БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Прочетох достатъчно отзиви за „Последният дуел“ на Ридли Скот. Естествено се набива усещането, че това е модерният съответник на „Рошомон“(1951) на Куросава, „Рошомон“ в ерата „Me too“.
Съгласявам се с подобна констатация, осъзнавайки нейната спекулативност, дотолкова, доколкото „Последният дуел“ разказва историята си от три гледни точки – на всеки от участниците в събитието и тъй като жертвата е жена – Маргьорит дьо Каруж, изнасилена подло от близък съратник на съпруга й – Жак дьо Гри.
Разбира се, ако тръгнем да търсим други ориентири, ще стигнем и до класиката „Криминале“ на Тарантино, от чиято премиера минаха 27 години.
Това съвсем не означава, че сценаристите Никол Холофсенър, Бен Афлек и Мат Деймън са плагиатствали, или натрапчиво са се стремили да подражават на великите – просто са преценили , че точно по този начин разказът ще добие плътност, конкретност и яснота.
Защото, нека да си кажем открито – това съвсем не е пикантна приказка за куриозен гаф, случил се през 1386 г. и приключил с последния официален дуел във Франция на 29 декември същата година, когато дори Шишманова България все още изживява последните си дни, сблъсквайки се с османската инвазия.
„Последният дуел“ е филм за нашата съвременност, за това, че трябва да сме отговорни с постъпките си и че каквито и могъщи покровители да имаме, истината за прегрешенията ни винаги излиза наяве и за тях трябва да платим скъпата цена.
Признавам си, не очаквах толкова достоверно пресъздадена епоха, с вкус към детайла и атмосферата, до степен, че гледам въстановка в стил "History Channel“ – та само погледът към Париж от XIV век е вече чудо на сценографията на Артър Макс и операторската работа на титана Дариуш Волски!
Ридли Скот може и да е на 84, но е все още пълен с енергия и в топ форма, щом си позволява да снима такъв сложен и труден в постановъчно отношение филм.
Той не е шедьовър като „Гладиатор“, но е по-добър от „Робин Худ“ и „Небесното царство“, а като проблематика и внушение директно кореспондира с прочутия му дебют от 1977 г. “Дуелистите“, който, помним, бе от епохата на Наполеоновите войни.
Ако и да е 152 минути се гледа с интерес и увлечение и освен с автентичност печели и с добрата си актьорска работа.
Четох негативни оценки за работата на Афлек и Деймън и не мога да се съглася с тях.
Вярно е, че те правят определено резоньорски изяви, което важи в по-голяма степен за Афлек като разглезения и досаден родственик на краля Пиер д`Алансон, който все пак внася щипка елегантност и високомерие в присъствието си, докато Деймън като Жан дьо Каруж си е все същият напорист смелчага, готов да умре за краля си – деликатния и глуповато усмихнат Шарл VI на Алекс Лоутър, но стръвно бранещ своите и на семейството си интереси.
Приятната изненада се казва Джоуди Комър, която помним от „Свободен играч“(2021) и „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър“ (2019) и която в образа на Маргьорит влага страст, плам и непреклонна вяра в правотата на своите думи и действия.
Шоуто е откраднато от Адам Драйвър като злодея Жак дьо Гри, но това е логично, тъй като ролята му е благодатна и обемна, а и защото самият Драйвър я интерпретира като зрял майстор, който вече е в топ листата на най-добрите и търсени съвременни актьори – не забравяме, че преди това той блесна в „Семейна история“ (2019) и „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър“ (2019).
При една обективна рекапитулация ще отбележим, че „Последният дуел“ е стойностен и важен филм, не толкова и само за престижа на Ридли Скот, но и на индустрията като такава.
Скот доказва, че може да се справя с трудни и сложни задачи, че от него има още какво да се очаква, че възрастта не е порок.
Дано с „Домът на Гучи“ не опровергае обзелите ме съвсем резонно оптимистични чувства.
„Последният дуел“, 2021, 152 мин., реж. Ридли Скот, разпространение „20 век Фокс филм“
