ТЕОДОРА ДИМОВА, "Портал Култура"
И на мен, както и на всички, новината за зверското убийство в Пловдив ми подейства като шок. Каква зловеща диагноза внезапно се изписа по екраните на телефоните и лаптопите ни. Каква присъда за всеки от нас поотделно и за всички ни като общество трябваше да прочетем между редовете й. Засрамихме се. Разплакахме се. В най-красивата и най-горещата точка на лятото, в неговия апогей и великолепие раменете ни се разтърсиха от ридания. Осъзнахме, че не сме достойни. Осъзнахме, че сме недостойни – всеки един поотделно и всички заедно.
Изпитах този шок преди 20 години, когато се случи – отново в Пловдив – убийството на едно 14-годишно момиче от две негови съученички. Тогава те откраднаха от трупа не 30 евро, а мобилен телефон. Не отидоха да ядат дюнери, а го продадоха в заложна къща. Излежаха присъдите си в Сливенския женски затвор. Едната се била разкаяла за деянието си, другата говорела, че какво толкова е направила, че да трябва да лежи в затвора. После следите и на двете се губят. Говори се, че са изпратени в чужбина и живеят там. Вече са 36-годишни, излежали са присъдите си и сигурно са забравили за извършеното убийство.
Но тогава, преди 20 години, убийствата не се предаваха на живо в социалните мрежи. Тогава те все пак се опитаха да се укрият, макар и за един ден. Тогава все пак скриха трупа, а не се снимаха с жертвата си. Не бяха „ловци на педофили“, не бяха вдъхновявани от идеите на „безсмъртен“ руски гуру.
Спомням си изумлението на всички ни, когато провеждахме кастинг в Театър 199 за театралната постановка по романа „Майките“. Най-честата дума, която всички повтаряха, беше „невинен“ – и възрастните актьори, и тийнейджърите, които трябваше да играят палачите. Всички бяха невинни, никой не беше виновен за убийството на Явора. А Явора беше убита по не по-малко зверски начин. Но виновни нямаше, всеки имаше своето оправдание да бъде нещастен, груб, агресивен, неудовлетворен, зъл.
Когато любовта изчезне, идват бесовете.
Най-страшното закъснение – това да обичаш.
Азбучни истини, всички ги знаем до болка, но какво от това?
Не зная по какъв повод с моя съученик и колега Деян Енев веднъж проведохме горе-долу следния диалог. Разказвах му как нищо не може да се промени – нито в законите за родителството, нито в превенцията на детската престъпност, нито в правозащитните организации. Заключих печално, че литературата изобщо не може да повлияе на обществото. Да, Теди, отвърна той, но може да повлияе на отделния човек.
А сега се оказва, Деяне, че тя не може да повлияе дори на отделния човек. Че тя става ненужна. Литературата става излишна.
Тя никога не може да стане излишна, защото е част от човешката душа, би ми отвърнал сега Деян, може би.
Вглеждам се в лицата на всеки един от младежите, които в продължение на един час, всички заедно и задружно, уговорено и организирано са ритали и са се гаврили с беззащитната си жертва и са останали удовлетворени от това. Увеличавам снимките. Никое не е лице на убиец. Ако ги видиш заедно на някоя алея в парка, никога не би могъл да предположиш, че биха извършили това, което са извършили. Пароксизмът на жестокостта и озлоблението не са отпечатани върху лицата им.
И точно тук е най-страшната граница. Страшна я прави това, че е невидима. Като заровена мина. Злото е неразпознаваемо. Неговото лице често е красиво. Грозното е вътре. Страшното е вътре.
Защото страхът и подозрението към другия се разпалват като горските пожари през август. Изпепеляват огромни територии от нашите души. А започват от една искра. От един фас. От парче стъкло. От общото невнимание към дребните неща, защото големият пожар започва от една сламка.
Сега сме ранени. Раната още боли. След няколко дни започва да заздравява. След още няколко дни започваме да я забравяме. И пак започваме да мислим за поединичното си спасение, което знаем, че е невъзможно. Но не знаем какво да направим. Не можем да намерим общо решение. Хиляди коментари – и всеки предлага решение. Но не можем да стигнем до общо решение.
Кое от нашумелите през последните десетилетия престъпни деяния е получило ефективна присъда? Вихрушка, която вдига пушилка, след това затишие и прахът полепва по нас. Скърца между зъбите ни. Гняв и после безсилие.
У едни безсилието поражда пасивност, у други агресивност. Убийците са извършили деянието в името на справедливостта, която проповядва техният вдъхновител Тесак. Подобни уроци са получили и в семействата си. Убитият е нарочен за обществено опасен. Обществото е пасивно, а те са решили да действат активно. Заснемали са деянието си, за да се похвалят. Това е тяхната представа за добро.
Сега възмутеното общество предлага за убийците жестоки наказания, граничещи със садизъм. Така си представя справедливостта. Другата крайна точка на махалото. Моята интуиция е, че присъдите ще бъдат минимални и формални. Родителите знаят как се постига това в общество, проядено от корупция. Мислим, че корупция означава просто подкуп. Глаголът corrumpo се превежда като подкупвам, но първичното му значение е строшавам, разрушавам, разкъсвам, унищожавам. Ето такова е нашето общество. А името на руския нацист Тесак означава секира, топор. Това е средата, формирала „ловците на педофили“.
Преди двайсет години мислех, че литературата може поне малко да помогне и написах „Майките“. Сега нямам тази илюзия. Не мога да осъдя и обществото, защото съм част от него. Баналното зло застигна всички ни.
