„Проблемът е в овладяването на българската култура от мутри, които наложиха един безцеремонен стил от времената на Държавна сигурност.

Интелигенцията е премазана и маргинализирана, в медиите размахват бухалки брутални типове, шпицкоманди заплашват всяко инакомислие с пряка физическа саморазправа, а едни печени хора ти се смеят, че говориш за едни наивни неща, които не се изразяват в пари. Същото е с бутафорните крепости, които покриха страната, ликвидираха истинското наследство, същото е с градските проекти за алея на спорта и виенско колело в Борисовата градина в София.”
Пред в. „Труд”, 10 юни 2015 г.

„По-генералният спор с патриотите "тенденция СКАТ" е в това дали на такова централно място следва да стои монумент на цар, когото свързваме с поражение и край на Първото българско царство. Да си представим, че искаме да породим някаква гордост, някакво позитивно чувство към родината си. Не трябваше ли там да стои примерно Симеон Велики, според логиката на същите тези патриоти? Представете си, господа националисти, този площад, на който се правят военни ритуали на Гергьовден - българските войници ще се строяват между ослепените войни на Далчев и светещите очи на Хайтовия Самуил. Защо да си го причиняваме? Не е ли по-добре да се направи жест към някакво положително събитие от миналото, с което се гордеем и което дава поуки за бъдещето? Да речем Съединението, което е едновременно и събитие, и принцип.

Обсипват ни с аргументи, че в управлението на Самуил има и добри страни. Добре де, сложете нещо на улицата с името му, пренесете мощите му в катедралата - има най-различни форми на жест към миналото. Но защо трябва тъкмо той да стане основен символ на нашата държавност? Състезанието с македонците май не обяснява този абсурд - тук има по-скоро нещо, свързано с българския мазохизъм, с желанието ни непременно и винаги да се преживяваме като роби, като геноцидирани. Ако има нещо мрачно, гадно, унизително в историята ни - ще го изровим и типосаме в центъра на пространството ни, за да имаме повод да се окайваме и да мразим някого.”
Пред „Дойче веле”, 8 юни 2015 г.

„Ето как работи българската национална идентичност. От една страна е религиозният култ към Левски, който не позволява и на косъм да се отклониш от канона, било във филм, в учебник или просто в греховен Фейсбук-помисъл. От друга - празнуваме упорито като национален празник 3 март.

Къде е противоречието ли? Ами нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо, от която вече е снета комунистическата забрана: "Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби". Не виждате ли проблема? Или Левски се е объркал и ще трябва да се каже публично, че не всичките му думи са пророчески. Или пък цар Александър II не ни е точно освободил (помните, че титлата "освободител" му е дадена заради руските крепостни, които към онова време са били доста по-несвободни от нашите селяни).

Не искам да влизам в русофобски дискурс, нямам амбиции за кариера в структури на НАТО или другаде. Признателността към Русия си е факт, с който нямам проблем. Просто ми се вижда тъжно да се самозалъгваме, при това навръх националния ни празник. На 3 март 1878 година не се е случило нищо, което да ни касае: две империи са сключили мирен договор, на който днес се радваме. При подписването на договора, доколкото знам, не е присъствал нито един етнически българин, а от самия договор не е произтекло признаването на българската държава. Това е станало една година по-късно, на Берлинския конгрес - май пак без участието на българи.”
Пред „Дойче веле”, 3 март 2015 г.


„Трябва да се запитаме до каква степен сме нация. Разликата между етнос и нация е в това, че втората има легитимни институции. У нас няма абсолютно никакво доверие в онези, които ни представляват. Оставете политиците. Кои журналисти са безспорни авторитети, на които сме готови да повярваме в трудни ситуации? 96 на сто недоверие в съдебната система. 65 на сто смятат, че всеки, който има един милион, трябва да лежи в затвора. Образованието - всяка година има по един скандал около това какво се преподава или не се преподава на децата ни... Никой у нас не чака спасителя, чакат отмъстител, който да накаже всички онези, които имат някаква власт. Наричам това синдрома „Левски”: главният герой на тази култура е не цар или държавник, не индустриалец или учен, а революционер, предаден от своите и умрял, без да постигне целите си. Нека започнем с изграждане на доверие, с оценяване на реално постигнатото, а не със съжаление за това, което е могло да се случи. Това не е само въпрос на добра воля - трябва публичният човек да е видим, да знаем доходите му например.”
Пред „Труд”, 31 януари 2015 г.


ПРОФ. ИВАЙЛО ДИЧЕВ (60) е преподавател по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”, чете лекции и във Франция и САЩ. Автор е на художествена литература. Носител е на наградите  „Паница” (1999), „Черноризец Храбър” (2002) и „Димитър Пешев” (2005).

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Да живееш без някои от нещата, които искаш, е неразривна част от щастието.“

Бъртранд Ръсел, уелски философ, роден на 18 май преди 152 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.

В името на психологията - научност, страст и отдаденост

 

Творчески портрет на психолога и историк на психологията, историк на българската психоанализа доц. Стоил Мавродиев