МАРИН ГЕОРГИЕВ

1.

Николай Милчев, неговото застинало като отливка от потъмняла мед лице, с очи хем учудени, хем като че ли още миг и ще изскочат из себе си от изживявано, чуто, видяно. Очи на сова,  повтарящи концентрично кръговете си изпод веждите и подочието и това не е сравнение, а опит да уловя проникващо пронизващия му взор.

Своенравно, още детскои същевременно състарено от мъдрост статично лице, поглед втренчен в себе си, но и тук, на земята, а и къде ли още не; ако е под водатаи изпод нея вижда, което е над нея, отскача, високо-високо, може би чак вдън небеси. Когато ги изразява, смесва детайли от всички пространства, видяното става видение, дневно бълнуване, буден сън, тайнственото–явно. Лице, кръстоска на расови и етнически кръвосмешения, на съдби и души от Древногръцката, Римската, Византийската и Османската империи.

Да си наблюдателен, но не преднамерено, а без да искаш, поради вроденост, е една от проявите на дарбата; да запомняш и да можеш да възпроизведеш, изразявайки го, запомненото – ето, това са трите съставки, които, поне за мен, правят писателя. Николай ги има и  трите. Знаенето на литературата без изобразителен талант не създава литература; такива писатели-литератори под път и над път и печалното е, че тъкмо те определят истеблишмента и преди, и след 1989 г.; те са активното стадо, което опасва всички тучни поляни на славата и роденият художник трябва все нелегално да се наддържа с последната сенчеста сочност между вековните дървета. Само от главите на тия всезнайковци, подражатели на стилове, които не чувстват света и човека– оттам и думите, но винаги са в синхрон с модите и интереса си, никнат литературните теории и манифести. Те селекционират, класифицират, правят поредната менделеева таблица на текущо безсмъртие, раздават награди, като първо себе си богопомазват, после себеподобните, запълват суетата на сегашното, без да досегнат неизменно-трайното, споило настояще, минало и бъдеще.

Ах, този литературен вкус, достатъчно грамотен, за да не мине за неграмотен и недостатъчно грамотен, за да мине за грамотен.

Той е майката на всяка извънмерна популярност на писатели, нелишени от талант, на които не отстъпват много още, но вечно оставащи в графата ,,и др…“ на литературния поменик.

 

2.

Може би само един свят е непоклатим –този на най-потъналата и все изплуваща Атлантида –  детството, от който постоянно вадим останки – изгребани облекчително-мъчително от дъното, с освобождаващо от тежестта им повторно раждане: автентичност на детското преживяване в момента на ставането му,слепнало с размисъла и умението на зрелия човек и писател. Така той разтваря и разширява ветрилото на станалото: като устие на течаща река, за да се събере в неочакван силен ѝзлив – финала, който не винаги е обобщение, а обикновено лек намек или завръщане при началото, но обогатено смислово.

Това за мен представлява, казано най-общо прозата на поета Николай Милчев. Не само в текстовете му, а даже и във вървежа му сред нас има нещо сомнамбулно, те и той – бълнуване на границата между реално и въображаемо, възможно и невъзможно. 

 3.

На нас, бившите студенти, Велико Търново мъчно ни отмиля: години наред търсехме поводи, а и самите наши бивши преподаватели усърдничеха – да се виждаме по-често. Всяка среща бе съпровождана с четения. Четяхме – старите, вече утвърдили се донякъде поети и младоците прощъпулници. Те, вероятно, както и ние, когато бяхме като тях, с  трепета на изпитвания, а ние – с острия взор на изпитващия. В едно от тия поредни свиждания стихове чете и студентът Николай Милчев. Помня, че Таньо Клисуров ми прошепна "Това е нашият човек“! Казах му ,"да, но не съвсем“. Защо, Но Не? Външно спазваше традиционната форма с рими и ритъм, но отвътре все още нямаше достатъчно открития в образите и състоянията; нямаше я оразличаващата новост. Той, както и сега, рецитираше почти треперещ, трескав, отнесен, нажежен от чувството и думите, със силен, издълбоко излизащ и завладяващ глас; рецитацията му беше по-убедителна от това, което рецитираше; четеше с безизразно лице, фиксиран в нещо невидимо за околните.

С времето запази това драматично рецитиране, с него покорява публиката, сегашните му стихотворения са пълни с ефектни образи, идващи от съчетанието на несъвместимости; не смятам че метафори, кръстоска от реалии и абстракции от различен, противоречащ си разред е естетически сполучливо. И нека това мое мнение мине за моя сметка, да се припише на моята старомодност и назадничавост; да се вземе за едно от разбиранията за добра литература, без да отрича правото на всички останали.

Но това, което според мен не винаги дава добри и здрави плодове в поезията, странно – дава ги в неговата проза, която привидно е проза, а по същество е поезия, изразена в неритмично и неримувано слово. От всичко, което съм чел: поезията той прозаизира, прозата – поетизира; за мен засега второто дава по-добри резултати. Може и да не съм прав, защото не познавам цялостното му поетическо творчество.

 4.

През една и съща стърга минава всеки, докато се наложи на литературния терен. Причините може да са личностни, свързани с характера, или пък с произхода. Дори когато отпадна тази кадрова графа, тя пак е в сила, защото подсъзнанието е по-силно от съзнанието. Най-честото, когато не са съгласни с мнението му, скастрят Милчев, че е комсомолец. Да, той имаше важен пост в ЦК на Комсомола, но в тия обвинения виждам и ревността на редовия член към висщестоящия, защото кой не е бил комсомолец? Въпросът е, че Милчев не остана такъв: той е най-напредничавият частник: сам издава и продава книгите си. Колко от нас го правят? А и добре ги продава! Не се стаява, не се отмята от себе си, не се изкарва светец, дори вади и кирливите си ризи. Напусна писателския съюз, несъгласен с уредбата и управленските похвати. Той е сред малцината, които имаха дързостта да разкъсат задушния пашкул на колективизма, наследен от соца и да избере несигурния път на свободния творец индивидуалист, да лустрира миналото, вместо да легитимира като демократи бивши ченгета и номенклатурчици. Така стана единак сред себеподобни – участ, която винаги съм предпочитал, пред тази да си първи. Първите обикновено се оказват длъжници, а на единака длъжници са всички. Истинското признание вече е от читателите и събратята по перо, а не от председателя на т. нар. творчески съюз. На Единака не се налага да членува в него, за да го броят за писател.

Милчев има и богат политически, кадрови, психологически опит и познания за "тайнствата“ на властта, пред които мнозинството сме лаици. Пък и изкупи някогашното си началничество с 30 годишно учителстване и сегашното си гражданско поведение.

От всичко до тук едно разбирам със сигурност: живял е в страшна литературна самота; самоизяждал се е дори. Да, в подобни положения човек или си гризе ноктите, или отвътре се гризе.

 5.

Наскоро научих от него, че живее в скъпия някога и минаващ за местообитание на червената буржоазия квартал Изток; днес там пак са новите управленци и ,,аристократи“ на капитализма, бивши червени средни и по-големи величия, етикирани като успешни бизнесмени. Само че нему някогашните номенклатурчици са отсъдили апартаментче със стая, хол и кухня.

Но колкото и да са по, все пак не са най! Най сме ние, които живеем в центъра и даже и да е чудно, по силата на случайността и аз съм сред тях! – строих частно и при социализма.

И пак случайно съм засичал Николай Милчев по Витошка, хванал за ръка доста по-ниската от него и слабичка Цвета, така детето държи майчината ръка и уж той, снажният, кокалест мъж и съпруг води жена си, а всъщност тя води него. Очите му са впити колкото в околното, толкова и в себе си и поради това невиждащи. Върви бързешката, като по нагорещен от въгларитерен, който трябва задължително да премине; пари, боли, но трябва да го изтърпи; озърта се, сякаш преследван от някого: може би от страха си как ще бъде приет, убеден че не ще бъде приет, осъзнал различността си; приличал ми е на човек, дошъл отдалече, неволно попаднал в града или на неиздържалия поради любопитството си да надзърне в него и ето, сега трябва да си плати. И той почти тича, още повече – вътрешно, за да се върне в бърлогата, от която е избягал, защото му е омръзнала, но и тук не е добре, даже е по-зле.  От всичко е зле, нали е поет! Върви препъвайки се – във видяното или в себе си?; върви в унес, той така и пише, сякаш е в треска, винаги между небето и земята, между реалното и фантазното, реещ се и грабещ, както му дойде, и от едното, и от другото. В такива мигове е художник с голям замах. Прозите му не го побират.

 6.

Той фанатично вярва във всесилието на поезията. Аз – не. За него поезията е надценност и когато пише, или рецитира свои стихове, или говори за нея – свещенодейства. Рецитацията му е съкрушително въздействаща и пречи да вникнеш докрай в смисъла; понесен от ритъма, звуците, акцента връз думата, чувството, възприемаш изреченото  на доверие.

Нямам обяснение защо думата поет в съзнанието на българите е натоварено със свещенност. 

Може би защото тази дейност възкресява древното шаманство?!

7.

,,Много интересна в непалената стая е електрическата крушка. Почти не чуваш как щраква ключето, почти не виждаш как светва токът. Сякаш токът е бил винаги запален. Студът и електричеството сигурно някога са били роднини, защото много се уважават. Колкото е по-студено, толкова повече електричеството се чувства добре и свети също студено. Матово свети. 

 Погледнете зимните улични лампи – те светят по-силно и съсредоточено и по-мъдро, ако питате мене. През лятото на електричеството му се дреме и това е видно, а през зимата електрическите крушки се разсъняват и греят с удоволствие и много сериозно.

Като ме завиеше майка ми с големия червен юрган, и аз първо усещах ледени пламъци. Усещах как студът е запален и същевременно е гладък и ме обгръща. Беше ми и приятно, и меко, и вкочаняващо. Най-вече ми беше приятно, защото чувствах, че юрганът е с най-естетически намерения и скоро ще ме стопли със самата си красота.

Леглото беше желязно, а топките от четирите краища на таблите бяха по-големи от главата ми. Преди да изчезна в съня си, тези топки ми се струваха като планети, които се въртят около несвършващото ми детство. Било е знак, че и Вселената е студена и трябва да те завие майка ти, за да се стоплиш и да заспиш.“

Откъс от ,,Разтуряй, Злато моме, магиите“ (2021), а такива са десетки при него, с усет за композиция, ,,аргументиране“ на идеята с образи и състояния. Това е инстинкт. Сплитане на точно уловена и изразена реалност с пробиви в надреалното, тук-там поръсени с щипка въображение. То засилва ефекта на конкретността! 

8.

Винаги съм предпочитал по-постните средства в поезията и прозата, за да е широко на мисълта, на онова, което искаш да довериш.

Красивият или впечатляващият изказ, пиршествата на тропите ми правят литературата задушно тропична. Те са и вид бягство от отговорност пред същността в поредния опит да бъде уловена и изразена. Но ето, изброеното като недостатък се превръща в предимство, работи на пълни обороти в полза на текста, на преживяното и автора. Причината? Може би ритъмът и римата го изкушават (да му отпусне края) и спъват едновременно–ограничават го да се разгърне, да покаже душата си гола голеничка, както майка я е родила. За мен така разголен е той в прозите си. 

Защо образните му волности в нея понасям, а в поезията не?! Може би защото не е нито типична проза, нито пък поезия, но съдържа най-доброто и от двете. Неговото пълно осъществяване като творец е тъкмо в нея.

Знам, че вътрешно ще потръпне след тия думи, както и аз, когато Петър Алипиев ми казваше, че в прозата ми е силата, а аз мислих, че е поезията. Странна ревност у човек като мен, признал си по-горе че поезията не е разковничето, на което безпределно вярва.

Но има ли значение в каква метрика или не-метрика избива същността на поезията?!

Всичкото досегашно писане на Милчев, главно поезия, сякаш е било генерална репетиция за тези прози: той е "оттренирал“ чувства, мисли, тропи, темп и дължина на фразата, възможни душевни движения, приложил е опита си от десетилетните си прочити на поети и прозаици – все едно от нашата или чуждата литератури.

Той умее да разширява семантиката на понятието, от еднозначно – прави го многозначно. Всеобщо!

 9.

Това е нашият човек, изрече някога Таньо.

Не! Нашият човек вече не е наш – стана си свой и като такъв е човек на много още.

 

30.10.2020 – 08.01. 2022

-------

 Текстът е предоставен на skif.bg от автора. Заглавието е на редакцията.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Когато обичаш литературата, книгите и големите поети, дори най-циничните, има нещо, което те тегли нагоре.“

Жана Моро, френска актриса, родена на 23 януари преди 94 години

Анкета

Ходите ли на културни събития, откакто се изисква сертификат?

Да - 27.6%
Не - 65.5%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Страсти и стълкновения за четвъртата „Матрица“

Защото, нека не се залъгваме – това си е поп културен феномен, съизмерим със „Звездни войни“ и „Терминатор“ и всеки, пък бил и негов създател, дръзнал да прави продължение след две десетилетия, неизбежно ще трябва да приеме пороя от противоречиви мнения и оценки, които ще го съпътстват. Анализ на Борислав Гърдев

Симетрията и нейното нарушаване

 

Наред с всемирните въпроси, които поставя и които „никой век не разреши“, поезията на Михаил Иванов е и много земна и всекидневна.

Немерената реч на Георги Борисов

 

 Силвия Чолева за  "Откаченият вагон" биографичната книга на поета и издател