Той живее почти седемдесет и две години, преподава, свири на орган, създава симфонии с изключителен мащаб и упорито се връща към тях, сякаш никога не е сигурен, че е казал всичко, което е искал. Когато най-сетне идва признанието, той вече е възрастен човек, белязан от разочарования, но все така отдаден на музиката.
На 11 октомври 1896 г. Антон Брукнер умира във Виена. Последната му симфония остава незавършена. Сто и тридесет години по-късно историята му продължава да вълнува не само заради величието на музиката, но и заради човека зад нея - необикновено талантлив, дълбоко религиозен, понякога наивен, често несигурен и въпреки това способен да изгради един от най-разпознаваемите симфонични светове на XIX век.
I. Момчето, което слушаше органа
Антон Брукнер е роден на 4 септември 1824 г. в Ансфелден, малко селище в Горна Австрия, недалеч от Линц. Баща му е учител и църковен музикант. Семейството живее в среда, в която вярата, образованието и музиката са тясно преплетени, а църковният орган е не просто инструмент, а естествена част от духовния живот на общността.
Още в детството си Антон проявява музикални способности. Но ранният му живот не подсказва непременно, че един ден ще се превърне в композитор, чиито симфонии ще изпълват концертните зали на Европа. Пътят му е по-скоро път на ученичество — продължително, понякога трудно, изпълнено с труд и съмнения.
През 1837 г., след смъртта на баща му, дванадесетгодишното момче постъпва в училището към манастира „Свети Флориан“. Там получава музикално образование и се приобщава към света на църковната музика. Мястото оставя траен отпечатък върху неговото въображение. Величественият орган, високите сводове и акустиката на манастирската църква му разкриват възможности на звука, които далеч надхвърлят обикновеното музикално изпълнение.
В тази ранна среда се заражда онова особено усещане за пространство, което по-късно ще отличава симфониите му. При Брукнер музиката рядко се движи прибързано. Тя се разгръща, натрупва сила, оттегля се и отново се въздига. Звукът сякаш има собствена архитектура.
Брукнер не се ражда готов гений, който само чака да бъде открит. Той трябва да учи, да се труди и да преминава през дълъг период на професионално съзряване. Преди да стане голям симфоник, той е ученик, певец, органист и учител — човек, който постепенно си извоюва правото да бъде композитор.
Манастирът „Свети Флориан“ остава неговото духовно убежище. Десетилетия по-късно, когато животът му ще завърши във Виена, той ще бъде погребан именно там, под органа, който някога е изпълвал въображението му със звукови пространства.
II. Един учител на прага на голямата музика
Пътят на Брукнер към професионалното композиторство не е нито бърз, нито лесен. Той работи като помощник-учител, а след това заема различни преподавателски и музикантски длъжности. През 1855 г. става органист в катедралата в Линц — назначение, което му дава по-устойчива възможност да се посвети на музиката.
Но дори тогава той продължава да се учи. Усъвършенства контрапункта, хармонията и композиционната техника, търси знания и се стреми да овладее занаята в дълбочина. Брукнер е от онези творци, при които талантът не отменя необходимостта от дисциплина. Напротив — колкото повече разбира за музиката, толкова по-високи стават изискванията му към самия себе си.
През 1863 г. се запознава по-задълбочено с творчеството на Рихард Вагнер. Срещата с музиката на автора на „Тристан и Изолда“ и „Пръстенът на нибелунга“ отваря нови хоризонти пред неговото въображение.
Брукнер обаче не се превръща във вагнерианец, който просто пренася чужд език в собствените си произведения. Той остава верен на симфонията — на формата, която позволява на музикалната мисъл да се развива чрез вътрешни конфликти, повторения, контрасти и кулминации.
През 1868 г. се установява във Виена и започва да преподава в консерваторията. За провинциалния органист това е важна стъпка към големия европейски музикален живот.
III. Виенската зала, в която музиката не успя да бъде чута
Декември 1877 г. Брукнер вече е композитор с изградена творческа индивидуалност. Третата му симфония е мащабно произведение, посветено на Вагнер, и носи следите на неговото възхищение от музикалната драма. Но тя е и произведение, в което Брукнер търси собствената си симфонична форма.
На 16 декември той трябва да преживее едно от най-тежките събития в своя живот. Планираният диригент Йохан Хербек умира малко преди концерта и Брукнер поема дирижирането сам. Това се оказва неблагоприятно обстоятелство за композитор, който е много по-уверен като органист, отколкото като ръководител на голям оркестър. Изпълнението не протича успешно. Музиката е трудна, публиката е неподготвена за нейния език, а част от зрителите напускат залата преди края.
Това е не просто неуспешна премиера. За Брукнер то е болезнено потвърждение на усещането, че неговият музикален свят остава чужд на значителна част от съвременниците му. Той е принуден да защитава не само произведенията си, но и самото си право да бъде възприеман като самостоятелен творец.
Той не отговаря с шумни манифести. Отговаря с работа.
Връща се към партитурите си, променя ги, преработва ги, търси нови решения. Понякога тези редакции подобряват музикалната конструкция; друг път отразяват влиянието на съветници и изпълнители, чиито препоръки приема прекалено доверчиво. В отношенията му с музикалния свят има противоречие: той е способен да създава произведения с огромна вътрешна сила, но невинаги успява да защити убедително собствените си творчески решения.
IV. Човекът, който не умееше да се защитава
Брукнер често е описван като скромен, религиозен и обществено неловък човек. Той иска музиката му да бъде изпълнявана. Иска да бъде разбран. Иска трудът му да има смисъл и извън тесния кръг на собствените му убеждения. В този смисъл Брукнер не е равнодушен към славата — просто не притежава необходимата обществена ловкост, за да я преследва успешно.
Религиозността му също не бива да бъде превръщана в идилична легенда. Тя е дълбока и трайна, но съжителства с човешки тревоги, несигурност и потребност от утвърждаване. Вярата му не премахва съмнението; тя му дава опора, докато живее с него.
V. Лайпциг, 30 декември 1884 г.: вечерта, която променя всичко
Седем години след тежкото преживяване с Третата симфония Брукнер отново очаква важна премиера. Този път надеждите му са свързани със Седмата симфония и с младия диригент Артур Никиш.
Никиш разпознава необикновената сила на произведението и поема отговорността да го представи пред публиката в Лайпциг. За Брукнер това е жест, който означава повече от обикновена професионална подкрепа. Той вижда в него възможност музиката му най-сетне да бъде чута без предварителната тежест на виенските предубеждения.
На 30 декември 1884 г. Седмата симфония е изпълнена за първи път в Лайпциг под диригентството на Никиш. Началото не е непременно триумфално. Музиката изненадва, озадачава, изисква внимание. Но постепенно първоначалното недоумение отстъпва място на увлечението, а то - на възхищението. Концертът се превръща в събитие, което променя отношението към Брукнер.
За композитора успехът в Лайпциг е огромно облекчение. След години на разочарования се появява доказателство, че музиката му може да намери своята публика. Никиш се превръща в един от важните му защитници, а изпълнението отваря пътя към нови възможности.
Виена също постепенно започва да преосмисля отношението си към него. Признанието не идва изведнъж, нито заличава всички съмнения, но вече е трудно да се отрече, че Брукнер е композитор със собствено място в историята на симфонията.
VI. Късното признание
След успеха на Седмата симфония творчеството на Брукнер получава все по-широко внимание. Неговите произведения започват да се изпълняват по-често, а името му постепенно се утвърждава сред значимите симфоници на епохата.
Осмата симфония е сред най-мащабните му постижения. В нея музикалната архитектура достига огромни пропорции, а драматургията се развива чрез мощни контрасти и продължителни процеси на натрупване. Това е произведение, което изисква от слушателя не само внимание, но и готовност да приеме различна представа за музикалното време.
VII. Последният ден
През последните години от живота си Брукнер работи върху Деветата симфония. Посвещава я „на любимия Бог“ - кратък надпис, който разкрива много за неговото отношение към творчеството. Успява да завърши първите три части. Работи и върху финала, оставяйки след себе си различни ръкописни материали, но не успява да доведе произведението до завършен вид.
Последният ден от живота му не е обвит в някаква мистична тайна. На 11 октомври 1896 г. той се намира във Виена, в дома си в двореца Белведере, където живее през последните години. Продължава да работи върху материалите за Деветата симфония. По-късно същия ден състоянието му внезапно се влошава и той умира.
На 15 октомври е погребан в криптата на манастирската църква „Свети Флориан“, под големия орган. Така животът му се затваря в кръг, който започва в детството и завършва там, където звукът някога е оформил първите му представи за музиката.
VIII. Какво остава след него
Днес Антон Брукнер е признат като един от големите симфоници на XIX век. Неговите произведения заемат особено място в историята на европейския романтизъм, а музиката му продължава да поставя високи изисквания пред диригенти, оркестри и слушатели.
Сто и тридесет години след смъртта му музиката му продължава да задава въпроси, на които няма лесен отговор. За времето, за вярата, за човешката самота, за стремежа към съвършенство и за цената на творческата вярност.
ИЗТОЧНИЦИ
Deutsche Biographie — биография на Антон Брукнер
„Антон Брукнер. Благочестивият революционер“
Берлинска филхармония — историята на Седмата симфония
S
