„Забравените самотници“ е третата книга от поредицата „Непознати софийски истории” на ИК „Авлига“ с автор журналистката Искра Ценкова. Както и в първите си две книги („Спомени зад оградата“ и „Между кръста и петолъчката“), авторката ни повежда из улиците на стара София, спира се пред портите на известни българи – политици, общественици, артисти, като одухотворява домовете им с трогателните им истории. Това вълнуващото пътешествие из безвъзвратно отминалата действителност разбулва и част от тайните на бързо променящия се столичен град. 

От тях ще научите: Кой прибира в дома си сърцето на убития Алеко Константинов? Какво крие в мрачната си софийска квартира поетът Теодор Траянов? Защо швейцарският архитект Хайнрих Майер се заканва да съди академиците ни? Къде гасне в самота и мизерия обвинения във формализъм художник Кирил Цонев? Защо дъщерята на червения вожд Вълко Червенков разговаря с родителите си само на руски? Къде е сътворена музиката на най-хубавите български филми? Как Мара Белчева става жертва на измама на строителен предприемач? 

Домът и животът на всеки от героите на тази книга е малко късче от пъстрата историческа мозайка на столицата, която авторката неуморно подрежда. 

ИСКРА ЦЕНКОВА е журналист с дългогодишна практика във вестниците „Труд“, „Сега“, „Новинар“, сп. „Тема“ и др. Тя е носител на много журналистически награди, сред тях и наградата на Съюза на издателите „Черноризец Храбър“ за репортаж (2011), национален победител в Конкурса на ЕС в областта на здравеопазването (2010).

 

УВОД

Из маршрутите на времето и града

В тази книга няма булевардни четива, няма сензационни разкрития, но историите, които разказва, със сигурност ще ви докоснат. В още едно нещо съм сигурна – отгласите за част от героите й няма да са еднопосочни. Става дума за провалили се политически лидери, за противоречиви исторически личности, отричани и ненавиждани днес. Но за тези, които са ги познавали отблизо и имат какво да разкажат, това са хора за пример, народни водачи, към които историята е била несправедлива и тепърва ще се изказва. 

Между кориците на тази книга са събрани фрагменти от живата на едромащабни личности, политически мъже, фигури от литературната ни история, от културните ни реалности, хора с различни политически позиции, а сред тях и т. нар. „бивши хора“, квалифицирани от структурите на Държавна сигурност като класов враг.Тук са и момичетата, расли в тежките години на Втората световна и времето след голямата Революция, но успели да пробият с яркия си талант бодливите идеологически прегради на тоталитарните години. След това дочакали демокрацията, но и обидите, въпреки неоспоримите им заслуги. А накрая тръгнали си от тоя свят без аплодисменти, духовно самотни, незаслужено забравени…

Да, героите на тази книга са хора с различни адреси не само на картата на столичния град, но и на диаграмата на историческото време. Какво ги обединява ли? Докато обмислях заглавието на книгата, думата „самота“ изскачаше от всяка следваща история. Тази убийствена самота на ъгъла на две разминаващи се епохи!Животът на границата,особено времевата, никога не е бил лесен - заради различната ти школовка, заради несходните идеали, на които вярно си служил и си отдал живота си, а идващите след теб са зачертали… Част от героите в тази книга са обречени на забрава още приживе, заслужената справедливост идва едва в края на живота им или посмъртно. Самоизолирали се, изтикани от коловоза на своето време, още приживе те са хора от миналото, осъдени на забрава.

И накрая: Защо все пак трябваше да се появи тази книга в трудните пандемични времена? Може би, защото историите й са събирани дума по дума, от врата на врата, изтръскани са от много лични дневници и мемоари, изговорени са пред мен от съвременниции близки на тези, чиито истории сме разказали. Извадени са внимателно от вехтите ръкописи на тежките архивни фондове, а думичките им понякога са дълго изследвани, буква по буква, заради нечетливите почерци. Но като изтупаш от праха една вълнуваща история и се потопиш до шията в нея, накрая си казваш: Ами, струвало си е! А и както казва литературният критик Борис Делчев : „Историята ще се пише по дневници -  не по ежедневници“.

Авторът

ОТКЪС

Барут и строфи за любов

Ул. "Христо Белчев" № 12

1903 г. Следобедното майско слънце се опитва да се промъкне през плътните кадифени завеси в двуетажната къща на ул. „Христо Белчев“ № 12. Двама мъже потропват на външната врата. Отваря им слугинята и ги въвежда в гостната. Бастунът на единия потъва в аления килим. Стените са обсипани с картини с широки златни рамки. Ефирна коприна и множество лъскави предмети допълват усещането за разкош. След малко в стаята се появява и домакинята, скрила красивото си лице зад траурно облекло. Двамата неканени гости внасят някакъв непознат хаос в забуления с тайнственост дом на Мара Белчева – дамата в черно, както я нарича цяла София.

Единият от тях е неин роднина. Другият - стар познайник още от детинството, Пенчо Славейков. Мара е изненадана и пленена от изумителния оратор, нахлул в дома й. Край масата с прочутото бяло сладко на домакинята поетът излива емоции и слова и с часове не млъква. 

„Бил мълчалив… Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума… Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица… Най-сетне самата лампа започна да премигва. И след това дълго по тротоара се чуваше тракането на бастуна му.“, пише по-късно вдовицата на Христо Белчев, финансовият министър от кабинета на Стефан Стамболов. Двамата мъже си тръгват, а тя стои на прозореца, заслушана в стъпките на отдалечаващите се тъмни сенки, загледана в двата мъжки силуета. От този ден животът й променя хода си и се слива с поетичния и трагичен свят на Пенчо Славейков. А за нея ще се заговори, като за една от най-обаятелните, най-образованите и одухотворени жени на своето време. 

***

През 1889 г. френският възпитаник Христо Белчев, поет, финансист и служител на финансовото министерство, купува дом за избраницата на сърцето си - романтичната къща в стил сецесион, украсена с еркери и балкон.Всъщност тогава сградата все още е без балкон, надстроена е с един етаж година по-късно, за повече удобства на аристократичното семейство. На всеки етаж е с по пет стаи, хол и сервизни помещения. И е близо до тогавашното софийско кметство.

Основите й са поставени преди Освобождението, в нея се е помещавала турската администрация. Една година по-късно Белчев ще стане финансов министър в правителството на Стефан Стамболов, а 21-годишната му съпруга ще е„мадоната“ и „царицата“ на всички градски балове. До нея ще копнеят да се докоснат и Стамболов, и княз Фердинанд, и героят от Сръбско-българската война ген. Рачо Петров…

Щастието й помръква на 19 май 1891 г., когато съпругът й е застрелян недалеч от дома им по погрешка, вместо министър-председателя Стамболов. Белчевият дом е почернен, 23-годишна Мара Белчева облича траурни одежди и се обрича на отшелничество.

Запленен отдавна от нейната хубост, изтънченост и забележителната й начетеност (завършила е Американския колеж в Цариград, владее в тънкости пет езика ), князът настойчиво я ухажва. Кани я с пратеници в двореца за придворна дама на княгиня Клементина.В двореца Белчева има приемен ден, в който чете стихове за забавление на гостите си. А Кирил Христов я нарича „хубава и духовно ценна вдовица“. Многобройните клюки и злословия, сплетните и съперничествата там, скоро я отблъскват.Сърдечно чиста, с лик и душа на светица, младата вдовица не понася интригите. Бързо обръща гръб на блясъка и отново се залоства в духовната си килия. Единственото, което остава след себе си в палатите на монарха, е отливката на изящната си ръка, която Фердинанд поставя на видно място в царските си покои.Но височайшият му гняв скоро я настига. За да накаже гордостта й, той намалява с две трети наследствената й пенсия. Малко след това Мара Белчева се записва за студентка по филология във Виена. А, за да продължи образованието си,пише писмо до Константин Стоилов - по това време е министър-председател, и го моли за застъпничество и гаранция, че ще получава и занапред нищожната си издръжка.

Когато рошавият Славейков докосва душата й, тя отново се усамотява, загледана в покълналото в душата й стръкче любов. Отдръпва се от светския живот, общува най-вече със семейството на шведския евреин Маркус Еренпрайс, което живее в дома й.

Маркус е високо ерудиран, заради своята начетеност е предпочитан събеседник не само от българските интелектуалци, но и е желан гост от дворцовите среди и самия Фердинанд. Пък и през 1900 г. го избират за главен равин в България. Младият, начетен равин, бързо е привлечен от д-р Кръстев и литературния кръг около него, а преводите му скоро намират място на страниците на списание „Мисъл“. Маркус е този, който открива шведския поет,склонил да преведе Пенчославейковата „Кървава песен“. Когато Славейков е предложен за Нобелова награда за литература, равинът успява да убеди шведа да научи български. Славейков обаче не я доживява. Престижният приз е само за живи писатели и поети. 

През 1911 г. Славейков е уволнен от поста директор на Народната библиотека. Отстраняването му е политическо, ответен удар на заканително вдигнатия му високо бастун. Нали баща му го е учил да не се бои от вълци. Той води организираните протести срещу свикания от Народняшката партия Втори славянски събор през 1910 г. Недоволството на интелектуалците е срещу желанието на руското самодържавие всички славяни нему да служат. Да, но министърът на народното просвещение, Стефан Бобчев, е руски възпитаник, председател е на Славянското дружество у нас. И е готов да наказва друго мислещи.

Макар и очакван,този удар смазва поета. Унизен, останал без средства за преживяване, преследван от мисълта, че е пренебрегнат и забравен, той рухва. Към последиците от прекараната в детството му парализа на долните крайници се прибавят нови болести и страдания. 

През август 1911 г. Славейков бяга в Рим, но горещините скоро го прогонват по на север. Двамата с Мара Белчева тръгват за кроткото курортно градче Брунате край красивото езеро Лаго ди Комо. Там прекарват последните си общи дни.

За да поеме разноските от престоя им зад граница, Мара продава дома си на ул. „Христо Белчев“. Зад гърба й остава разкошът, но напред е надеждата да спаси живота на Славейков. На 28 май 1912 г. поетът издъхва в ръцете й. Погребан е в местните гробища в италианското градче. 

Мара Белчева се завръща в София, но до края на живота си повече не прекрачва собствен праг. „Голяма къща, голяма болест“, затулва с кротка усмивка тихата си тъга. И тръгва да обикаля софийските квартири, където пише сонетите и стиховете си, публикува ги в периодичния печат, издава три стихосбирки, редактира и прави брилянтните си преводи. След общия превод с Пенчо Славейков на„Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше се появява и„Потъналата камбана на Герхард  Хауптман, лирическа трагедия, оприличена на  приказка. 

След смъртта на Славейков, бездомната Мара Белчева се настанява в пансион на ул. „Раковски“. „Заемаше една стая, която й служеше за спалня и кабинет, и едно салонче, в което ме настани. Там обикновено посрещаше гостите си (беше прочута с гостоприемството си)– писатели художници, артисти. Тя ставаше много рано и след обичайния тоалет се залавяше за работа: или превеждаше от чужди езици, или пишеше спомените и стиховете си, пропити с чистотата на една възвишена душа.“, пише през  1966 г. в спомените си племенницата и кръщелницата й Мариана Попиц.

Следващата квартира на Белчева е на ул. „Неофит Рилски“, в мансардата на бляновете, както вдовицата в черно я нарича. Въпреки, че е израсла в заможно семейство, тя, духовната утеха на Славейков, заживява повече от скромно. Но всичко, до което се докосне, излъчва финес и усет за красота. „Когато ще сяда вкъщи да яде – може да е само хляб и сиренце – облича се, стяга се, слага снежнобяла покривка и се храни мълчаливо, в самота.“, разказва пред Блага Димитрова другата Белчева, взела името Багряна, защото за две Белчеви на едно литературно поле място няма.

Тленните останки на Пенчо Славейков се връщат в България след цели девет години по нареждане на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. На опелото в църквата „Света Неделя “Омарчевски държи реч, а след това прави благороден жест и към трудното битие на бездомната спътница на поета. Предлага й подслон в една малка стая на ул. „Хан Крум“ № 3, която по това време е собственост на подопечното му министерството. Така през 1921 г. Мара Белчева  се настанява на третия етаж на постройката  - един от имотите на ген. Рачо Петров. По това време героят от Сливница е в затвора, със  75-годишна присъда, но прекарва там само четири -правителството на Александър Стамболийски пада.

„Тогава с нея (квартирата б.а. )не знам защо се разпореждаше министерството на просвещението, което се помещаваше съвсем наблизо в сградата на ген. Рачо Петров, ул. „Раковски“  155, днес Средни италиански училища. Министър Омарчевски беше настанил великодушно в тази сграда поетката, която бе пожертвала своята собствена къща, за да спаси приятеля си поет, без да може да постигне това…По-късно къщата е Шведско генерално консулство“, уточнява К. Христов в мемоарните си записки. 

Настигната от най-тежката болест, в последните си години тя намира утеха в слънце поклоническото учение на Бялото братство. Отказва месото, храни се често във вегетарианския ресторант на ул. „Шести септември“, а любимото й място за разходка продължава да е големият Славейков дъб в Лозенец. Новото учение й дава и подслон в дъновиското селище в столичния квартал „Изгрев“. Заживява в бунгало, посреща раждането на новия ден с ритмите на магическия танц паневритмия, обикаля планините, катери върхове, природата я прочиства от мътилката на огорченията и самотата.

До края на живота си таи една болезнена мечта - да има малко собствено жилище с изглед към Витоша. А Бялото братство се кани да вдигне нова кооперация – спестовно-строителна. За да се включи в строежа й, тя продава последните си семейни ценности, скъпи портрети. Но остава излъгана, обрана от човек, недостоен за новото учение. Вложените от нея пари изчезват. Необикновено силна, тя не дава външен израз на грижата и огорчението си. Никога не се е оплакала от нищо, та сега ли? 

„Беше преживяла загубата на толкова скъпи за нея хора, че загубата на материалното й се виждаше нещо незначително“, отбелязва в спомените си племенницата й Мариана Попиц.

През лятото на 1926 г. Бялото братство среща Мара Белчева с Боян Гацов - Магът, който по-късно ще остави след себе си три книги. По това време тя е 57-годишна, а той е роден в годината, в която тя и Славейков са се преоткрили.Студентът по славянска филология, когото тя по-късно ще нарече свой син, посреща и изпраща влакове като железничар, а между релсите реди стихове и ги разпраща по редакциите в пликове. „На моя син“, ще напише с бялата си ръка Белчева, а той ще я нарече своя втора майка. Странна връзка, обвита в романтизъм. Младият поет със сигурност е хранил към непристъпната мадона нещо повече от възхита и почит. 

„Затворих книгата, искам да седя и да разговарям с тебе. Но така и наяве – на тоя свет. Да седя и да разговарям. Исках да те утеша, препрочетох последното ти писмо...целунах го, взех книга, извадих старото перо, целунах го… Ако бях при тебе, бих ти целунал ръцете една след друга и бих ти говорил, говорил, говорил…“, пише на жената, пред която свежда възхитената си глава младежът. Междувременно Боян Гацов създава семейство, а през 1935 г. се сдобива и с дъщеря - Агна.

Разочарована от измамата с мечтаното жилище, Мара Белчева напуска Бялото братство и наема квартира на ул. „Асен Златаров“. Там не е съвсем сама, в кооперацията живее сестрата на убития й съпруг Христо Белчев. И пак става мадоната в черно. Оставя след себе си спомена за една винаги елегантна дама, с черна шапчица върху проблясващото сребро в косата й, с черна воалетка, спусната до средата на бледото й одухотворено лице. А ръцете й - снежно-бели, с добре поддържан маникюр, на устните - светло червило.

В края на живота си тя е заровила и оплакала тези, които е обичала най-силно. Семейството, което е търсила, никога не е имала, изгубила се е из поетия духовен път на новото учение… 

„Леля Мара се разболява от грип. Майка ми отива да се грижи за нея, но състоянието й бързо се влошава. Температурата й се покачва до 40 градуса. Майка ми повиква лекар, който я запитва как е. Тя му отговаря с усмивка, че бере душа. И наистина след преглед той разбира, че тя си отива, тъй като получава уремия,следствие на тумора. Лекарят знае коя е тя и затова може би я пита: „А какво ще кажете за живота си, г-жо Белчева?“. С последни сили тя отговаря: „Беше глупост.“, пише в спомените си Мариана Попиц.

За погребението й в църквата „Света София“ Багряна отбелязва: „Беше доста скромно. Писатели, струва ми се, нямаше“. Събират се шепа писателки, членки на женския творчески клуб.

Тленните й останки са положени в гробницата на министър Белчев. Никой не обръща внимание на последното й желание, изповядано в едно от най-тъжните й стихотворения  – да почива сама в незнаен от никого гроб.

***

Съдбата на продадения дом на уличката, взела името на министър Белчев, също е изпълнена с драматични обрати. 

През 1923 г. ловната организация „Сокол“ закупува сградата на ул. „Хр. Белчев“ 12 от следващата й собственичка – Смарагда Сотирова срещу сумата от 1 280 000 лева. Новият стопанин – софийската организация на Българския ловно-рибарски съюз, реконструира къщата чрез разширение към двора, като обособява първия й етаж в салон за провеждане на мероприятия. На втория се настаняват администрацията на окръжната организация и поделенията й. Домът на ловеца е тържествено осветен през 1930 г. Шест години по-късно, на 15 юли, в къщата на Белчева се развихря пожар от натрупаните взривни вещества за гърмене на дивеч. Столичните огнеборци пристигат три минути след експлозията. Втурват се в сградата с ясното съзнание, че след още една експлозия ще загинат всички. Отвсякъде се чува адски шум, свистене, съскане, пукотевици, викове за помощ. Къщата е спасена от пълно опожаряване единствено благодарение на куража на огнеборците.

В годините на социализма в дома на Белчева се намества единствената в страната лаборатория за препариране на ловни трофеи. В нея се поддържа и личната сбирка на Тодор Живков. През 1996 г. Ловно-рибарският съюз преустроява собствеността си от жилищен дом в административна сграда.  На партерния етаж, където известно време се помещава библиотеката, влиза банка „Балкан“. Но домът, в който са прелиствани стихосбирки, се оказва негостоприемен за банкерското начинание. Скоро банка „Балкан“ фалира. След това на партерния етаж се настанява под наем ресторант, а реставраторите възвръщат част от духа на културното средище на Мара Белчева. А по пода му трябва да се стъпва много внимателно. Той, както и лампериите, са автентични.По него е потропвал бастунът на Славейков и са преминавали въздушните стъпки на влюбената мадона в черно.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Когато обичаш литературата, книгите и големите поети, дори най-циничните, има нещо, което те тегли нагоре.“

Жана Моро, френска актриса, родена на 23 януари преди 94 години

Анкета

Ходите ли на културни събития, откакто се изисква сертификат?

Да - 27.6%
Не - 65.5%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Страсти и стълкновения за четвъртата „Матрица“

Защото, нека не се залъгваме – това си е поп културен феномен, съизмерим със „Звездни войни“ и „Терминатор“ и всеки, пък бил и негов създател, дръзнал да прави продължение след две десетилетия, неизбежно ще трябва да приеме пороя от противоречиви мнения и оценки, които ще го съпътстват. Анализ на Борислав Гърдев

Симетрията и нейното нарушаване

 

Наред с всемирните въпроси, които поставя и които „никой век не разреши“, поезията на Михаил Иванов е и много земна и всекидневна.

Немерената реч на Георги Борисов

 

 Силвия Чолева за  "Откаченият вагон" биографичната книга на поета и издател