Георги МИШЕВ, „Стършел”
Учениците на Аристотел усвоявали философските знания по време на разходка. Наричали ги перипатетици.
Познавах един български перипатетик, който размишляваше по тротоара от Художествената академия до дома си на ул. „Янтра”, зад канала. Винаги го следваха дузина слушатели, но ги нямаше днешните смартфони, да записваме бисерите, които се ронеха и изчезваха в небитието завинаги. Нашият перипатетик от Горни Дъбник се казваше Илия Бешков.
Перипатетик беше и Атанас Далчев – неговите „фрагменти” се раждаха в движение и някои едва смогна да запише на хартиен носител. Както и импровизациите на Радой Ралин в рими, каламбури, саморасляци на мисълта – волни издънки на родната философска мисъл.
В продължение на половин век българската философска мисъл беше перипатетична, сиреч тротоарна, понякога споделяна от уста на ухо, рядко на глас и без многоточие… Книжовната ни школа тръгва от първите десетилетия на века – като почнем с д-р Кръстев, Боян Пенев, Михалчев, Спиридон Казанджиев и приключим с Иван Хаджийски. После върху основите на философската ни наука бе изградена бутафорната барака на „красная професура” на Тодор Павлов, Митрю Янков, Борис Ценков – изброявам ги наслука и не ми се мисли за тях…
Мисля за съдбата на един Димитър Бочев, днес 72-годишен, белязан от Небето, с дарбата да търси Бога, Истината, Знанието, Смисъла на земното ни битие. И когато усети похлупака на непоносимостта, кесонната болест на нацията, привнесена от комунистическия режим – да премине, в криеница със смъртта, през желязната мрежа и се самосъхрани в свободни географски, политически и духовни ширини. Отчаян жест пред неизвестността. Това не е жест на хъша немил-недраг, който може да иде на брега на Дунава и да съзерцава отсрещния бряг, броейки дните на изгнанието. Емигрантският билет на Бочев бе еднопосочен, не се провиждаше край – както не го видя и не го дочака най-верният му приятел Георги Марков.
Вървейки по тротоарите на света, Димитър Бочев пишеше книгата на своя живот. Несправедливи ще сме, ако искаме нещо повече. Емигрантството е номадство, то повлича и събаря, не гради. Номадството не изгради Хеопсовата пирамида, Венецианските дворци на Емпайър стейт билдинг. Един велик Бердяев не написа почти нищо в емиграция – принудителна, брутална, принуждаваща към ярост, към отпор. Трябва да свалим шапка на мъченика Георги Марков, че успя да напише задочните си репортажи и есетата, за да запълни плътно картината от кадастъра на реалсоциализма.
Книгата „Несъгласни думи” е философската, фундаменталната база на тази картина – от ония времена, та до днес.
Къде сме днес – четвърт век след рухването на нечовешката идеология? Къде е новата ни свободна школа от мислители, правдоискатели, Боготърсачи? Къде са младите умове на нацията, на стадиона, пафкайки джоинт или на Бузлуджа, под похлупака на скапаната тенджера, медитирайки евразийски дитирамби?
