НИКОЛАЙ СЛАТИНСКИ, nslatinski.org
За колко дни наистина Путин се е надявал да бъде превзет Киев?
Народното предание и експертната мълва говорят за 3 дни.
Не се съмнявам, че Путин се е надявал това да стане за не повече от седмица.
Такива бяха масовите убеждения в Русия.
Такива бяха те, за жалост, и в България.
Ето защо още на 27 януари 2022 г. аз написах:
„Онези в Русия и тези в България, които се превъзбуждат от убедеността, че Русия ще разгроми за няколко дни Украйна и само след седмица победоносните й войски ще преминат с триумфален марш по Крешчатик, главният булевард на Киев, трябва да си дадат ясна сметка, че един друг блицкриг е започнал с триумфални и зашеметяващи победи. А как е завършил и какви колосални нещастия е донесъл на Европа ние всички знаем.“
Документите, които ще станат достъпни след като Путинова Русия загуби Войната, ще покажат наистина за колко дни е било планирано чрез стремителиня блицкриг да бъде превзета столицата на Украйна Киев.
Впрочем, за използвам за първи път думата „блицкриг“ на 23 февруари 2022 г., т.е. ПРЕДИ Войната да започне. Тогава пиша:
„Путин ще осъществи блицкриг.
Но той ще си счупи врата. Путин е зло и ще свърши зле – дали в някой дворец, дали в някой бункер.
Путин е последният агресор от такъв огромен мащаб в историята на човешката цивилизация. След неговия неизбежен край светът ще стане едно по-добро място за живеене.“
С други думи, въпросът за броя на дните, отредени от Путин за превземането на Киев засега стои открит.
Но категорично е доказано, че Путин е смятал, че Харкив (бившата столица на Украйна) ще бъде превзет за два дни. Цифром и словом за 2 (два) дни!
Историята ще напише своите книги за тази Война.
И ако
- Поражението на нацистите край Москва бе знаково – показало и доказало, че Германия може да бъде победена (макар до победата да е имало още много време),
то
- Поражението на рашистите край Харкив един ден ще се определи като знаково – показало и доказало, че Русия ще бъде победена.
При Харкив за първи път рашистите си счупиха зъбите.
Това, че Харкив не падна за два дни и въобще не се предаде е една велика история на украинския дух!
В този русифициран като език град, украинци от различни етноси – не само украински и не само руски; етнически украници, говорещи на украински, етнически украинци, говорещи на руски, етнически руснаци, говорещи на украински, етнически руснаци, говорещи на руски – всички те заедно с колосална военна и гражданска мобилизация спряха врага!
Историята не знае условното наклонение „ако...“. Но е в немалка степен вероятно, че ако Харкив бе паднал, може би гръбнакът на Украйна щеше да се прекърши!
Харкив не е обикновен град.
Харкив е град на Историята на Украйна като независима държава.
Харкив е град, в който се изковава украниската политическа нация – в нея всеки може да бъде от различен етнос, да изповядва различна религия, да говори на различен език, да е роден в различно населено място във или извън Украйна, но той е украинец като гражданин, той е украинец като патриот, той е украинец като принадлежност, той е украинец като съдба.
Харкив е вторият по големина град в Украйна.
Харкив, както казах, е бившата столица на Украйна.
Една от причините да е бивша столица, е защото е уязвим във военно отношение.
Паднеше ли Харкив, щеше да се промени цялата философия и стратегия на Войната.
Паднеше ли Харкив, можеше да падне силно духът на украинците.
Паднеше ли Харкив, рашистите щяха да полетят високо в своето самочувствие и увереност, че победата ще бъда бърза и разгромна.
Паднеше ли Харкив, светът, дори демократичната негова част, щяха да си кажат – ами да, то се знае, Украйна ще бъде победена, това е въпрос на време.
Да не забравяме, че очистването от рашисти на 98% от Харкивска област (и освобождението на Херсон) най-накрая накараха демократичните държави да си дадат сметка, че Украйна не може да бъде победена!
Даже лидерите на демократичните държави се изплашиха като същински мИкроновци, че Путин може да бъде притиснат в ъгъла, та заговориха, че трябвало било да му се даде как да съхрани лицето си.
И тези западни лидери натиснаха украинците да забавят настъплението през ноември-декември, намалиха за месец и половина трикратно военната си помощ; това даде възможност на Русия да си поеме дъх, да се прегрупира, да осъществи масова моГилизация и да премине от началото на 2023 г. в хилаво и обречено, но все пак многочислено настъпление, което доведе до допълнително 20-30 000 загинали украински бойци и допълнително 2000-3000 загинали украински цивилни.
Едва танковият Рамщайн промени в значителна степен нивото на военната помощ, но не това постресира пак мИкроновците в западната политика, та затова самолетният Рамщайн бе малко западно фиаско.
Значението на Харкив е неоценимо.
И го казвам това не воден от субеективни емоции като човек, бил в Харкив 4 години (1975-1979) студент и 4 години (1982-1986) аспирант.
Казвам го, защото е такава обективната истина.
Харкив даде Надежда на Украйна.
Харкив бе началото на края на рашистите.
Харкив е битката, в която наистина рашистите за първи път си счупиха зъбите.
Харкив е първият украински град герой в тази война.
Държава и народ, които имат град като Харкив, никога не могат да бъдат победени.
Напразно се оглеждам и замислям – кой наш град би бил българският Харкив, ако се наложи. Казвам „напразно“, защото се съмнявам, че има български град, който може да повтори подвига на Харкив.
Дано се лъжа в този совй песимизъм.
А най-важното, дано не ни се налага да повтаряме подвига на Харкив!
Защото сме държава, в която огромна част от хората сякаш повече обичат Русия, отколкото България.
Защото сме държава, на чийто национален празник се развяват стотици (най-малко стотици) руски знамена.
Защото сме държава, чийто държавен глава е отявлен рашист.
Защото сме държава, в която рашисти тровят въздуха на парламента.
Защото сме държава, която е най-прорашистката не само в ЕС, а и в Европа.
И защото сме държава, в която в системата за национална сигурност и отбрана, външна политика и вътрешен ред вероятно 80% са на страната на рашизма и вече не го крият – с патетични жестове свалят маските си и прекратяват про-евроатлантическата си мимикрия.
А за това, какви се пристрастията и убежденията в значителна част от преподавателите в сигурността и отбраната, външната политика и вътрешния ред даже не ми се говори.
Не толкова, че не ми се говори – нямам сили да говоря.
Защото заради болката, която изпитвам, просто не са ми останали думи...
08.03.2023 г.