НИКОЛА ИВАНОВ, "Литературен вестник"
Разказите на Георги Мишев са събрани основно в четири сборника: „Осъмски разкази” (1963), „Адамити” (1966), „Добре облечени мъже” (1967) и „Бозайници” (1982). Още първата му книга „Осъмски разкази” разкрива пред читателя писател със силна социално-нравствена позиция, който няма да премълчава това, което се случва в живота главно в българското село, защото от там преди всичко са неговите социални наблюдения, социалният му опит. Разказите описват ежедневното и човешките взаимоотношения, като успяват да запечатат мимолетните преживявания на героите, зад които се откроява типичното, обобщаващото за времето и обществото.
В разказите на Георги Мишев силно се откроява социално-нравственият им критицизъм. Разбира се, писател от величината на Г. Мишев няма да слезе до нивото на илюстрацията, на лозунга, на оголеното внушение или елементарната публицистика. Писателските му послания винаги са облечени в ярка художествена форма. За Георги Мишев е характерно непримиримото отношение към обществените и човешки слабости, което се изразява в художествената му позиция, самоиронията и специфичния му стил на себеизразяване.
Поначало Георги Мишев е емоционален творец, това си личи в цялото му творчество. Всички негови произведения са плод на светлата му дарба, на проникновения му поглед да вижда и да отразява значимото и същественото, да стопля творбите си с човещина, хуманизъм, с ироничната си усмивка, която често е изпълнена с тъга.
Георги Мишев разчита на изживяното, на лично усетеното, почувстваното. Той не изсмуква темите и сюжетите от пръстите си, а в разказите му преобладава автентичното. Отрязъците живот осмислят разказваческата му позиция.
„Преброяване на дивите зайци” е известен разказ, защото е филмиран. Разбира се, сценарият е разширен от Георги Мишев, но в основата на филма е разказът. В разказа кипи безсмислен труд. На фона на безцветните партийни, ОФ и профсъюзни активисти дори несъмняващият се статистик изглежда интересен персонаж. Ветеринарят Цветан зарязва болните животни, а учителят учениците си, за да гонят Михаля. Наблюдаваме как се разсипва човешка енергия в безполезни и безсмислени мероприятия. Сатирата преминава в гротеска: как ще преброиш свободните диви зайци по този смешен и глупав начин?!
* * *
Когато разлиствам романа „Патриархат“ (2008), не мога да не спомена глава Х, в която Георги Мишев разказва за писателското майсторство, за писатели като Константин Константинов, Г. П. Стаматов, Хемингуей, Вазов, Ахматова, Брюсов, Блок, Бунин, Илия Волен, Йовков, Славчо Красински, за подигравките към Асен Разцветников след 9 септември и затритата урна с праха му, за ликвидирането на прочутото писателско кафене „Бамбука”.
Авторът отрича революцията, защото тя е отвратителна със своята жестокост, насилие и античовечност. Сред комунистите има и някои като Гено Кабака, които призовават за ред, законност и човещина, но те завършват като „класови врагове” и „врагове на народа” – при прасетата на Персин, или край Ловеч при такива като Газдов. Почти всички герои от книгата са действителни лица. Очевидно е, че Георги Мишев има достатъчно прототипи, някои са с истинските си имена, но и от най-дребния детайл писателят извлича характерното, за да обобщи. Човешките драми повсеместно преминават в трагедии. Затова и сатирата преминава в мрачна гротеска. Романът е противовес на лъжливата героична мемоарна литература, която ни заливаше преди 1989 година. „Патриархат” не е тенденциозна, а обективна книга.
За пореден път Георги Мишев доказва, че не са по вкуса му баналните и опростени сюжети, фабули, послания, а търси сложните и обемни творчески внушения и нетрадиционни интерпретации на познати и традиционни теми и мотиви, с което категорично се утвърждава като един от най-универсалните и талантливи наши белетристи от 60-те години на миналия век насам. Откриваме солидно конструиран сюжет, умелото му и точно изпълнение. Той е колкото в рамките на канона, толкова и извън него. Изпълнен е уверено и ненатрапчиво, но и трудно предвидимо. Откриваме нещо като че ли отдавна забравено, но и директно отвеждащо ни към традицията и достиженията на прозата ни, и същевременно усещаме нещо ново и съвременно.
Георги Мишев е майстор на словото, затова още от първата страница на „Патриархат” ни замирисва на проза и това усещане продължава до края на творбата. Животът е показан в цялото му пълнокръвие, във всичките му проявления – любов, труд, родове, политика, обществени отношения. Този писател е доказан сладкодумец със свое автентично творческо лице. Езикът на творбата е свеж, експресивен, богат, нюансиран. Съвсем заслужено Георги Мишев е първият носител на Националната награда „Ивайло Петров”, присъдена му през 2008 година.
* * *
Георги Мишев е сред малцината български белетристи, които предпазват от разпад непрекъснатостта на литературната ни традиция, а това е изключително важно за националната ни литература. Творбите му показват неговите способности към интелектуален труд, голямата му ерудиция и богат житейски опит. Той ги изрази в прозата си и киносценарии на култови за българското кино филми. Този писател е сред духовните изразители на отношението към недъзите както на обществото, така и на отделните персонажи в творбите му. Някои от героите му срещаме всеки ден и често ги отминаваме, без да ги забележим. Творбите му са автентични, изпълнени с лични впечатления и остроумно разказани случки.
Георги Мишев пише увлекателно, умее да разказва сладкодумно, да създава естествена и непринудена атмосфера в творбите си. Историите, които ни разказва писателят, можем да почувстваме като свои – все едно дали живеем в заобикалящата ни реалност, изпълнена с насилници и престъпници, или търсим познание, съпричастие, общуване, страст, и в последна сметка – надежда. Налице е сериозна творческа дарба, която респектира. Неговите творби облагородяват човешката душа. В част от тях писателят разглежда пустотата, бездуховността и самотата на съвременния българин. Описва родната изкривена, съмнителна, непълноценна българска демокрация, зачената в грях.
Творческото амплоа на Георги Мишев се подхранва от прочувственото му отношение към преживяванията, спомена и паметта. Неговите творби са противовес на тогавашната социалистическа соцреалистическа литература, с имитацията на публичност и дискусионност, показва острия дефицит на истинност и справедливост тогава, цялата режисирана театралност. В неговата белетристика социалистическата действителност е бедствие, защото навиците, привичките и моралът на тази действителност нямат общо с порядъчността. Г. Мишев умее да напипва проблемите на времето, чрез образите да налага своите идеи, да бърка в раните и да изразява отношението си чрез писателските си послания. По косвен път този автор внушава основните идеи на творбите си. Затова е силен общественият резонанс от неговата проза.
Георги Мишев е самобитен, историчен и отвъдисторичен. Дали ще пресъздава сюжет от най-близката ни история или криминален сюжет, дали ще е любовна или семейна сага, разказът му задължително ще носи белезите на мемоарното и биографично провереното. В книгите си писателят връща към живот позабравения класически реализъм, като доказва, че той съвсем не е изчерпал своите художествени възможности.
Искреното преклонение на Георги Мишев пред красотата на природата в нейния автентичен, недокоснат от човешка намеса вид, претворен в творбите му, е магия, която ни пренася в реален съществуващ свят. Неговите творби не са плод на кабинетни фантазии, а са автентичен израз на вътрешно преживяно и видяно. Той пресъздава видяното и съществуващото обективно, придавайки му своето субективно светоусещане.
В книгите си Георги Мишев изразява дните си на слепи надежди, жаждата по свободата, сенките на миналото, ужаса си от безпътието в живота, търсенето и очакването на новия човек и покрусата от неслучването му, сбогуването си с илюзиите.
