Международният възпоменателен ден на Холокоста е  за възпоменание на жертвите на Холокоста. На 1 ноември 2005 г. Общото събрание на ООН обявява официално в резолюция 27 януари за Международен възпоменателен ден на Холокоста.

---

СУЗАНЕ КОРДС, DW

Леон Вайнтрауб добре си спомня деня, в който нацистите нахлуват в родния му град Лодз в Полша - на 9 септември 1939 г. „И тогава ги видяхме – безкрайно дълги колони от високи, здрави млади войници в зелени униформи на Вермахта. Тракането на подкованите им ботуши по паветата все още ме кара да настръхвам“, казва той пред ДВ. „Те излъчваха толкова много сила – способни бяха да премажат всичко по пътя си.“

Тогава Леон Вайнтрауб бил на 13 години и не подозирал какви ужаси го очакват. Живеел в бедняшкия квартал на града с четирите си сестри. Майка му държала малка пералня. Баща му починал, когато Леон бил само на година и половина. Семейството живеело сплотено, а Леон бил будно момче.

"Четенето на книги и гледането на филми беше за мен като прозорец към друг свят", казва той. Благодарение на една стипендия можел да посещава и гимназия.

Затворен в гетото

Но не му било писано до продължи образованието си. През февруари 1940 г. той и семейството му били насилствено преместени в гетото Лицманщат – както германците прекръстили Лодз. Там били натъпкани около 160 000 евреи. Всеки опит за бягство от гетото завършвал с разстрел. Хората били принуждавани да извършват робски труд. Леон работел в работилница за металопреработка. От еврейския съвет научил, че тези, които са полезни на нацистите, имат по-голям шанс да оцелеят. (Еврейските съвети са създадени от националсоциалистите в окупираните територии, за да управляват еврейската общност и да действат като посредници между нея и германските окупатори – бел. ред.)

Въпреки това много хора умирали в гетото от болести и глад. „Затова думата „глад“ има много специално място в моя речник, в мозъка ми, в съзнанието ми“, казва Вайнтрауб. „Днес много хора биха казали, че са гладни, ако са пропуснали обяда, но това изобщо не е глад, това е повишен апетит. В продължение на пет години, седем месеца и три седмици, само с едно изключение, бяхме изложени на непоносим глад. Не можех да спя заради болки в стомаха - с тази болка се и събуждах. Единствената ми мисъл беше как да си набавя нещо за ядене, за да напълня стомаха си.“

Депортация в Аушвиц-Биркенау

През лятото на 1944 г. гетото е ликвидирано. Пет години по-рано – през 1939 година - местният лидер Фридрих Юбелхьое докладва на нацисткото ръководство, че съществуването на гетото е само временно мярка и си запазва правото да реши кога и с какви средства гетото и град Лодз да бъдат „прочистени“ от евреи. „Крайната цел, във всеки случай, е да изгорим докрай тази гнойна рана“, се казва в писмото.

На жителите на гетото обаче цинично е обещано, че ще могат да продължат да работят другаде за „благото на Третия райх“. Леон Вайнтрауб, както много други, е депортиран в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау, за който нацистите твърдели, че е друго „гето“. „След това дойде товарният влак, предназначен повече за добитък, отколкото за хора. Бяхме натъпкани вътре, толкова плътно, че трябваше през цялото време да стоим прави. Вратите бяха заключени, нямаше храна, нито вода. Мина една нощ, после ден, после нова нощ. Вонята от кофата, използвана за физиологични нужди, надделяваше над всичко.“

В един момент вратите се отвориха рязко, някой извика: „Навън, навън!“, спомня си Вайнтрауб. Тогава той все още не разбирал къде са ги отвели. На тръгване извикал на майка си, че ще се видят на новото място. Но бързо осъзнал, че това не е някакво друго гето – забелязал, че по оградата с бодлива тел тече ток. При така наречената „селекция“ на рампата, където отделяли годните за работа от подлежащите на незабавно унищожаване, 18-годишният тогава младеж видял майка си за последен път – тя била убита в газовите камери още същия ден.

18-годишния Леон обаче оцелява. „И тогава започна -  започнаха да ни отнемат всичко човешко“, спомня си той. Хората били събличани голи, къпани, бръснати и дезинфекцирани. „Те ни контролираха напълно, а ние нямахме друг избор, освен да изпълняваме заповедите им.“

Спасение от газовата камера

Когато Леон Вайнтрауб мисли за Аушвиц, най-често се сеща за миризмата на изгоряла плът. „Но нямах никаква представа, че гъстият дим, излизащ от високите комини, е от изгорени човешки същества. Вероятно от инстинкт за съхранение се обвих в нещо като пашкул – за да не допусна негативните неща до себе си. В противен случай нямаше да оцелея“, казва той днес.

Но оцелява по една случайност: за младите затворници от блок 10, където бил и Леон, вече имало решение да бъдат ликвидирани в газовите камери. Тогава той използвал благоприятен момент, когато наблизо нямало надзиратели, и се смесил с група затворници, които трябвало да бъдат прехвърлени на работа в лагера Грос-Розен. Току-що им били татуирали затворническите номера. „Когато ни отведоха в складовете за дрехи, за щастие не видяха, че нямам татуиран номер, иначе щях да съм мъртъв.“

Последният образ от Аушвиц, който се запечатал в съзнанието му, е безжизненото тяло на жена, сложила край на живота си на електрическата ограда.

Мъченичество и бягство

Следващите спирки за младия Леон са концентрационните лагери Грос-Розен, Флосенбюрг и Нацвайлер-Щрутхоф. Спомените за садистичните зверства на нацистите са се запечатали в паметта му: произвол, брутални побоища, унижения, екзекуции. „Всеки път, когато идвам във Флосенбюрг, краката ми треперят“, казва той пред ДВ. „Замръзвам за няколко секунди, защото се виждам отново през зимата, изложен на студения вятър. И сякаш виждам цялата маса от хора, движещи се по плаца. Това е апокалиптична картина.“

Малко преди края на войната Леон и други затворници са натоварени на влак, който е трябвало да бъде потопен в Боденското езеро. Дотам обаче не се стига: локомотивът е ударен от френски изтребител-бомбардировач, влакът спира и Леон успява да избяга. Разбира, че изпитанието е приключило, чак когато се изправя пред френски войник. По това време 19-годишният младеж тежи само 35 килограма и страда от тиф. Той остава жив, но оплаква изгубеното си семейство – докато случайно не научава, че три от сестрите му са оцелели в концентрационния лагер Берген-Белзен. „И тогава отново станах човек. Това беше началото на пътя ми обратно към живота“, казва Леон Вайнтрауб.

"Да позволиш споменът да избледнее е равносилно да ги лишиш от живот повторно"

Той решава да стане акушер-гинеколог: „Преди всичко, защото бях толкова близо до болестите и смъртта. Исках да помагам при раждането на нов живот“.  През 1946 г. британското военно управление в Баден-Вюртемберг му осигурява място за следване в Гьотинген - в Германия, страната на извършителите. Като лекар той знае: „Нацистката расова идеология няма никаква научна основа. Човешката тъкан е еднаква при всички – независимо от цвета на кожата.“

През 1950 г. Леон Вайнтрауб се завръща в родината си. През 1969 г. емигрира в Швеция, защото антисемитизмът започва отново да се надига в Полша. И тогава той започва да води кампания срещу забравата. За него това е дълг към убитите му роднини и милионите невинни жертви. „Да позволиш споменът за тях да избледнее е равносилно на това да ги лишиш от живот повторно“, казва той днес.

„Не е минал и един човешки живот, а вече много млади хора не знаят какво е Холокост“, казва той. „Ужасно е, че днес има хора, които отново призовават за погроми, и че хора с еврейска кипа се страхуват да излизат навън.“ Но Леон Вайнтрауб е и оптимист: „Убеден съм, че в един момент здравият разум ще надделее, а човечеството ще осъзнае, че е време всички заедно да градят едно мирно бъдеще.“