Поетът Николай Милчев ще представи първата си книга в проза - „Ябълковият човек“, на 24 февруари в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ .
За разказите ще говорт Цветана Милчева и Магдалена Абаджиева. Представнето на книгата ще е със специалното участие на музикантите от Камерен ансамбъл "Силуети" - Калина Митева - цигулка, Кристиян Калоянов - кларинет.
НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ е роден през 1958 г. в Плевен. Автор е на десетина поетични книги, между които "Лирика", "Случайно и определено", "Бяла залисия" (1993), "Изневиделица", "Пейзажи с Лолита", "Очи широколистни", "Мокра светлина". Сътрудничи на целия литературен печат, негови стихове са излъчвани по Българско радио, БНТ и др. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл "Таласъми без налъми". Водил е предаването "Поетична сряда" в Телевизия 2001, където е представил над 50 млади автори. Носител е на национални литературни награди - за студентско творчество (Шумен, 1982), наградата Николай Хрелков, наградата на СБП за детско-юношеска поезия (1995), наградата Девин (2004), лауреат е на конкурса "Златен ланец" на в. "Труд". Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски и унгарски. Бил е заместник-главен редактор на в. "Средношколско знаме", последните десетина години е учител в 105 СОУ "Атанас Далчев" в София.
В навечерието на премиерата Николай Милчев даде интервю за „Хоризонт”, в което сподели:
"Страховете ни превръщат в обратното на виното - ако виното ни отпуска и облагородява, страховете ни ни превръщат в оцет. А от оцет какво може да се направи, освен нещо, което не се разваля, но трудно се пипа, не може да се вкуси.
Винаги съм изпитвал недостига на възможности да изкажеш всичко, което, по една или друга причина, премълчаваш в стихове, признава Николай Милчев.
Когато влизаш от един жанр в друг, ти влизаш от една книга в друга – въпросът е защо го правиш. Някой влиза в книга като в спалня. Друг влиза в стиховете като в изповедалня. Аз влязох в „Ябълковия човек“ като в щастлива болница. През цялото време съм се лекувал – бил съм болен от това, което съм знаел и съм носил и съм бил щастлив, защото мога да го кажа върху лист. /…/ Тази книга събуди онова, което спеше дълго в мен…
Душата на човека и доверието са като вятъра – излетят ли, никога не се връщат повече.
Това може да го каже само човек, който е живял край река, на село, където има един вятър, който слиза от манастира точно в 8 часа вечерта и си тръгва в 7 часа сутринта. Човек, който живее в долина, където идва специален вятър всеки ден, може да разбере, че вятърът отнася всичко: и доверие, и душа, и надежди, но носи прохлада… А иначе, ако избягаме от тази метафора, естествено че става въпрос за ценностите в човека и за честността. Душата и доверието бягат, когато престанат да намират честен дом в тялото на човека.“
