Понеже всички властимащи в България се ослушват (сакън, да не развалим "добросъседството"), тук е мястото за припомняне на една трагична и кръгла годишнина: 100 години от геноцида над арменците в някогашната Османска империя. В петък, 24 април - датата, на която през 1915 г. османските власти започват да арестуват и депортират стотици видни граждани на Константинопол, с което се слага началото на изтреблението на повече от 1 млн. арменци - вероятно и нашенските управници ще се поразмърдат и с половин уста ще кажат нещо и за 'агхет' (както арменците наричат геноцида, еквивалент на еврейската 'шоа'). И ще го сторят, както обикновено, под въздействие от европейските каки и батковци, не толкоз от вътрешна убеденост. В петък се очаква и германският Бундестаг да приеме резолюция, осъждаща арменския геноцид (изрично ще се използва тази дума, против която протестира Анкара), а говорителят на федералното правителство Щ. Зайберт вече даде да се разбере, че канцлерът А. Меркел и кабинетът ще подкрепят документа.
Достлукът с Република Турция и братското съжителство с българските турци не означава премълчаване на историческите факти и замитане на травмите под килима. Така както не трябва да мълчим за т.нар. Възродителен процес и не трябва да крием истинските думи за насилствената асимилация и гоненията срещу българските мюсюлмани по време на комунизма; така както не бива да се спестява и истината за издевателствата по време на Балканската война над мюсюлманското население в Родопите - така и не можем да си затваряме очите и пред систематичното унищожаване на арменците от младотурците през периода 1915-1916 г. Съвместният, спокоен, из- и надграждащ живот в нашата етнически и религиозно пъстра държава изисква на първо време прочитане на съвместната ни история, приемане на всичките й противоречия, падения и възходи, и едва след това затваряне на страниците й. Прошката и помирението са задължителни, но преди тях стои изричането на (висок) глас на истините, очевадностите, фактите. Които не могат да бъдат релативирани.
Франция призна геноцида през 2006 (година по-рано това направи Канада), другите европейски държави са Белгия, Гърция, Италия, Кипър, Швеция, Холандия, Словакия, сега и Австрия. САЩ и Великобритания осъждат престъпленията, но отказват да ги нарекат 'геноцид' според критериите на конвенция на ООН. (Но много щати - над 40, както и съставни части на Великобритания - Шотландия, Уелс и Сев. Ирландия, признават геноцида.) Също и Русия. Всъщност първата международна организация, която определя събитията през 1915-16 г. като геноцид, е именно Европейският парламент, и то още през 1987 г. С решение от 18.06.1987 г., а по-късно и от 15.11.2001 г. европейските депутати поставят признаването на геноцида като условие за евентуално членство на Турция в ЕС.
На снимката е Согомон Тейлирян / Սողոմոն Թեհլերյան (1897-1960) - арменец, единственият оцелял от своето семейство. Сам става свидетел на изнасилването на двете си сестри (които след това са заклани) и убийството на майка си и брат си. Касапите го пощадяват и не го доубиват, а го оставят да агонизира край труповете на близките си. Но Согомон оживява и през 1920 г. емигрира в САЩ. Там се свързва с Арменската революционна федерация ("Дашнакцутюн") и по нейно поръчение през 1921 г. отива в Берлин, където по това време с подкрепата на пруските власти се укрива Мехмед Талаат паша, бивш вътрешен министър и Велик везир на Османската империя, един от лидерите на младотурците и главен организатор на арменския геноцид (роден, между другото, в Кърджали). На 15 март 1921 г. Тейлирян застрелва Талаат паша в района Шарлотенбург, арестуван е и е изправен на съд. Изненадващо за широката публика, Тейлирян е оправдан, което се дължи не толкова на добрите му адвокати (един от тях е професорът по право от университета в Кил, Курт Нимайер), колкото на факта, че съдиите разглеждат и деянията на Талаат паша като инициатор на масовите убийства на мирни граждани. В хода на процеса са изслушани и многочислени свидетели, които разказват потресаващи подробности за геноцида, а германската общественост е шокирана от разкритията. След освобождаването си Тейлирян живее близо три десетилетия в Сърбия, а през 50-те се премества в САЩ; умира през 1960 г. в Сан Франциско.
Драгомир Иванов, "Фейсбук"
