На тоя ден съм аз роден.
За други - като всеки ден!
За мене... с моето рождене
неволята роди се с мене.
Из „27 април 1866“
Преди 150 години на 27 април в Трявна е роден Пенчо Славейков - най-малкият син на Петко Рачев Славейков. Особена роля в живота му обаче има майка му - Ирина Райкова. В „Кървава песен” той пише, че „от дете невръстно” слуша в скута на майка си вечер „приказки и песни” за „борби и теглила и тъмни съдбини” на своя роден край. През 1884 г., след нещастен случай върху заледената Марица заболява тежко, сковава се и до края на живота си ходи с бастун, пише с големи усилия и говори трудно. „Падането на леда на Марица ме направи поет”, казва често Славейков. Бил е близък приятел с Алеко Константинов. Работил е като учител, библиотекар, директор на Народния театър, действителен член на Българското книжовно дружество (БАН). Близък помощник е на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Живял е в почти всички големи европейски градове. Умира на 28 май (по стар стил) 1912 г. в Брунате, Италия.
Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
---
„Погледнете в главите си: патриотизмът, който се мотае там, не ви ли пречи да мислите?”
„В България има само дървеници и депутати.”
„За относителните натури всичко е относително.”
„В 2000 година. Напредък на цивилизацията. Няма война, равенство. Европа ще сглупей, а българите ще станат най-умните хора на света.”
„Немците са най-глупав народ. Всичкий си ум са вложили в своите книги, а в главите им нищо не е останало.”
„Всички богове са имали някакво облекло, само музите са били голи – затова и техните служители-поклонници са голи-сиромаси.”
Фрагментите от архива на Пенчо Славейков . Източник: slovo.bg
„Преди половин век ние бехме една просташка маса, която няколко "луди глави" едвам убедиха да се нарича българин. Подвига на тия "луди глави" бе да открият българина и да го удържат такъв, като му вкарат в душата, почти насила, луч от националното съзнание.”
-----
На гроба ми изникна щат цветя...
На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.
А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете...
Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена
то упои... и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!
---
Зла ни стигна орисия...
Зла ни стигна орисия.
Разделени друг от друг,
ние чезнем в самотия —
на север ази, ти на юг.
Дни прииждат, дни минават...
Ще ли дойде ден желан
за онез, що си подават
ръка за обич само в блян?
---
Над мойто чело лавърът не вий...
Над мойто чело лавърът не вий
коравите си листи тежкодъхни;
над друго чело нека той изсъхне,
и лоб плешив от слънце да закрий.
Че друго цвете мен е по сърце.
И всяко утро него цветице
ми кити с поздрав мойта дружка —
благоуханна, росна теменужка.
---
Музиката вече си отсвири...
Музиката вече си отсвири.
Времето несетно се измина.
Пада вечер. Тъмните алеи
опустяха в градската градина.
Пред бюфета само неколцина
за политика се пак препират —
и две плахи циганчета татък
угарки цигарени събират.
