АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"

Достатъчно е да прочетем книгите на Мариана Енрикес, Саманта Швеблин и Селва Алмада, издадени през миналата година у нас, за да видим, че те демонстрират различни гласове в контекста на световното писане и че литературата, която тези авторки създават, със сигурност заслужава определението „литература на тревожността“. Ако търсим и други техни общи характеристики, то те биха могли да бъдат – дълбочина, взряност в смъртта и тънката граница между тукашното и отвъдното, липсата на автобиографизъм, така характерен за съвременното западно писане, експлозия на въображението и боравене със символиката от сънищата и нощните кошмари. И не на последно място, можем да определим писането им като писане с кауза, въпреки че тази кауза е много различна за всяка една от тях. Да кажем, ако при Швеблин е съвремието ни, което заплашва да взриви бъдещето, при Селва Алмада е по-скоро политическа и социална и е свързана с родната й Аржентина.

Коментирайки романа си „Не е река“, Алмада говори за факта, че през писането си насочва вниманието към бедността и класовите разслоения в Аржентина, към режима в страната, довел до опустошаване на регионите и  ограбване на природните богатства. Или както малко по-конкретно отбелязва, „Не е река“ е вдъхновен от територията, където е родена и е израснала, както и от хората, които обитават тази земя и които в много случаи са били маргинализирани и обречени на бедност и на липса на минимални права като правото на работа, на образование, на здравеопазване. С въпросната политическа кауза е свързана и темата с половите различия, които белязват детството на момичета и момчета в Аржентина, както и съдбата на жените по принцип в един много мъжки свят. Защото в романа има ясни препратки към темата за домашното насилие, семейната небрежност, мълчанието и прикриването на истината, опасностите в живота на жените и момичетата…

Неслучайно, между другото, Селва Алмада е смятана не просто за един от най-силните гласове на съвременната аржентинска и латиноамериканска литература, но и за една от най-влиятелните феминистки в региона. Критиците я сравняват с Карсън Маккълърс, Уилям Фокнър, Фланъри О’Конър, Хуан Карлос Онети… Писателката е авторка на няколко романа, на сборник с разкази, на публицистични текстове. Превеждана е на много езици, но популярността си дължи най-вече на пробива си през преводите на английски, както и на номинациите за много престижни награди. Една от тях е и за Международния „Букър“ за 2024 г., и то точно с романа „Не е река“, определен от журито като „пулсиращ и трескав“. Същото това жури свързва женските персонажи в романа с темата за съпротивата, както и с изграждането на алтернатива на мъжия свят и суровите му нрави.

Ако трябва да се резюмира съдържанието на романа, без да се направи спойлер, бихме могли да кажем следното. „Не е река“ на Селва Алмада разказва за трима мъже, които отиват да ловят риба в селска Аржентина, връщайки се на любимото си място на реката, въпреки спомените си за един ужасен инцидент там преди години, лишил ги от близък приятел. Оттук нататък целят роман, който лъкатуши между настояще и минало, се опитва да отговори на въпроса: Може ли да бъде избегната нова трагедия? И доколко миналото определя настоящето и има ли начин да се избяга от проклятието на наследството?

Но не е само миналото. За предопределеността и повторяемостта на трагедиите допринасят и конкретните човешки действия тук и сега. На този риболов мъжете застрелват един скат и това безсмислено убийство (рибата е хвърлена обратно в морето) като че ли предвещава трагедиите, защото освен всичко то е и знак за престъпването на природните закони, на естественото и морала. Казано по друг начин, можем да четем „Не е река“ и като съвременна реплика към „Балада за Стария моряк“ на Колридж – точно както и при него, убийството, нарушаването на хармонията, води до наказания, обреченост и нещастия.

Цялата тайнственост, напрегнатост, недоизказаност, които белязват стила на Алмада, структурират самото изложение, доколкото имаме роман, който повече загатва и внушава, отколкото казва и разказва. В същото време това е бавен роман, бавен като водите на реката, което още повече нагнетява предчувствията и премълчаванията. И доколкото пъзелът лека-полека се запълва, доколкото фантазното и случващото се в романа поемат по различни посоки, се избистря и внушението на книгата – убийството трябва да бъде признато като грях, всяко убийство, включително духовното, защото само така ще се пречупи кръговратът на омразата и ще се култивира чувствителност към другия и неговото различие.

Селва Алмада, „Не е река“, прев. от испански Калоян Игнатовски, изд. „Аквариус“, С., 2024