SKIF
Това е поредният майсторски написан психологически роман за действителна историческа личност от най-добрия съвременен английски писател. Джулиан Барнс – този чудесен разказвач с брилянтен стил и усет за детайлите – сега е влязъл в обувките на съветския композитор Дмитрий Шостакович. Който е чел книгите му за Гюстав Флобер, Артър Конан Дойл и Сара Бернар, няма нужда от убеждаване. За останалите – прочетете ли книга на Барнс, ще се омагьосате от стила му завинаги. В случая благодарение и на отличния превод на Любомир Николов (отново за издателство „Обсидиан”).
Авторът гледа под микроскоп драматичната съдба на композитора и успява да пресъздаде тежката му душевна трагедия с такъв усет и прецизност към детайла, сякаш е живял близо до него и е следил съдбата му. От послеслова става ясно, че е ползвал добри документални източници. Но не достоверността е най-важната в романа, а тънкият психологически рисунък на образа на музиканта, известен само с клишираната си биография. Барнс отмества клишетата, разбива баналностите и ни показва чудовищния образ на режима на Сталин и унищожителния начин на оцеляване на талантливия Шостакович.
През 12 години Властта се сеща за него и протяга хищнически ръце. Цяло чудо е, че не загива от куршум в тила още през 1936 г., когато е заподозрян от КГБ, че заговорничи срещу изверга, избил руската интелигенция барабар с половината си приближени. Само защото Сталин и Жданов нямат ухо за музиката, композиторът живее в страх десетилетия. Чудовищната ирония е, че той се чувства в безопасност само по време на Втората световна война – тогава Сталин не прави временно чистки – приоритетите са други.
Чрез образа на музиканта Барнс поставя известната на всички авторитарни общества дилема – трябва ли да се противопоставиш и да умреш, или е по-разумно да се огънеш, за да оцелееш и да предпазиш близките си. Струва ли си геройската смърт, която повлича цели семейства, или да оживееш е истинското геройство. За Запада, където тази дилема е непозната, темата вероятно е нова и неизследвана. За комунистическите общества с тайна полиция и денонощен натиск върху интелектуалците – това до ден днешен е жива рана. Как да различиш предателите от жертвите – това е въпросът.
През устата на Шостакович писателят дава всички нюанси на проблема, описва цялата трагедия на оцелелите с цената на тежки компромиси със съвестта им, която всъщност ги унищожава. Такъв е случаят и с композитора, известен със забранената си опера „Лейди Макбет от Мценска околия”, с речите и статиите си в защита на социалистическата власт, които нито са писани, нито са четени от него, с членството си на стари години в комунистическата партия, която ненавижда, с привидното си съгласие с режима, който смята, че критикува с музиката си и който има уши, ще разбере. „Като го оставиха да живее, те всъщност го убиха”, пише Барнс. И тази духовна смърт наистина е ужасяваща.
Именно там е центърът на „Шумът на времето” – в трагичното изяждане на героя от собствената му съвест, в малодушното му преглъщане на всички абсурди, в неизказаното му възмущение от всички хора на изкуството от Запада, които хвалят съветския режим, убивайки и последната надежда на тези, които някак оцеляват в него. И това прави чест на автора – един ненаивен западняк, за разлика от мнозинството, прозрял източноевропейската трагедия.
Изненада е, че четири път в романа се споменава „български милиционер”. Такъв е коронният номер на сина на композитора като малък – да показва как си връзва връзките българският представител на реда. Метафора, която кара читателя, изкарал десетилетия зад Желязната завеса, да се почувства разбран от проницателния Барнс.
