чрез вълнуващи и запомнящи се истории.
Споменатият Макюън в „Солар“, да кажем, представя знания от сферата на физиката, които съвременният човек е добре да притежава. Даниел Келман в „Измерването на света“ набавя контекст на днешния гражданин, връщайки го към ключови моменти от естествената история и математическото знание. Разбира се, дълбоко в тази тенденция са и авторите на научна фантастика, които в своите прогнози винаги инкорпорират знанието и научните постижения. На този фон особено се откроява и един писател, който в момента става хитово име и по света, и у нас – Бенхамин Лабатут.
Неговите „Кога престанахме да разбираме света“ и „Маниак“ са своеобразни енциклопедии, в които се запознаваме с откритията на ключовите физици и математици от 20. и 21. век. Но, и тук е голямото НО във всички тези романи, те са така направени и написани, че потъваме в нови светове, без да мислим кое е плод на фактите, кое на фикцията, а знанието е вплетено в разказите, които са за тукашното и бъдещето, за човешкото и неговите възможности, за припламванията, но и краховете на човешкостта. И да го подчертаем отново – говорим за истории, които се четат с вълнение и интерес и които правят научаването не просто привлекателно, а го показват като екзистенциален акт на самата човешка същност.
На този фон в съвременната българска литература се откроява една странна тенденция, която разбира идеята за истина буквално и превратно. Българските автори с охота подчертават, че предават историите на рода си, че слабо фикционализират и по-скоро преразказват родова памет или архивни документи. Тази тенденция е свързана с вълната, заляла родната литература, която можем да обобщим с етикета „назад към корените“. Търсят се етимологии, ловят се „най-българските“ думи, литературата се свежда до една имитация на история на езика или етимологична притча. За да стигнем до стряскащия факт, че в момента един новопоявил се роман – „Реките на времето“, се рекламира чрез изписаното на корицата „истински роман“.
Този нонсенс, който трябва да назове факта, че съответният роман стъпва на родова история, на практика обезсмисля идеята за романово и се опитва с шум и криворазбрана претенция да представи като новост и откривателство баналната идея за най-нормална разновидност на исторически роман. Защото историческите романи по условие фикционализират действителни събития и винаги са онагледявали идеята, че историята, както казва Пол Рикьор, е огледало на литературата. Но споменатият роман иска да грабне читателите, като им каже – ще четете истини.
Разновидност на тази мания е и идеята за „честното писане”. Все по-натрапливо в критически текстове и говорене за книги се налага определянето на дадена книга като „честна“. Припомням, че честен е синоним на прям, откровен, искрен, добросъвестен. Погледнато така, кога една книга става нечестна? Честен ли е Борхес, когато плете своите фикционални загадки и игри? Или е нечестен, защото произведенията му са плод на развихрено въображение? Нима у нас сме се засилили да превърнем в достойнство сливането на фикция и действителност? Не е за вярване как сме започнали да пишем и говорим за литература в България в средата на третото десетилетие от новия век.
Паралелно на тази линия друга обсесия на родната ни литература е да вкарва реални персонажи от съвремието ни и да се разпорежда с тях по един странен начин. Ще отпратя към един дебютен роман, който беше доста похвален – „Романът на една жена без качества“ на Ралица Николова. В него се срещат недопустими коментари за реални личности – литературоведи, писатели, които част от читателите на този роман вероятно и лично познават. Но това не е експеримент, нито е оригинално, а е доста безвкусно банализиране и подмяна на фикционалното. То не добавя достоверност, а действа отблъскващо.
Започнахме със световните тенденции, защото е видно, че българската литература разбира криво това как правдоподобието или фактологичността трябва да присъстват в литературата. Криво разбиране, което, уви, задълбочава идеята за провинциалност, а и е тъжно, че го наблюдаваме и при дебютанти. Мислех си, че времето на писания от типа на „Четвърта власт“ на Александър Томов е приключило с отмирането на Прехода.
