БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Четири години Теодора Димова работи върху романа си „Поразените“. В книгата си на две страници тя изразява благодарности за автори и творци, вдъхновили я при писането. Давам си сметка, че се е заловила с трудна, тежка и неблагодарна тема, която прие всички случай ще получи полярно противоположни оценки.
От тази гледна точка се възхищавам на смелостта й, но след прочитането на романа си давам и сметка, че е подходила към него максимално отговорно и обективно. Притеснявах се да не би епохата и героите да са пресъздадени изсушено и безжизнено.
Нищо подобно!
Както подредбата на отделните части – „Райна“, „Екатерина“, „Виктория и Магдалена“ и „Александра, двайсет години по – късно“, така и акцентът върху основните персонажи – три жени и едно дете – са експонирани динамично, увлекателно и ефективно.
Има, разбира се, умишлено търсени повторения на картини и събития – гробът на убитите от Народния съд в снежната първофевруарска нощ на 1945 г., но ми хареса, че иначе трагичната история е пресъздадена в дълбочина и широта, че са представени съдбите на цвета на българската интелигенция и бизнес – писател и издател на списание, свещеник и доцент – теолог и счетоводител, създател на успешна кооперация, както и на техните жени и наследници със замах, вдъхновение и много любов.
Димова е наясно, че това е фундаментът на нацията, онази животворна сила, която движи прогреса на България и която веднага след преврата на 9.ІХ.1944 г. трябва да бъде елиминирана, унищожена или унизена за десетилетия напред.
По закона на класовата борба с прийомите на революционната ярост и типично по български – с изнудване, насилие и задоволяване на скрити комплекси.
За писателката втората черна дата в новата ни история след 9.9. е 1 февруари 1945 г., когато незаконният Народен съд ликвидира с жестокост и отвратително престараване цвета на държавата ни.
Това е смъртоносното поразяване на тъканта на народа ни, когато жестоки и малограмотни тарикати и службогонци използват конюнктурата да властват, крадат и убиват.
Да се опиват от властта си и да преследват с впечатляваща жестокост хората, градили авторитета и просперитета на родината .
Съдбата на Екатерина, Виктория и Магдалена, Райна и Александра отразява трагичната орис на страната ни, попаднала под желязната пета на комунизма.
Теодора Димова разкрива детайлно и точно антихуманната същност на режима, всяването на страх, доносничеството, но и съпротивата – вкл. и бягство през граница срещу властта, преобърнали живота на поне две поколения у нас ,съсипвайки и обезсмисляйки го.
Допада ми способността на романистката да бъде честна към историята – за първи път в български роман видях сцена, която отдавна исках да бъде създадена – как с користна и пропагандна цел комунистите използват черните забрадки на майките на убитите от жандармерията партизани преди 9 септември за гнусния си план чрез т.н. Народен съд да се разправят със своите противници .
Беше ми любопитно пресъздаването на съдбата на художника Михаил Александров, бащата на Александра, чийто образ е събирателен между Александър Жендов и Димитър Димов с превес спрямо последния. Явно Теодора е слушала достатъчно подробно пресъздаване на сагата по обсъждането на романа „Тютюн“ от баща си, за да пресъздаде атмосферата на онова подло и страхливо време така убедително и с трагикомичен оттенък , вкл. и чрез образа на др.Щерев, зад който прозира облика на Тодор Живков.
Писателката търси и лек срещу пораженията на комунизма.
Според нея трябва да се върнем към изконните християнски нравствени ценности, да живеем праведно и не в лъжа. Само така ще се излекуваме – бавно и със страдание – от пораженията на отминалия, но незабравен тоталитарен режим у нас.
Теодора Димова, „Поразените“, 2019 г., роман, изд.“Сиела“, 250 стр.,редактор и коректор Лора Султанова
