НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"
Винаги ме е било срам да си призная, че като гледам филми, рядко разбирам какво точно се случва. Близките ми са наясно, че трудно мога да се съсредоточа върху действия и герои. Нося се по течението на филма и това е.
Като дете, а и после непрекъснато ходех на кино. В Ловеч като ученик ходех по три-четири пъти на седмица. В Търново като студент – също. Като дойдох в София – пак така – през ден на кино.
И знаете ли защо? За да се взирам в тъмното, не да гледам екрана...
Преувеличавам, разбира се, много преувеличавам. Ама ако ме питате какво помня от ученическите си филми в Ловеч, освен „Заветът на инката“, от който ми остана прякорът Инката, ще ви кажа – червените лампички по тавата. Киносалонът беше нов и по тавана премигваха стотици червени лампички. Взирах се в тях, докато ми се изкривеше врата. И ми се струваше, че не съм в кино, а на някой връх в Балкана и звездите са над мене. Затова ходех.
После в Търново изгледах поне сто филма, но запомних два.
„Сибириада“ – като свърши прожекцията, ми заглъхнаха ушите и ослепях, стопих се. Една седмица не ходих на лекции, защото не можех да се кача на рейса от яд. Яд ме беше, че тези хора, дето се возят в рейса, не са гледали „Сибириада“ и че изобщо има хора, които не са го гледали.
Другият филм беше „Мера според мера“. Нищо не разбрах от диалекта, дето говореха, но разбрах, че е голям филм. Виждах как са облечени героите, колко са им чисти или мръсни лицата и ръцете, какво ядат и пият, как умират и как пристъпват към смъртта си. Друго време виждах.
В София си спомням кинопанорамите в НДК. Страхотни филми даваха, ама аз се радвах най-вече на заглавията им и на това, дето говореха и пишеха за тях. Спомням си поне десетина филма, естествено, но най-много ми се е набило в главата това суетене и радост на хората, че са в НДК, на Панорамата на киното и после ще могат да разказват за това. И тази тържествена тишина след края на филма, това бавно изправяне, погледи, зареяни в екрана, щракане на кутии за очила, тук-таме сълзи. И приказки като: „Ама какво да ти кажа, нямам думи...“ Това си спомням.
Винаги съм си спомнял само театъра на филмите. И червените лампички по тавана, и реката, която течеше през мене, докато гледах филмите.
Тази нощна река – на угасените лампи, нея съм гледал и тя ме е носила.
Сега вися по цял ден вкъщи и гледам филми по телевизията. Мога да отгатна почти всичко, защото не се мъча да го запомня – нищо не се мъча да запомня.
И защото нямам червени лампички по тавана, ставам от фотьойла и отварям прозореца. Ако щете ми вярвайте – навън винаги е нощ. И почвам да плувам в този нощен филм.
