БОРЯНА КИРИЛОВА, "Портал Култура"
„Това ще е последната ми книга“, споделя Джулиан Барнс в „Отпътуване“, най-новия му роман, издаден вече и у нас в превода на Надежда Розова.
Нямам причина да се съмнявам в думите му и това ме изпълва с тъга. Защото Барнс е сред писателите, които останаха верни и обичани спътници през целия ми съзнателен и вече съвсем не кратък път като читател.
Помня онази малка книжарничка в двора на Университета в средата на 90-те, в която откривах нови книги и автори – Кундера, Хосе Ортега-и-Гасет, Филип Рот… Помня ясно даже кориците, леко захабените страници и онова вълнуващо чувство на откривателство, което днес, сред достъпното изобилие от заглавия, съм загубила сякаш неусетно.
Точно там попаднах на „Папагалът на Флобер“ – малка книга с неуслужлив, дребен шрифт. Прочетох я с истинска наслада, без да знам нищо за Барнс.
Днес, близо тридесет и пет години по-късно, вече го познавам по-добре – именно заради откровеното му, несантиментално, но дълбоко и честно, филигранно писане, в което границата между автобиографията и фикцията е трудно различима.
Знам за привързаността му към Франция, към Жул Ренар и Флобер („покойните ми френски духовни роднини“). Знам и за голямата му любов към Пат – неговата съпруга и дългогодишен литературен агент. Тя продължава да живее в едни от най-красивите и силни според мен страници, писани някога за любовта и мъчителните опити да оцелееш след нейната загуба („История на света в 10½ глави“ и „Нива на живот“).
Любопитно е какво точно от прочетеното избира да съхрани човешката памет – пак от страниците на книгите му познавам и неговия по-голям брат, преподавател по философия с две дъщери. Барнс разказва, че когато едната от тях проговорила, първото ѝ завършено изречение било: „Бъртранд Ръсел е глупаво старче“. Не знам дали е истина, но звучи очарователно в своята абсурдност. И му вярвам.
Винаги съм харесвала неговото иронично намигване към смъртта, опита да я демитологизира и омаловажи чрез забавния разказ за края на негови знаменити литературни предшественици. Именно от есеистично-философския му роман „Няма нищо страшно“ научих за някои невероятни, почти комични и абсурдни обстоятелства около смъртта на Зола, Стравински, Филип Ларкин или братя Гонкур… Дотолкова, че в неговия разказ тя сякаш се смалява и губи своята застрашителна мощ.
Имам обаче и едно наум – опитвам се, макар да е трудно при такова автентично автобиографично писане, да „оставя писателя на мира“.
„Защо творбите ни подтикват да преследваме писателите? Защо не оставим хората на мира, не можем ли да се задоволим с творбите им?“ – пита той още в „Папагалът на Флобер“, разказвайки за британски лекар, който след загубата на съпругата си и в опит да намери лек за скръбта си тръгва на пътешествие из Франция по стъпките на Флобер и неговите човешки приятелства, любовни страсти и литературни шедьоври.
„Папагалът на Флобер“ е истинско удоволствие за изкушените от литературната игра. Тук съжителстват лична история с почти криминален привкус и опит за фрагментарна биография на великия французин, изградена върху взаимноизключващи се, дръзки постмодерни интерпретации на факти от живота му. Всичко това е подправено с афористичен стил и иронично намигване към изменчивостта и нееднозначността на историята – централен мотив, който присъства в почти всяка книга на Барнс. Има, разбира се, и любовна нишка.
Такава нишка откриваме и в последния му роман – „Отпътуване“, който всъщност е формалният повод за този текст. Но и аз, подобно на автора, се оставих на спонтанните лъкатушения на паметта, които ме върнаха към първата ми среща с Барнс – превърнала се в любов за цял живот.
„Отпътуване“ обаче е най-малко любовен роман – ако изобщо имаме нужда от подобни етикети при автор като Барнс. Докато в „Нива на живот“ или в „История на света в 10½ глави“ любовта е самата тъкан на разказа, а загубата й – неистова физическа болка и „невъзможност да чуеш живота в себе си“, тук, в историята на Стивън и Джийн, тази споделеност отсъства.
Романът е почтен, дълбок и неконформистки размисъл за болестта, остаряването и смъртта; за позабравената, но толкова естествена възможност да се оттеглим достойно и за точното време да го направим. За честността в писането и в живота. И за нейната липса. За способността ни да си простим.
Тук са „вечните“ теми от досегашните му романи – агностицизмът е примесен с лека носталгия по не/възможната вяра в Бог и едва доловимата липса, която тя оставя след себе си. Верен на себе си, Барнс и тук използва писането като опит за осмисляне на себе си и света – без дидактичност, със съзнание за неуловимостта на миналото и за нашата крехкост в едно абсурдно, незатихващо търсене на смисъл до самия край.
„Отпътуване“, Джулиан Барнс, превод Надежда Розова, издателство „Обсидиан“, 2026 г.
