БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Признавам си – след гледането на „Имало едно време …в Холивуд“ (2019) бях доста объркан. Трябваше ми време, за да събера мислите си и систематизирам своите впечатления. За да бъда обективен и точен. Защото – все пак става дума за Куентин Тарантино.
Дебело подчертавам – това не е филм за бандата на Чарлс Менсън, нито за трагедията на Роман Полански и Шарън Тейт. Поне това са проумели дистрибуторите и изтеглиха премиерната му дата в САЩ за 22 юли, а не за 9 август, когато се навършват 50 години от трагедията.
В противен случай филмът би бил възприет като провокация и дори като закачка с жертвите.
А не бива. Все пак Полански – дори и на 86 години – е още жив. Друг е въпросът как ще реагира, след като види филма на Тарантино.
Куентин Тарантино пише сценария четири години по действителен случай – при това шумен, световно известен. Но той в никакъв случай не е документална възстановка на събитията, а по-скоро е негова версия, в стила на Роалд Дал – „с неочакван край“. При което почиващата на реални събития сага органически се прелива в страшна приказка – „Имало едно време…в Холивуд“.
В тази приказка главните герои са други – актьорът Рик Далтън и неговият дубльор Клиф Бут. За тях изобщо не може да се твърди, че са от каймака на Холивуд, въпреки че в биографията и творческата съдба на Далтън има прекалено много подозрителни общи черти с тази на Клинт Истууд – малката подробност е, че Клинт не е съсед на Полански и прави кариера в Италия пет години по-рано, ставайки звезда със спагети -уестърните на Серджо Леоне, а не на Серджо Корбучи.В добавка първият му голям военно-приключенски филм – „Където летят орлите“ (1968) на Питър Хънт е на много по-високо качество от евтините бутафории, в които се снима Далтън.
На мен ми бе интересно да проследя именно тяхното битие . Да открия, че Клиф Бут притежава своите качества и способности и е подминат от Съдбата,въпреки че напористо се стреми към Славата. Ще се катери по покрива на вилата, за да наблюдава пеещата съседка Шарън Тейт и ще покаже урок по точно водене на юмручен бой на Брус Лий.
На финала именно Бут ще се разправи хладнокръвно с бандата на Менсън и благодарение на кръвожадния си питбул не само ще оцелее, но и ще стане герой, настанявайки се ранен в линейката като звезда на нощта…
Рик Далтън е талантлив и чаровен актьор. Проблемът му е, че се снима във второкачествени уестърни и военно-приключенски екшъни , в пошли тв сериали, шоута и реклами.
Неговият потенциал е усетен от продуцента Марвин Блекс – Ал Пачино, който му осигурява незабравимото италианско лято на 1969 г., работата със Серджо Корбучи, известността и славата, но в Европа и годеницата – Лоренца Ицо – Франческа Капучи.
Какво го чака в родината му след това остава загадка – истината е, че на финала приятелят на Роман Полански – Войтех Фриковски – Коста Ронин го кани на среднощно гостуване при Шарън Тейт – Марго Роби, в отсъствието на Полански – Рафал Заверуча…
Точно този финал буди най-острите страсти и критики – вместо кървава баня и разрязан корем на Тейт, ние сме свидетели на плахото пристигане в обителта на големия режисьор от един току що вкусил популярността актьор.
Наистина това е финал на принципа – „А какво би станало, ако…“
Признавам си – никак не харесвам подобни волни интерпретации, навремето бях много ядосан на Тарантино, че си позволи в „Гадни копилета“ да дава своя трактовка на атентата срещу Хитлер – станал в един малък френски кинотеатър, дори написах жлъчно ревю – „Бавният залез на Тарантино“…
А сега си давам сметка, че е негово право – след като разказва приказка – как ще интерпретира една толкова известна история.
Защо да не я изопачи и преиначи, ако изглежда достатъчно красиво и впечатляващо на кино?
Както всеки филм на Тарантино и този е парад на перфекционизъм, любовно обяснение към една отминала епоха с половинвековна давност, към която авторът храни нескривана обич, добре конструиран сюжет, интересни и забавни характери, творчески преосмисляне на опита на „Форест гъмп“ (1994) на Земекис, с преплитането на съдбите на измислено - обобщени и реални персонажи,впечатляваща операторска работа – Робърт Ричардсън, неотразим саундтрак, подбран от постановчика, прецизно пресъздаване на фактурата – от от киноранчото „Спенс“, през мексиканските ресторанти, имението „Плейбой“ на Хю Хефнър, до павилионите, в които се снимат култови уестърни и в които ставаме свидетели на един от най – покъртиотелните и ефективни дуети в съвременното кино между Леонардо Ди Каприо – Рик Далтън и чаровната десетгодишна Джулия Бътърс – Труди и запомнящи се епизодични образи – независимо дали става дума за Брус Лий – Майк Мох, кинорежисьорът Ранди – Кърт Ръсел, Джеймс Стейси – Тимоти Олифант и дори демоничният Деймън Хериман – Чарлс Менсън…
Марго Роби придава чар и топлина на своята Шарън Тейт, която на екрана е искряща в своята непосредственост и сексапилност на прага на голямата си кариера, Ал Пачино е неотразим като застаряващ ветеран в кинобизнеса, Брад Пит е най-верният избор за ролята на Клиф Бум, безупречен професионалист, верен приятел и смел мъж, готов да се хвърли на борба с преследващите го опасности, докато Ди Каприо прави поредната си конгениална изява на вманиачена, разглезена и люшкаща се филмова звезда, на която все още й предстоят сериозни изяви и стълкновения, преди името й да се изпише с най- големи букви на всеки киноафиш…
При подобна рекапитулация ще стане ясно, че 161 минутната продукция на Куентин Тарантино не е грандиозен провал, нито някакъв неочакван шедьовър. Просто именитият постановчик предлага своя пореден девети опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.
Тарантино е вече институция, с която трябва да се съобразяваме. Както и да знаем, че с какъвто и шантав проект да се заеме, поднасяйки ни поредната си неочаквана и ексцентрична интерпретация, той ще работи внимателно, целенасочено и с впечатляващ професионализъм.
На какъвто са способни само най-големите. Такива като него.
„Имало едно време…в Холивуд“, 2019,161 минути, сц. и реж. Куентин Тарантино, “Сони пикчърс ентъртанмънт“
