Британският писател Джефри Арчър, автор на световния бестселър „Каин и Авел“, почина на 5 октомври, само ден преди да излезе последния му роман „Адам и Ева“. Книгата е публикувана на български език с логото на "Бард" едновременно със световната й премиера.
Предлагаме ви откъс, разпространен от българското издателство.
ОТКЪС от "Адам и Ева"
Скъпи читатели,
След петдесет години като разказвач реших, че е дошло времето да напиша последния си роман.
Идеята за „Адам и Ева“ ми хрумна, докато четях една реч на Адолф Хитлер от 1940 г., която накарала Уинстън Чърчил да произнесе друга в Камарата на общините по-късно същата година.
Думите на Чърчил ме подбудиха да прочета и други речи от двамата военни лидери, както и да се консултирам с двама именити историци, преди да взема писалката и да започна да пиша този роман.
Самата идея беше проста – ако Хитлер не беше променил мнението си три пъти на 15 септември 1940 г. относно операция „Морски лъв“, дали войната нямаше да свърши за няколко дни и коя страна щеше да е победител? Ако Хитлер се беше придържал към оригиналния си план, щеше ли историята да поеме по друг курс?
И как един писател би могъл да подходи към подобно огромно предизвикателство?
Реших да разкажа историята през очите на двама младежи с коренно различен произход. Дъщеря на граф и син на пастир, те имат едно общо помежду си – родени са на единадесетия ден на единадесетия месец на 1918 г. – денят, в който приключва Първата световна война.
Можете да проследите живота им от тяхното раждане до петнадесетия ден на септември 1940 г., когато те карат Хитлер за пореден път да преразгледа решението си, което променя не само техния живот, но може би този на всички ни.
Прекарах много щастливи часове през изминалите петдесет години, откакто написах „Нито пени повече, нито пени по-малко“ през 1976 г. (3000 продадени копия с твърди корици), „Каин и Авел“ през 1979 г. (преиздаван вече 132 пъти) и поредицата за Уилям Уоруик, която започнах през 2018 г. „Адам и Ева“ обаче се оказа най-удовлетворяващото писателско начинание за мен и мога само да се надявам, че ще бъде същото и за вас.
Позволете ми да благодаря на всички мои читатели от 119 страни по целия свят, прочели книгите ми на 51 езика, от Сидни до Торонто, от Буенос Айрес до Ню Йорк и от Мумбай до Токио, без да забравям родината си, която осигури на мен, простия разказвач, привилегията да прекарам толкова много часове в компанията ви. Трябваше да стана министър-председател, капитан на националния отбор по крикет или носител на златен олимпийски медал по бягане на сто метра – но това са само мечти, а всички можем да мечтаем. Както ни напомня Марсел Пруст: „В крайна сметка ние винаги се захващаме с второто от нещата, в които сме най-добри.“
Мога само да се надявам, че сте открили онова ваше второ нещо.
Сбогом и благодаря.
І.
В началото
(1918–1930 г.)
"Онези, които не помнят миналото, са обречени да го повторят." - Дж. Сантаяна
1.
11 Ноември 1918 г.
Сънуваше, когато на вратата се почука.
Бил Търнър се обърна и зарови глава във възглавницата. Още се надяваше, че сънува, но чукането не обръщаше внимание на желанията му. Даже напротив, стана по-силно и настоятелно. Той отвори с неохота очи и примигна към часовника на нощната масичка – 4:11 сутринта. Една от несгодите да си семеен лекар. Остана да лежи за момент, но когато погледна отново часовника, той сочеше 4:12 ч., сякаш в съгласие с чукащия.
Докторът бавно се надигна, отметна завивките и спусна внимателно крака на килима. Наметна халат, обу пантофите си, отиде до прозореца и видя, че икономът на графа гледа нагоре към него.
Г-н Фрамптън беше служил на семейство Бранкастър през изминалите тридесет години като момче за всичко, прислужник, подиконом и накрая като иконом на седмия, осмия, а сега и на деветия граф. Той не беше човек, който изпада в паника в напрегнати ситуации, но тази ранна сутрин на лицето му беше изписано безпокойство, каквото докторът не беше виждал досега.
Д-р Търнър отвори прозореца.
– Добро утро, Фрамптън – поздрави той.
– Графинята започна да ражда – каза Фрамптън, без да отвръща на поздрава. – Графът се питаше дали бихте могли...
Д-р Търнър се обърна и започна да облича вчерашните си дрехи, преди Фрамптън да е завършил изречението си. Графиня Бранкастър започваше да ражда поне шест седмици преди термина, така че нямаше никакво време за губене.
Докато обуваше чорапите и обувките, докторът погледна към жена си, която продължаваше да спи непробудно. Но от друга страна, дори световна война не можеше да събуди Една.
Търнър тихо затвори вратата на спалнята и бързо се спусна по стълбите, като закопчаваше копчетата на елечето си. Когато слезе, той грабна лекарската си чанта от стойката и отвори входната врата.
Икономът вече беше отворил задната врата на ролс-ройса, който чакаше с работещ двигател – нямаше време за губене.
– Добро утро – повтори докторът, докато се качваше.
– Добро утро, сър – отвърна Фрамптън, затвори вратата и седна отпред до шофьора.
Д-р Търнър едва успя да седне, когато колата потегли с невиждана досега скорост към Хол. Докато лимузината летеше по пътя, докторът извади носна кърпичка, наведе се и започна да лъска обувките си. Никога не се беше явявал пред графа небръснат и облечен с дрехите, които бе носил предишния ден, дори да са най-добрите му.
Облегна се назад и мислите му се върнаха към по-належащия проблем. Графиня Бранкастър вече беше помятала два пъти – две момчета, които бяха дошли на този свят, но така и не бяха видели светлината на деня. Д-р Търнър беше посъветвал графа да не подлага за трети път жена си на това изпитание. Негово благородие прие съвета му, но графинята беше настояла въпреки рисковете да направят още един опит да създадат сина и наследника, който и двамата желаеха толкова много. Само няколко месеца след като беше уволнен след раняване и се беше върнал от фронта, деветият граф Бранкастър гордо беше обявил пред всички, че графинята очаква дете. Той нито веднъж не беше произнесъл думата „бременна“.
Всички се бяха зарадвали на новината с изключение на доктора, който беше предпочел да си замълчи. Всеки път, когато го питаха, графът повтаряше изтърканата фраза „третият път късметът ще се усмихне“. В края на краищата, ако Ан успееше да роди син, след време момчето щеше да наследи не само Бранкастър Хол с неговите единадесет хиляди акра обработваема земя, но и – а това беше по-важно – титлата като десети граф Бранкастър. В противен случай титлата и имението щяха да преминат у по-малкия брат на графа Дъдли, който беше описван от всички като черната овца на фамилията.
Когато наближиха Хол, д-р Търнър се загледа към великолепното имение, проектирано и построено от Андреа Паладио, което доминираше над всичко наоколо и образуваше едно хармонично цяло с полусферичния купол, увенчаващ четирите му еднакви фасади и портика с йонийски колони.
Лимузината наби спирачки по чакълената алея пред главния вход и д-р Търнър изскочи от колата, преди Фрамптън да успее да отвори задната врата, и се втурна нагоре по стълбите. Входната врата вече беше отворена и без да забавя крачка, докторът продължи през централната зала и нагоре по мраморното стълбище и портретите на осемте предишни графове Бранкастър.
Докторът чу виковете от спалнята много преди да стигне до деветия носител на титлата.
Чарлз Кларънс Артър Пиърпойнт Бранкастър крачеше нервно напред-назад в коридора пред спалнята на жена си, а два млади лабрадора стояха неподвижно до вратата.
Д-р Търнър погледна графа. Обичайната му самоувереност беше сменена с безпокойство, което разкриваше младостта му. Деветият граф Бранкастър беше едва в началото на трийсетте и беше наследил титлата, след като баща му си беше отишъл преждевременно от рак на белия дроб.
Графът спря рязко, когато видя доктора.
– Слава Богу, дойдохте – бяха единствените му думи.
– Добро утро, милорд – отвърна д-р Търнър и леко се поклони, след което мина покрай него и влезе в спалнята.
Той затвори вратата след себе си и си пое дълбоко дъх, докато бързаше към пациентката си.
Сцената пред него му казваше всичко, което му беше нужно да знае. Докато от графинята се изтръгваше немощен стон, докторът погледна акушерката, която го изненада с думите:
– Мисля, че са близнаци.
Докторът кимна.
Следващите петнадесет минути минаха в отчаяни опити да спасят живота на графинята, но виковете ѝ ставаха все по-слаби и по-слаби и в крайна сметка замлъкнаха.
Д-р Търнър провери пулса ѝ – безсмислено упражнение, тъй като пациентката му вече беше напуснала този свят. Единствената му цел сега беше да спаси близнаците.
Докторът бързо взе скалпел от чантата си и се зае да отвори утробата. Много внимателно той извади мъничко, сбръчкано, покрито с верникс момче, чиито очи така и не се отвориха. Секунди по-късно се появи и момиченце, чиито очи се отвориха, но беше толкова мъничко, че д-р Търнър реши, че подобно на братчето си, няма изгледи детето да живее.
Бил Търнър изчака няколко минути, преди да излезе в коридора, и да се изправи пред изпълнения с очакване баща. Как можеше да каже на графа, че е изгубил жена си и сина си, но трябва да е благодарен, че има дъщеря, за която дори не беше сигурен, че ще оцелее?
Чарлз Бранкастър спря да крачи и в очите му се появи лъч надежда.
– Съжалявам, че нося толкова тъжна новина, милорд – тихо рече докторът, – но не успях да спася графинята. Успях обаче да изродя едно от децата.
– Едно? – повтори замаяният граф.
– Да, момиченце, за което трябва да се молим, че ще оцелее.
– А другото дете? – попита графът.
– Момче – каза д-р Търнър. – За съжаление, беше мъртвородено. Не можех да направя нищо, за да го спася.
Когато графът най-сетне заговори, думите му едва се чуваха.
– Момче, казвате?
Докторът кимна.
Не си казаха нищо повече, тъй като нямаше нищо, с което докторът да облекчи болката му. Бил Търнър беше присъствал на достатъчно раждания с трагичен край и много добре знаеше през какво преминава графът.
Искаше му се той и графинята да се бяха вслушали в съвета му. Доктор Търнър прие, че никога няма да спомене думата „близнаци“ в негово присъствие.
Изминаха два часа, преди д-р Търнър най-сетне да си тръгне от Хол, след като беше направил всичко възможно за пациентката си. Той остави акушерката да поеме нещата в имението и беше откаран бавно обратно до дома си, където жена му вече се беше събудила.
– Кой те вдигна в такъв безбожен час? – попита Една, докато той събличаше вчерашните си дрехи.
Докторът й разказа за трагичната смърт на графинята и сина ѝ, както и за раждането на момиченцето.
– Но ще остана много изненадан, ако преживее деня – прошепна той.
– Колко тъжно – рече Една. – Ако се бяха вслушали в предупрежденията ти...
Докторът сложи пръст на устните си.
– Иска ми се да бях по-настоятелен – призна той. – Може би щях да бъда такъв с не толкова важен пациент. Да се молим, че момиченцето ще бъде живо, когато се върна в Хол по-късно през деня, колкото и да не ми се вярва.
Жена му се зае да приготви закуската, а той влезе в банята. Подостри бръснача си с дебелия кожен ремък, окачен на стената, сапуниса лицето си и се зае да махне вчерашната четина. Поряза се, докато си мислеше за новороденото дете и шансовете му за оцеляване.
След бърз поглед в огледалото той се върна в спалнята и се облече в тъмносин двуредов костюм и бяла риза „Ван Хойзен“ с колосана яка, оставени от жена му.
Слезе обратно долу и видя, че сутрешният вестник лежи на постелката пред вратата. Първата страница го накара да се усмихне.
ГЕРМАНИЯ
Е СЪСИПАНА.
НЕЗАБАВНАТА КАПИТУЛАЦИЯ
Е ЕДИНСТВЕНИЯТ НАЧИН
ДА ИЗБЕГНЕ ПЪЛНО УНИЩОЖЕНИЕ.
РЕЧ НА Г-Н ЛОЙД ДЖОРДЖ
Д-р Търнър седна на масата в кухнята и започна да чете статията, според която тази сутрин ще бъде подписано примирие. Най-сетне нещо, на което да се зарадва.
Жена му извади от тенджерата вареното три и половина минути яйце и го сложи в чашката за яйца на съпруга си. Търнър взе лъжица, чукна го силно отстрани, махна сръчно капачето и загледа как жълтъкът потече по черупката.
– Идеално – обяви той, точно когато на вратата се почука отново.
Д-р Търнър остави с неохота лъжицата и въздъхна дълбоко – най-вероятно г-н Фрамптън се беше върнал, за да потвърди най-лошите му страхове.
Излезе забързано от кухнята и отвори вратата. На прага му стоеше не икономът, а селски работник с кепе в ръката си и с наведена глава.
– Престън, нали? – попита докторът.
– Да, сър. Извинете, че ви притеснявам толкова рано, но мисля, че моята Мейзи започва да ражда.
Докторът много добре знаеше, че „моята Мейзи“ работи в Хол под зоркото око на Фрамптън, а съпругът ѝ Том беше главният пастир на графа. Но от друга страна, почти във всяко семейство в селото имаше някой, който работеше за графа.
Д-р Търнър заряза закуската си, грабна отново лекарската си чанта, излезе и затвори вратата след себе си.
– Това ще бъде първото ви, ако не се лъжа – каза той, докато Престън сядаше до него на предната седалка на неговия „Булноус Морис“.
– Да, сър – каза пастирът.
– И несъмнено се надявате да е момче – каза Търнър. Едва не добави „също като графът“, но се спря в последния момент.
– Предпочитам да е момиче – каза Престън. – За да не ѝ се налага да ходи на война.
– Значи не сте чули новината – каза докторът, докато потегляше към къщите на работниците в другия край на имението.
– Каква новина? – попита Престън, който никога не четеше вестници и нямаше радиоприемник.
– Германия най-сетне се е предала и днес в единайсет ще бъде подписано примирие в железопътен вагон в Компиенската гора във Франция.
Престън сви рамене.
– Но колко време ще мине, преди швабите да започнат следващата? – попита той.
Д-р Търнър не сподели мнението си по въпроса, докато спираше пред дома на Том.
Докато слизаше от колата, първата му мисъл беше, че разликата между Бранкастър Хол и къщурката със сламен покрив едва ли може да е по-голяма. Нямаше иконом, който да отваря задната врата на ролс-ройс. Нямаше величествено мраморно стълбище. Нямаше акушерка, очакваща да му помага. Нямаше лабрадори на стража – а само спящо коли, което беше легнало до леглото с отпусната върху предните си лапи глава.
Мейзи Престън роди детето си в края на деветия месец от бременността си и не изкрещя нито веднъж. Докторът асистираше спокойно на раждането и изпита облекчение, когато на бял свят се появи малка главичка с широко отворени очи. Роди се момченце, което изглеждаше така, сякаш нямаше търпение да започне живота си. Заплака точно когато камбаните на църквата зазвъняха, за да оповестят подписването на примирието и края на войната. Кучето скочи на крака, протегна се и размаха опашка.
Д-р Търнър остана с г-жа Престън, докато бебето не се озова в ръцете на майка си, спящо доволно след първото си хранене.
Когато си тръгна, докторът погледна часовника си – единадесет и двадесет. Реши да се върне в Хол, за да види другия си пациент. По пътя забеляза, че две овце са се измъкнали от кошарата си и че птиците пеят с пълна сила, сякаш и те са научили за края на войната. Мина покрай неколцина работници, които празнуваха. Един-двама вече изглеждаха леко подпийнали, макар да нямаше дванадесет.
Докато приближаваше портала от ковано желязо, той забеляза, че фамилният флаг на покрива на Бранкастър Хол е спуснат наполовина. Отправи мислена молитва с надеждата, че няма да му се наложи да подписва трети смъртен акт за тази сутрин.
