НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"
Каква година – почти цяла, а не по-голяма от десет крачки наляво и десет крачки надясно. Година колкото една стая, най-много две. Година на затворените врати и отворените прозорци. Година на „това не може, а това още повече не може.“ Година на огледалата, в които освен себе си няма какво друго да огледаш.
Затова от цялото си сърце, наистина, без майтап и грам ирония, искам да изкажа най-дълбоки благодарности на:
На родната журналистика, която, като ме информираше денонощно за променливите гаджета на Григор Димитров, ми помагаше да мисля, че любовта на планетата все още е жива.
На Харалан Александров, без чиито антропологически разкопки в българската душа нямаше да проумея кой съм, откъде идвам и защо не отивам никъде.
На НОЩ – Щабът, който върна вярата ми в театъра и в неговите разновидности – комедия, трагедия и фарс.
На предаването „БНТ на 60“, което скоро ще навърши 120 години.
На една специална реклама, според която колкото повече харча, толкова повече спестявам.
На Веселин Марешки, че веднъж ме цитира в Народното събрание и така ме уби и обезсмърти едновременно.
На Кубрат Пулев и брат му, че ми показаха как освен с ум и ръце, пари могат да се изкарват най-лесно с юмруци.
На шишенцата с ваксините, които гледам само по телевизора и които още не идват на живо.
На математиците, които ми доказаха, че математиката в България не е само пресмятане на пари, а и пресмятане на болни и заразени.
На първата си учителка Димка Харизанова, че ме научи да пиша буквите наклонени и по този начин стихотворенията и разказите ми не се набиват на очи.
На романтичната улица „Антон Павлович Чехов“, на която една след друга са се наредили моята месарница, моята банка, моята аптека, моите три гаража за дрехи втора употреба и моето последно дворче с кокичета.
На снега, който след посещение при зъболекар винаги ми прилича на паста за зъби.
На домоуправителката на блока, че не ме изнесе в списъка с длъжниците за неплатен асансьор.
На фризьорката, която ме острига нула номер, а след това ми изми косата безплатно и с шампоан.
На читалището в село Кукурадова могила, че купи две мои книги и с това ме подпомогна финансово.
На Деница Сачева, че очите й са по-сини от теменужки и това ме улеснява при писане на любовни стихове.
На Ахмед Доган и Томислав Дончев за пътеводната мъдрост.
И най-вече на здравия си разум, с който си меря кръвното и температурата по двайсет пъти на ден.
На всички тези същества благодаря завинаги.
