ТЕОДОРА ДИМОВА, "Портал Култура"
Не водя статистика на БНТ, но нямам спомен друг път националната телевизия да е излъчвала подобно интервю. Цялата „Панорама“ с един участник! Имаше и още един, на когото дадоха думата накрая. Той вероятно беше включен като алиби – ако някой изкаже възмущение срещу безпрецедентната привилегия, която се дава на един политик, да възразят, че е имало и друг участник. Или да се застраховат, ако някой реши да съди обществената телевизия, че противозаконно привилегирова един политик с нашите пари. Така въпросът остава висящ – не можем да съдим БНТ, можем само да се възмущаваме срещу безпрецедентната арогантност. Арогантно е и от страна на телевизията, и от страна на експрезидента, който стартира политическата си кампания неравнопоставено и нечестно. В нашите представи един офицер е човек на честта, а с това интервю на разчистен терен, офицерът Радев нанесе удар в гръб на своите политически опоненти. А и на евентуалните си коалиционни партньори.
Другото за мен не беше толкова важно – какво е казал Румен Радев пред Бойко Василев и как го е казал, кое се е подразбрало и кое не. От девет години го слушаме и гледаме, така че нямах и грам съмнение какво ще каже. Московските му тези в европейска опаковка са познати до втръсване. В „Панорама“ те звучаха като подборка от стари изказвания. Кокетирането му като „натовски“ генерал е шаржово, защото неговите почитатели харесват у него тъкмо офицера от Варшавския договор.
За мен болният и болезнен въпрос е – как бе осъществено това безпрецедентно 40-минутно интервю по националната телевизия? Защото един човек да говори 40 минути в това предаване досега не се е случвало. Кой го е допуснал е ясно – генералният директор на БНТ. Но КОЙ го е наредил?
Защото нали (всички знаем, че) националната телевизия се дирижира от Пеевски. Но нали (всички знаем, че) Радев е най-големият враг на Пеевски? Как тогава Пеевски е допуснал заклетия си враг да агитира целокупния народ от националния екран в най-гледаното време?
Или някой е наредил на Пеевски да нареди на Кошлуков? Но КОЙ? Не знаем нито лицето му, нито името му.
Или Радев и Пеевски не са никакви врагове, а само разиграват този фарс? Но ако ние съзнаваме, че това е фарс, то ние вече не сме зрители, а (съ)участници.
Нали сърцевината и образа на демократичната общност се определят от ненавистта към Пеевски, а степента на тази ненавист е индикаторът за нейната автентичност. Но ако Пеевски и Радев се управляват от един център?
Това, което Радев каза в безпрецедентното интервю, може да не е интересно, но не е маловажно. Той може да не изложи програма, но липсата на програма е вид програма. Липсата на ориентация Изток-Запад е вид ориентация. Липсата на определеност ляво-дясно е вид определеност. Като не назоваваш кои ще са ти партньорите и кои противниците, утре може да направиш „кръгом“. Нали знаем, че в казармата всяка заповед е предпоследна. А димната завеса става още по-гъста, когато не знаем кой дава заповедите.
Веднъж чух в един разговор моя позната смирено и пораженчески да изрича следните думи, които задълго ме обезкуражиха – май всички партии у нас се ръководят от един и същи център. Понякога активират една от тях, понякога друга, но към всички имат лостове за влияния. Копчета за активиране. Схеми на действия, на сглобки, на коалиции. Тогава бурно се възпротивих и ѝ отвърнах, че това би означавало да изгубим всяка надежда за нормално общество, да се въртим в един и същи порочен кръг, би означавало още, че всички наши протести, действия и думи са безплодни и най-вече наивни. А това означава да се чувстваме без воля и без родина в отечеството си, като че ли живеем в чужда страна, в чужд свят, като емигранти. И като всички емигранти – да симулираме, че напълно сме се приспособили. Хладилникът ни да е пълен и да пускаме снимки от риболовни круизи в социалните мрежи. Да говорим с лек акцент на местния език и отдалеч да ни личи, че не сме от местните, а от един полуостров в Югоизточна Европа. Моята опонентка мълчаливо ме изчака да приключа с тирадата си, погледна ме съчувствено, поклати глава. А вече все по-често се връщам към думите й. Особено сега, когато наблюдаваме новите движения на задкулисието с недоумение и гражданска тревога.
Ерозията на моралните принципи изхабява най-бързо политическата класа. Изневеряването на предизборната политическа платформа вече не се извършва по тъмно, а по пладне. Обясненията се дават с цинична усмивка, защото никой не вярва, че някой му вярва. Затова няма партия, която да не заявява като приоритет борбата с корупцията. Докато реалната борба е да се съберат необходимия брой гласове за влизане в парламента.
Ние сме свикнали да не знаем 80 процента от общата картина, която ни се представя. За останалите 20 процента само се досещаме, правим предположения, догадки, доверяваме се на интуицията си, взимаме примери от миналото и т.н. Но сега сме съвсем объркани. Дълбоката държава се вдлъбва все по-навътре в себе си, нейният център все повече се отдалечава от полезрението ни, България прилича на корабокрушенец, който все още не може да се съвземе и отскубне от хватката на великата сила, която го владееше в продължение на почти половин век. А ние, нейното население, сме все така оставени на брега, докато държавността, която е превзела територията, се е превърнала в дълбока държава.
След безпрецедентното интервю и аз направих нещо безпрецедентно за мен – зачетох се в коментари в социални групи, поддържащи Румен Радев. Доста време изгубих и четох, докато ми се завие свят. Не че в други групи нивото е високо, но в тези е срамно ниско. И отчайващо безкритично. Така си обясних защо и цялото интервю изобилстваше от кухи и трафаретни изрази. И той ще работи за хората. Хората го карат да направи партия. Новият политик си дава сметка, че няма да се хареса на всички хора и е таргетирал амбициите си към тези, чиито позиции се определят от „наши“ и „ваши“, а не от истина и лъжа. Правителството за една нощ било спряло газа от Русия, нямало откъде да вземаме газ, затова подписал договора с „Боташ“. Договорът е за 13 години и не може да бъде преразглеждан, но договорите за Крим нямат значение и щом полуостровът е окупиран от Русия, значи е руски.
Когато се говори за независимостта на Украйна, най-често се споменава Будапещенският меморандум от 1994 г. И се напомня, че меморандумът не е договор. Но има и един двустранен руско-украински договор, който е по-малко известен. А под него стои подписът на Путин – „Договор о российско-украинской границе“. Подписан е в Киев на 28 януари 2003 г. лично от президентите на двете държави Владимир Путин и Леонид Кучма. Украйна го ратифицира на 20 април 2004 г., а Руската федерация на 22 април и той влиза в сила на 23 април 2004 г. Както подобава на такъв важен документ, към него са приложени карти, описания и пр. В границите на Украйна влизат и Донецка, и Луганска, и Запорожка области. И Крим! Под договора стои подписът лично на Путин. През това време в Украйна се смениха няколко президенти, но в Русия президент е все Путин, така че не важи оправданието, че друг е сложил подписа си и той е бил предател. Владимир Путин лично е признал за украински и Крим, и другите области, които впоследствие окупира.
Последвалата руска агресия само потвърждава думите на канцлера Бисмарк: „Нито един договор с Русия не струва дори хартията на която е написан“. И нашият президент от години повтаря, че реалностите били други. Наистина е озадачаващо един президент да има такова отношение към международните договори!
А за реалностите – Ньойският договор откъсва западните части от България и ги присъединява към Кралството на сърби, хървати и словенци. Българският народ и до днес нарича Ньойския договор срамен. И до днес този епитет е неразделна част от него. Срамен е, но го спазваме. Договорите се подписват, за да се спазват! На тях се гради цивилизацията, а не на агресията. Това трябва да бъде напомняно на Радев. Костадинов може да говори каквото му дойде на устата, но на един президент това не е позволено!
