МАНОЛ ПЕЙКОВ, "ФЕЙСБУК"

Зная, че мнозина от вас очакват обичайните ми бележки около Франкфуртския панаир и (преди всичко) около състоянието на българския национален щанд.

Тази година щандът е приличен, не кичозен и претруфен, не и чисто гол. Положено е някакво, макар и съвсем академично, дизайнерско усилие. В сравнение с повечето съответни на България (по размер, авторитет и местоположение) страни, щандът е скромен и банален, но все пак не е съвършено аморфен (както неведнъж е бил в минали години).

По-същественото: размерът на щанда тази година е преценен добре. Структурата му също е далеч по-подходяща от миналата година: отворен е и позволява свободно движение навън-навътре, което е от съществено значение както за българските участници, така и за гостите.

Изложените на шанда заглавия са пълен карашък, което и не може да бъде другояче с оглед на системата на подбор.

Както и в предишни години, АБК моли всяко издателство да предостави до 7 заглавия по свой избор, без оглед на естетика, съдържание, значимост на автора или книгата (или по-точно: според личните представи на всеки издател относно всяко от горепосочените съображения и редица други). Резултатът е пъстър и непривлекателен (поне за изкушените от изкуството на книгоиздаването, каквито би следвало да са повечето посетители както на този, така и на всички останали щандове на най-голямото в света книгоизложение).

Конкурсът за участие на български издателства (максимум шест), който в последните години се превърна в традиция, беше обявен от АБК и Агенцията за малки и средни предприятия (пак по традиция) в последния момент, сиреч – около месец преди изложението. Освен че е непрофесионално, това сериозно лимитира както броя на желаещите, така и възможността за планиране на онези, които в крайна сметка бъдат избрани. (Срещите за изложението като правило се уговарят най-късно до средата на лятото, а много от тях – и значително по-рано. Всички "нормални" изложители на практика започват да планират участието си във Франкфурт за следващата година веднага след приключване на тазгодишния панаир.)

Въпреки всички споменати пропуски, хората, които обслужват българския шанд и онези, които са представени на него (почти всички от малки и/или сравнително малко познати в България издателства), правят изключително приятно впечатление. Приветливи, динамични, контактни, с добър английски и желание да общуват и печелят съюзници и клиенти.

Във Франкфурт съм за 12-и път. Общото ми впечатление за еволюцията на българското участие през тези години е, че отношението и поведението на хората се променя значително по-бързо от отношението и поведението на институциите, ангажирани с представянето на България.

Тук ми се иска да отворя малка скоба, за да илюстрирам колко важен е ангажиментът на държавните институции в подобно събитие.

Снощи бях на вечеря с група скандинавски издатели, сред които – стара позната, ангажирана пряко тази година с представянето на Норвегия (страна, с население наполовина колкото българското) като почетен гост. От чисто любопитство я попитах колко заглавия от норвежки заглавия са успели да продадат на немския пазар в трите години (2016-2019) от обявяването на Норвегия за бъдещ почетен гост до реализацията на въпросната инициатива.

Числото, което изрече, докато дъвчех спагетите си, почти ме задави и на мига си помислих, че сигурно не съм чул добре, та я накарах да повтори. 

520. Петстотин и двайсет заглавия. Само в Германия, само през последните три години. Само от норвежки автори.

Докато тихичко пресмятах, че България няма толкова преведени книги на всички световни езици за цялата си 1300-годишна история, побързах да се поинтересувам: колко тогава са преводите от норвежки за същия период на всички езици?

Докато тя се усмихваше стеснително и се извиняваше, че не е особено силна с числата, се намеси един от колегите й. Не зная колко са, рече, но само най-голямата норвежка литературна агенция Капелен Дам има 1200 заглавия за четири години. Това прави по триста годишно.

Или приблизително по едно на ден. И то само Капелен Дам.

Половин час по-късно, докато крачехме към хотела, моята приятелка леко извинително повдигна ключовия въпрос, който, уверен съм, вече се е оформил и във вашите глави, докато четете този текст: въпроса за бюджета на норвежкото участие във Франкфурт.

Хората си мислят, че парите извират от земята в Норвегия, рече тя. Да, бюджетът ни наистина е голям: 52 милиона евро. Това включва помощта за книгите, издадени на чужди езици, всички участия на автори, издатели, агенти и гости, подготвянето на всички сцени и интервюта, заплатите на персонала (моята заплата е добра, като на всички в Норвегия, но не е нищо особено, додаде), транспорта, всичко, всичко.

Помълча за миг и подхвърли: но това, което мнозина не знаят, е че

държавата дава само 30 милиона. Останалите 22 сме си ги набавили от частни спонсори.

И между другото, отбеляза тя в заключение, бюджетът за участието на Грузия като почетен гост миналата година беше д в о е н на нашия.

Сетне се разделихме, и докато малко след полунощ крачех към хотела си близо до франкфуртската Централна гара, си спомних две неща.

Българската държава забави обещаното с нарочен договор финансиране на Пловдив 2019 с около три години, от края на 2014-а до средата на 2017-а и в крайна сметка, след хиляди увещания от международни институции, даде сумата (минус 4 милиона, за които беше намерено нелепо извинение) неохотно и скърцайки със зъби.

Пловдив стартира домакинството си като Европейска културна столица през 2019-а без н и т о един частен спонсор (изключая един бартер за външна реклама) – навярно първата (а може би и последната) столица на културата в Европа с подобен антирекорд.

Сега да свържем точките и да се запитаме: кой сериозен частен спонсор би подкрепил събитие (без значение колко мащабно), към което държавата проявява двойствено и/или немарливо отношение?

И обратно: когато държавата подкрепи с цялата си енергия, авторитет и репутация един проект

(пък било то и без грандиозен финансов ангажимент), няма ли мнозина частни спонсори сами да почукат на вратата ти?

Това е краткото обяснение и за съдбата на българската литература в чужбина: държавата практически не я подпомага, поради което интересът към нея от чужди издателства е минимален, поради което никой сериозен агент не предлага проактивно права на български автори зад граница, а в много европейски държави няма нито един (или има един-единствен) компетентен литературен преводач от български език.

Докато се завивах и загасвах лампата си помислих за пореден път, че е крайно време някой да разсече този страшен и зловещ Гордиев възел – на извечната и безутешна принудителна ендогамност на съвременната българска литература.

Може би ще съм аз. Като се събудя утре сутрин. 

Или вдругиден.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Състоянието на война служи единствено като оправдание за тирания у дома.“

Александър Солженицин, руски писател, роден на 11 декември преди 105 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Наполеон“ - филм за възхода и падението на един амбициозен лидер

 

Ридли Скот здравата се е потрудил върху своя епос и заслужава похвала, която ще му е необходима в неговото по-нататъшно творческо развитие

„Диада“ без доза щастие

„Диада“ е честно реализиран филм, с уверена и с ясни послания режисура, впечатлява и операторска работа

За „Ваймар експрес“ и силата на таланта

 

На финала авторката на филма търси помирителен жест – тя деликатно и предпазливо, премерено и едва ли не извинявайки се, стига до извода, че личността и пристрастията на Мутафова отстъпва пред силата на нейния талант, което си е и самата истина.