БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Прочетох достатъчно отзиви за „Последният дуел“ на Ридли Скот. Естествено се набива усещането, че това е модерният съответник на „Рошомон“(1951) на Куросава, „Рошомон“ в ерата „Me too“.

Съгласявам се с подобна констатация, осъзнавайки нейната спекулативност, дотолкова, доколкото „Последният дуел“ разказва историята си от три гледни точки – на всеки от участниците в събитието и тъй като жертвата е жена – Маргьорит дьо Каруж, изнасилена подло от близък съратник на съпруга й – Жак дьо Гри.

Разбира се, ако тръгнем да търсим други ориентири, ще стигнем и до класиката „Криминале“ на Тарантино, от чиято премиера минаха 27 години.

Това съвсем не означава, че сценаристите Никол Холофсенър, Бен Афлек и Мат Деймън са плагиатствали, или натрапчиво са се стремили да подражават на великите – просто са преценили , че точно по този начин разказът ще добие плътност, конкретност и яснота.

Защото, нека да си кажем открито – това съвсем не е пикантна приказка за куриозен гаф, случил се през 1386 г. и приключил с последния официален дуел във Франция на 29 декември същата година, когато дори Шишманова България все още изживява последните си дни, сблъсквайки се с османската инвазия.

„Последният дуел“ е филм за нашата съвременност, за това, че трябва да сме отговорни с постъпките си и че каквито и могъщи покровители да имаме, истината за прегрешенията ни винаги излиза наяве и за тях трябва да платим скъпата цена.

Признавам си, не очаквах толкова достоверно пресъздадена епоха, с вкус към детайла и атмосферата, до степен, че гледам въстановка в стил "History Channel“ – та само погледът към Париж от XIV век е вече чудо на сценографията на Артър Макс и операторската работа на титана Дариуш Волски!

Ридли Скот може и да е на 84, но е все още пълен с енергия и в топ форма, щом си позволява да снима такъв сложен и труден в постановъчно отношение филм.

Той не е шедьовър като „Гладиатор“, но е по-добър от „Робин Худ“ и „Небесното царство“, а като проблематика и внушение директно кореспондира с прочутия му дебют от 1977 г. “Дуелистите“, който, помним, бе от епохата на Наполеоновите войни.

Ако и да е 152 минути се гледа с интерес и увлечение и освен с автентичност печели и с добрата си актьорска работа.

Четох негативни оценки за работата на Афлек и Деймън и не мога да се съглася с тях.

Вярно е, че те правят определено резоньорски изяви, което важи в по-голяма степен за Афлек като разглезения и досаден родственик на краля Пиер д`Алансон, който все пак внася щипка елегантност и високомерие в присъствието си, докато Деймън като Жан дьо Каруж си е все същият напорист смелчага, готов да умре за краля си – деликатния и глуповато усмихнат Шарл VI на Алекс Лоутър, но стръвно бранещ своите и на семейството си интереси.

Приятната изненада се казва Джоуди Комър, която помним от „Свободен играч“(2021) и „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър“ (2019) и която в образа на Маргьорит влага страст, плам и непреклонна вяра в правотата на своите думи и действия.

Шоуто е откраднато от Адам Драйвър като злодея Жак дьо Гри, но това е логично, тъй като ролята му е благодатна и обемна, а и защото самият Драйвър я интерпретира като зрял майстор, който вече е в топ листата на най-добрите и търсени  съвременни актьори – не забравяме, че преди това той блесна в „Семейна история“ (2019) и „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър“ (2019).

При една обективна рекапитулация ще отбележим, че „Последният дуел“ е стойностен и важен филм, не толкова и само за престижа на Ридли Скот, но и на индустрията като такава.

Скот доказва, че може да се справя с трудни и сложни задачи, че от него има още какво да се очаква, че възрастта не е порок.

Дано с „Домът на Гучи“ не опровергае обзелите ме съвсем резонно оптимистични чувства.

 

„Последният дуел“, 2021, 152 мин., реж. Ридли Скот, разпространение „20 век Фокс филм“

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ЗОВ

    Райна Кабаиванска: Ваксините са едно голямо чудо, което ще ни спаси

    "Най-важната ми роля е на преподавател на старите италиански оперни традиции", казва оперната певица

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Истина е, че всеки се измерва със своя мярка и мерило.“

Хораций, древноримски поет, роден на 8 декември преди 2086 г.

Анкета

Ходите ли на културни събития, откакто се изисква сертификат?

Да - 27.6%
Не - 65.5%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

В „Мъжът с червеното палто“ Барнс е великолепен, в най-добра форма

 

Коментар на литературния критик Митко Новков

„Домът на Гучи“ – плюсове и минуси     

                        

Получил се е красиво заснет, равен и протяжен филм, който не може да живне дори и с документално точно пресъздаденото убийство на Маурицио Гучи на 27 март 1995 г. - ревю от Борислав Гърдев

"Любов като обувка, любов като чадър" - истинско пътуване във времето и пространството

 

Преводачът Огнян Стамболиев за новата книга на Матей Вишниек