ПРОФ. ИВАЙЛО ДИЧЕВ, "ДОЙЧЕ ВЕЛЕ"

Решението на Старозагорския общински съвет да се променят турско-арабските имена на стотици местности в града е поредният безсмислен скандал, който цели да отклонява вниманието от сериозните събития. Но хайде, ще се хвана на въдицата и ще поразсъждавам върху темата.

Политическият прочит е елементарен и еднозначен - акцията бе инициирана от крайно десните, които очевидно започват да се чувстват обезличени от участието си във властта. И затова сякаш си търсят повод да мобилизират расисткия си електорат, да дадат знак, че борбата продължава. Целта беше постигната на мига: турската общност се почувства обидена, възникна напрежение. Именно това беше смисълът на упражнението. Защото какво ще правят националистите без разделени, взаимно мразещи се граждани?

ОПН: Обсесивно преименуваща невроза

За да не остане някой, който се съмнява, че тук се прави поредна стъпка към реабилитирането на мрачния „Възродителен процес" от Живково време, дейците взеха да се позовават на някакъв  комунистически закон от 1970-те, според който имената в България трябва да са „български“ и „разбираеми“. На което Фейсбук отговори с дружното искане Джамбазки, Каракачанов и Сидеров незабавно да бъдат преименувани с разбираеми имена (първият може би с английско, за да го разбират в Европарламента).

Но зад политико-фенските страсти в стил „да натрием носа на другия отбор“ има нещо по-дълбоко. Защитниците на старозагорското „геройство“ привеждат исторически примери, че и други са правили така. Такива примери мога да дам и аз - французите в Елзас, селджукските турци в Анадола, монголите в Китай, та чак до сапиенсите, които най-вероятно са преименували пещерите на неандерталците.

Завоеванията в миналото често вървят така: изгаряш, пленяваш, заличаваш спомена. Но нали си мислехме, че от Втората световна война насам сме заживели в друга епоха? Че физическият и символичен геноцид са останали завинаги в миналото, че не само държавните граници, но и езиците, културите, имената няма да бъдат променяни по политическа прищявка? Невинното наглед решение на Стара Загора подсказва за едно опасно ремилитаризиране на съзнанието: днес преименуваме баирите и бунарите, утре забраняваме да се служи на арабски в джамиите, вдругиден връщаме в гражданското списъка с позволените имена. Прилича на възраждане на атавистичната идея, че едната група има право да властва над другата. (Само да припомня, че ние, българите, нямаме особен интерес светът да върви в тази посока, защото сме малко на брой и лесно асимилируеми от по-мощните племена).

Комунистическото преименуване радикализира тази войнствена тенденция - смяната на името има за цел да заличи миналото, та да може да се построи начисто прекрасната утопия, в която вярваха милиони. Можем да го опишем и в по-грозни краски: в културата навлизат нови диваци, плячкосват, поругават, преименуват, издигат тотемите си върху руините. Тук България е верен ученик на Съветския съюз: Варна става Сталин, Перник - Димитрово, Шумен - Коларовград, Добрич - Толбухин.

Но процесът не се ограничава единствено до комунистическата идеология. Със символичното ликвидиране на чуждата идентичност новите варвари просто радикализират една тенденция, започнала още във времето на националното строителство. През 1934 година големият духовен център Станимака става Асеновград - за да се обезсили гръцкото влияние там. През 1951 година османският областен център Неврокоп е символично унищожен и превърнат в никому неизвестния Гоце Делчев. Да припомня и куриозните случачи, от които, слава Богу, се отказахме - Левскиград („Левски, роден в Левскиград“), Вазовград („Вазов, роден във Вазовград“). Ами неблагозвучни, неразбираеми са тия Карлово и Сопот, нали така?

А "хайдути"? А София? А Бургас?

Променяйки името, ние пречупваме историята на мястото - и то вече не е същото. Търновград и Преслав вече не са онези славни столици, които знаем от историята; това са нови градове без минало: Велико Търново - 1963 година, Велики Преслав - 1993 година (последната дата сочи, че преходът с нищо не е променил нагласите). Дали такова неуважение към реалността на миналото има и другаде? Не съм чувал за Великий Лондон, за Великая Атина... Съвсем друго е да изградиш някакъв нов обект и да го именуваш както намериш за добре - така твориш история. Преименуването обаче е агресивен акт, при който властта се поставя над историята.

Не знам какво си мисли бюрократът-патриотар, като го прави. Най-вероятно нищо не мисли, а просто се бори за кариерен растеж. Но ликвидирането на имената ни прави по-бедни, лишава ни от минало. Личното име се различава от нарицателното именно по това, че не е „разбираемо“: то обраства със смисли, превръща се в топос на езика ни, тъй както прави мястото във физическото пространство.

С какво например ни е обогатила подмяната на турското „Балкан“ със „Стара планина“ (допускам, че е официализирано след Освобождението). Балканът е глобално понятие - от него идват Балкански полуостров, Балкани, балканци. Вземете само литературната символика, с която е обвеяно това наше, турско име. Появява се сега някой националист и започва да редактира: „Жив е той, жив е, там на Стара планина...“.

Ами защо тогава не изхвърлим и думата „хайдути“, заменяйки я с българската „крадци" (чакай, вече не съм сигурен коя дума е наша, коя - чужда...). Да преименуваме още гръцката София и турския Бургас. А може би самата Стара Загора идва от руското „за горе“, което означава „зад планината“. Или пък от турското Ески Загра. А какво ли ще стане в тази пуристка еуфория, ако някой стигне до извода, че самото име „българи“ има някакъв чужд, недай Боже тюркски корен? Неврозата рискува да прерасне в психоза.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Рано или късно всеки разбира, че няма пълно щастие, а малцина стигат до обратния извод: пълното нещастие също е недостижимо.“

Примо Леви, италиански писател и преводач, роден на 31 юли преди 102 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

Да - 40%
Не - 50%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За романа „Девети“, царското злато, Тодор Живков и пътеките на историята ни

 

Но защо при редактирането й са отпаднали шест глави, които Божилов ядосано вкарва в своя блог и дебело подчертава, че при преиздаването  на романа през 2023 г., когато си възстанови авторските права, книгата ще излезе в автентичния си пълен вид?

Заслуженият успех на „Братя“

 

За силното въздействие на сериала допринесе и още нещо – стегнатият му ритъм, компресираният разказ, умението да се пласира интересна и занимателна история в рамките на около 30 минути.

Уди Алън между „Осанна!“ и „Разпни го!“

 

„Само да вметна“  е дългоочакваното защитно слово на легендарния кинаджия