ЕМИ БАРУХ, DW
10 март е денят, в който България отбелязва "спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и престъпленията срещу човечеството”. В официалния календар на официалните институции и в националните медии тази тема присъства всяка година. Защото е важна част от имиджовата стратегия на властта. На всяка власт.
Героичната история, която предпочитаме да помним
Обществата избират да помнят моментите, които ги карат да се чувстват достойни. Националният разказ предпочита героичните истории. Разказът за спасяването на евреите от старите предели на страната е героична история. Този разказ е истински, но е само част от истината.
Другата част от историята е морално трудна. Липсват неутрални думи, с които да разкажеш за старанието, с което българската администрация разгръща сложна логистика, за да изпълни в кратки срокове множество задачи и да постигне целите на начинанието: изпращането на 11 343 души в газовите камери на нацистка Германия.
Политика на държавен антисемитизъм
Основното послание, което всяка власт в страната тиражира, е апологетичната възхвала на държавата като спасител. Официалният наратив съзнателно следва удобни за самовъзвеличаване конструкции, които омаловажават политиката на държавен антисемитизъм в България и подминават “впечатляващата по своя замах, стегнатост и ефективност операция” по “вдигането” и депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, както написа Румен Аврамов в предговора към обемния изследователски двутомник (в съавторство с Надя Данова) с архивни документи, отразяващи събитията от март 1943 година.
Тези исторически събития са добре документирани и детайлно проучени от авторитетните академични центрове в света, които изследват европейската история по време на Втората световна война. Въпреки това на българското общество упорито се внушава от български историци, „общественици“ и местни “патриоти”, че българските власти не са знаели нищо за това, което очаква депортираните, а самата депортация не е зависела от тях.
Деформация на колективната памет
Да се признае тази отговорност изглежда на мнозина като „удар“ срещу националния образ. И темата автоматично се превръща в идеологическа битка. А историята - в политическо оръжие. По време на честванията на 80-ата годишнина от спасяването на българските евреи тогавашният президент Румен Радев каза: "Опитите за вменяване на вина са най-малкото проява на неуважение … към моралния подвиг на малка България, докато други в Европа колаборираха с нацистките власти“.
Официалният наратив дълбоко е деформирал колективната памет и изследователското поле у нас. Дори в академичните среди се наблюдават опити да бъдат отхвърляни или подминавани теми, свързани с миналото, които пораждат усещане за вина. “Отричането и изопачаването на извършените престъпления показва сериозен дефицит не само на чисто човешка, но и на професионална етика”, написа историкът Александър Везенков по повод академичния негационизъм. Това поставя моралния въпрос “за зрелостта на обществената ни памет”. И за нашата неспособност да застанем лице в лице с тази трагична страница от българската история.
Какво избираме да споменем, и какво - да пропуснем
На 10 март, когато България отбелязва "спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и престъпленията срещу човечеството”, потомците на спасените ще поднасят цветя пред паметника на Димитър Пешев. И ще сведат глави в памет на онези 11 343-ма, чийто последен жизнен път е минал под ескорта на българската армия и полиция.
Какво избираме да споменем и какво избираме да пропуснем, когато разказваме собствената си история, е белег за мъдрост, опит да я прочетем непредубедено и да се опитаме да осмислим различните форми на достойнство и съпротива, които удържат нравствените императиви на обществото.
