Проф. АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, декан на Факултета по славянски филологии в Софийския университет "Св. Климент Охридски" 

(празнично слово пред Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" по повод 24 май)

Уважаеми Ректори на университети, членове на АС, преподаватели, членове на БАН, уважаеми директори на училища, учители, хора на изкуството, библиотекари, скъпи студенти и ученици,

дами и господа политици,

Позволявам си да наруша протоколната последователност на празник като днешния, за да отдадем поне в един ден от годината нужната почит към знанието, образованието, езика. В своите слова тук, пред паметника на Кирил и Методий и Националната библиотека, много мои колеги и приятели писатели и поети в последните години споделяха радостта си от консенсуса по отношение на днешния празник и особения му статут сред българското общество. 

Позволете ми да не се съглася с това. За съжаление точно днес, на 24 май 2025 г., не съм убедена, че дори по отношение на този празник имаме обща визия като общество. Защото когато говорим за ценността на езика, ние говорим и за ролята на образованието, за мястото на културата, но и за ценностите, които отстояваме. А сега, когато кажем български език, една част от обществото всъщност казва – важно е само националното, глобализмът е национално предателство, трябва да прокламираме корените, възстановките на миналото, псевдопатриотизма. Другата част от обществото, с която и аз се идентифицирам,  казва – българският език е част от европейското семейство, на него говорим за родното, но и за Европа, за света, с него защитаваме националното в контекста на универсалното. 

И диалогът е счупен.

Можем ли да го възстановим?

Ще се опитам да покажа една възможна посока на диалог, която стъпва върху разбирания за езика, които го натоварват с екзистенциални послания.

През 60-те години на миналия век много популярна теза става, че не ние управляваме езика, а той ни тласка да се съобряазяваме с неговите правила, закони, възможности, които ни предоставя. Големи лингвисти и поети вярват в това. И издигат в култ езика.

През 90-те пак на миналия век популярна е идеята, че комунизмът рухва и заради дисидентския език и казаното и написаното от лицата на дисидентсвото като Вацлав Хавел, но и като българските интелектуалци Георги Марков и Петър Увалиев.

Пак в същите тези 90 г. в България, макар и с различни политически пристрастия, но в политиката са Блага Димитрова и първият преводач на Борхес Стефан Савов вдясно, Валери Петров и Йордан Радичков вляво. Нямаше как с тези хора на словото границата на приличието да бъде престъпена дори в политическата сфера, защото те лидираха различията. 

В годините от падането на Берлинската стена насам най-големите интелектуалци бяха глас и съвест на Европа и на света. Те обсъждаха европейската политика, тероризма, екологичните предизвикателства,  бъдещето на човешкото покрай навлизането на изкуствения интелект. За щастие до имена като Умберто Еко, Жак Дерида, Юрген Хабермас стояха и тези на родените в България световни интелектуалци Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. А сега се добави и това на Иван Кръстев.

Всички тези идеи, цялата тази вяра в езика в новия век направи дебата за големите и малките езици излишен. Дойде ред в култ да издигнем ролята на преводачите. Не само заради обогатяването на всеки национален език чрез превода, но и заради факта, че през преводите същите тези национални езици добиваха нова видимост и нови последователи. Някои писатели избраха да следват модела на Самюел Бекет и да пишат на чужди езици, за да бъдат дисциплинирани поновому. Световни автори като Джумпа Лахири заменят английския с италиански, български писатели като Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова пишат на немски, английски, френски. Те са и писатели с български произход, и автори, които принадлежат към една  глобална литература. Преводът направи Георги Господинов световен писател, защото иначе щеше да е само български. И сега на различни места по света се учи български и защото някой е чел Господинов на английски, немски, датски, полски и така нататък. 

И да ви върна накрая към нещо съвсем близко. Ковид пандемията накара много политици да препрочетат антиутопиите на Маргарет Атууд,  за да схванат, че литературата отдавна е предрекла случващото се. Неслучайно френското министерство на отбраната сформира група от писатели, които да правят своите прогнози за бъдещето, за да могат после политиците да ги превръщат в политики.

Уважаеми дами и господа,

Говоря всичко това, за да онагледя как езикът прави, но и събаря светове. Но той прави още нещо – текстове. В етимологията на думата текст, която идва от латинското textus и означа тъкан, сплитане, връзка, стои идеята за свързване, за канава, за мрежа. А малко по-широко погледнато, текстовете събират в себе си и следи от диалози с други текстове. Така видяно, обществото е текст. Затова, ако опитаме малко повече да четем, както и да се четем, да тълкуваме и да прилагаме четене с разбиране, може би ще успеем да свържем нишките в така разделеното ни общество, в което към момента разговорът е невъзможен. И тогава наистина ще можем да празнуваме овластяването на езика! 

Честит 24 май!

Текстът е публикуваван на фейсбук страницата на проф. Амелия Личева