БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Минало и настояще, власт и съпротива на фона на безкрайния ни преход, си дават среща в новия роман на Илия Троянов.
Съгласен съм, че е написан безмилостно и директно, че бърка в раната, към която обществото ни е много чувствително - за неосъдените престъпления на комунистическата диктатура в България.
Не крия, че в книгата се срещат страници, които ми изглеждат познати като клише и не искам тези ми констатации да прозвучат кощунствено. Лагерната тема се поизчерпа в нашата литература в началото на новия век и кулминацията бе поставена от романа на Атанас Липчев „Тихият бял Дунав“ (2005).
И ако „Власт и съпротива“ не звучи като претоплен обяд причината я откривам не толкова в проблематиката - за насилието и жестокостите на комунистическите тайни служби, колкото в играта с досиетата, с подаването на сортирана и прецедена информация, с предателството на близки и роднини в името на оцеляването, което всъщност интересува германския читател.
Защото това е основната таргет група на Илия Троянов, на която разчита - у нас може и да се промъкват подмятания, че с тези герои и проблеми сме приключили, но явно във ФРГ не е така.
А вторият му коз, за да е интересен и впечатляващ, е изборът на двамата главни герои. Те са равностойни противници, стоящи от двете страни на барикадата.
Методи Попов е мечът на революцията и стратегът на пречупване на враждебно настроените към режима, докато Константин Шейтанов е непреклонният боец срещу тоталитарната система.
Така се сблъсква властовия ресурс на една партия - държава с непрекършения човешки дух.
И двамата антиподи имат свои реални прототипи в живота. Запознатите с актуалните политически процеси у нас ще разпознаят в образа на Методи починалият на 17 септември 2011 г. Цвятко Цветков, а зад Константин се крие колоритната фигура на ветерана антикомунист и анархист Георги Константинов, активен член на Федерацията на анархистите в България.
Изборът му е удар в десетката за Троянов, но не съм сигурен, дали си е давал сметка какъв дебат ще предизвика появата на подобен образ в толкова амбициозно начинание. Константин е смел и упорит, мотивиран и целенасочен противник на комунизма, но не е партийно обвързан, не е социалдемократ или земеделец, демократ, монархист или легионер, а анархист, не признаващ по презумпция нито държавата, нито пък санкцията на нейната власт.
Освен това си служи с терористични действия, вкл. при взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина, малко преди смъртта на вожда на цялото прогресивно човечество, за което по настояване от Москва не получава смъртна присъда, а 20 години затвор, от които излежава 10, не признава частната собственост…
Пишейки романа си Троянов поставя на везните на нашата съвест, като и пред нашите граждански, социални и нравствени норми интересен казус - готови ли сме да приемем и адмирираме неговите действия, трябва ли да го признаем за жертва на системата и оправдаем специфичните му форми на съпротива и най-важното - ще допуснем ли него, РАЗЛИЧНИЯ, да е равнопоставен на останалите борци срещу режима?
Спомням си изненадата и изумлението в голяма част от демократично мислещите мои съграждани, когато на 16 март 2007 г. тогавашният лидер на СДС Петър Стоянов предложи Георги Константинов за член на Комисията по досиетата , не съм забравил бламирането му от Държавната комисия по сигурността на 26 март 2007 г. и последвалото негово скоростно дезавуиране. Сега чрез Константин Троянов се опитва да поправи грешката на политическата ни класа отпреди десетилетие.
Големият въпрос е дали българският читател ще припознае в анархиста Константин, доживял личното възмездие срещу омразния му Методи (финалната сцена на гробището е много силна и ефектна), липсващият герой на изстрадания ни преход , от който писателят е отвратен, за да затворим, след като сме я осмислили, една срамна , но и героична страница от близкото ни минало.
Илия Троянов, „Власт и съпротива“, 2016, роман, “Сиела“, отг. ред. Димитър Николов, германското издание е от 2015 г. и е на „S.Fischer Verlag GmbH“, Frankfurt am Main.
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК