АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"

Появата на български на „Отпътуване“ на Джулиан Барнс съвпадна с широко рекламирания негов разговор с Иън Макюън, който можеше да се гледа и онлайн. И книгата, и срещата между двамата големи британски писатели и приятели попадаха под знака на оттеглянето на Барнс от литературната сцена. Лайтмотивът беше – добре е писателят сам да сложи край и да посочи последната си книга, за да не стане така, че смъртта да го завари в момент, когато поредното му произведение е недовършено и да започнат опити за дописване, спекулации и пр. Изобщо завещанието трябва да е ясно и да не подлежи на интерпретации и своеволия. Погледнато така, ясен е и ключът, през който ще се гледа на „Отпътуване“. И наистина, в десетките рецензии за книгата във водещи британски медии се набляга на равносметката, която тя предлага. Равносметка житейска, но и литературна. Още повече че в „Отпътуване“ наистина има препратки към предходни романи на писателя, обсъждане на неизбежните повторения и автоцитати, които мимикрират от текст към текст и които – ще добавим ние – не са белег на немара или амнезия, както загатва Барнс, а са плод на стила; виждаме поколенческата ситуираност, оценките за други писатели – като Исмаил Кадаре например, леката ирония по отношение на Нобеловата награда, шегата с „Букъра“, който няма да помогне, ако искаш да привлечеш вниманието на лекарите в болницата, където си един сред многото чакащи болни;  смъртта на жена му, неговата собствена болест…

Вторият неизбежен въпрос, който обсъждат критиците, е спецификата на романовото писане на Барнс, което съчетава фикция, философски размишления и малко по-общо – есеистика. А в случая то е и в жанра на автофикцията, поставяйки въпроса трябва ли писателят да спазва обещанието да не превръща в персонажи реални свои познати и морално ли е да разказва историите им. Разбира се, ние не знаем дали действително имаме реални истории, или това отново е игра, но факт е, че една от важните теми на „Отпътуване“ е въпросът за границата между живота и литературата. Някои критици дори казват, че с този хибриден в жанрово отношение роман Барнс се сбогува с жанра на традиционния роман и с темите, които развива по време на цялата си писателска практика – човешкото сърце, любовта, паметта и смъртта.

Каквото и да кажем обаче, едно е сигурно, Барнс се сбогува. Сбогува се с писането, с успеха на един живот, посветен на литературата повече от 45 години и обхванал романи, разкази, мемоари, есета, пътеписи, преводи и дори малко детективска проза, писана под псевдоним. Но в някаква степен се сбогува и с живота, защото това е книга за смъртта. През начина, по който най-вече поезията мисли смъртта, през конкретни истории за умирането, до големия философски въпрос къде отиваме след нея, какво оставяме, как и какво може да се помни от нас. И твърде обезкуражаващата констатация, че справедливостта не е механизмът, който направлява Вселената, и трябва да се примирим, че на добри хора често се случват лоши неща, както и обратното.

Но най-голямото сбогуване, което е фокус на книгата, е това с паметта. С илюзията, че можем да разберем по-добре и себе си, и миналото, ако успеем да се върнем назад. Но най-вече – сбогуването на човека с личната му памет, сбогуването на всяко живо същество (на кучето, което не знае, че е куче) с нея. Марсел Пруст е формалният герой в тази книга, но по-скоро той е в нея като контрапункт. Защото – и това Барнс внушава през десетки примери – няма никаква гаранция, че мадлената, която тук е метафора на предмети, действия, хора, може да събуди онова усещане от първия досег с нея. По-скоро не може. Живеенето е едно отслабване на паметта, в което може да не помниш не просто близките си, успехите си, думите си, тялото си, но и какво си, кой си бил. Да, „Отпътуване” е книга за старостта, за деменцията. Тя не е жизнеутвърждаващият разказ за „третата възрст”, който ни предлагат съвременните скандинавски писатели. Тя е опустошаващ емоциите разказ, който оголва човешката безпомощност и показва, че онова, за което говорят философи като Агамбен – онзи „гол живот”, не произтича само от екстремните ситуации, а това е нашата човешка участ, в която идва един момент, в който не се знае жив ли си, мъртъв ли си и каква всъщност е разликата. Човекът като биология.

 Джулиан Барнс, “Отпътуване”, прев. от английски Надежда Розова, изд. “Обсидиан”, С., 2026