ДИЯНА БОЕВА, „Култура”
Казусът около злощастното (не)назначаване на оперната прима Дарина Такова в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София не е само частен. Както сполучливо се отбеляза, остава открит въпросът за таланта в българското училище. Моето впечатление е, че се прави всичко възможно да се възпрепятства съществуването му. Не знам дали е нарочно. Човек с въображение има шанса да научи учениците да се противопоставят, да мислят, да творят и да избират. Кому е нужно това днес? Не е ясно как между сухата статистика и бюрократичните врътки в българското училище може да оцелее човек с манталитет и самочувствие (основателно) на оперна прима. Няма как подобни хора да знаят, че според новия образователен закон ще им се наложи да събират три кредита по шестнадесет академични часа, придобити в повечето случаи от зле подготвени водещи на обучения, защото иначе няма да им се увеличат заплатите. Всяко българско училище има своите задължения и пред Министерството на образованието и науката, затова и никой учител по музика не е застрахован, че няма да влезе в група за обхват, която ще ходи по домовете да събира малките артисти, кривнали от пътя или решили да се върнат към хипи културата в своя пубертет. Според една от последните заповеди на просветния министър, ако ученик отсъства, учителите ще го търсят у тях. Отделно, че това напомня на практики от дълбокия социализъм, в който се е инспектирало за морала, средата и бита на хората.
Вярно, че националните училища по изкуства са подопечни и на министъра на културата, но Държавните образователни изисквания по музикални и сценични изкуства могат да се прочетат на сайта на МОН в раздел „Професионално образование“. Тази терминология отсъства на сайта на Министерството на културата, там говорят за „художествено образование“, старателно изброявайки иначе добри критерии.
От години има една празнота и липса на комуникация между две ключови министерства – МОН и МК, по отношение на нещо много важно: възпитанието в изкуство. „Възпитание“ не е толкова лоша дума: може да се свърже и с развитие на сетивен и визуален опит, с рецепция за виждане (гледане), слушане, ако не със създаване на изкуство. Отделно, че за всяка дейност е нужно въображение, няма нищо по-скучно от мениджър без въображение. Затова представите за изкуството, към което можем да причислим и поезията, историята и хуманитаристиката, са фундаментални, каквито и различни гледни точки да се очертават около това твърдение.
Само припомням, че министърът на културата поиска оставката на директорката на Националното музикално училище „Любомир Пипков“ Столина Добрева. Според него директорката не е направила нужното, за да привлече в името на децата безспорен талант от световната сцена. После каза, че засега директорката остава. Добър повод да се припомни, че учители има, но те все не са достатъчно послушни и еднакви: връща се преводач от Брюксел, защото еди-коя си директорка решила, че е много на ниво; в Пловдив уволниха акордеонистка, защото се виждала на диск с учениците си и така си правела реклама; доктор на науките пък бил много квалифициран; колега иконописец не може да си намери работа като учител по изобразително изкуство; софийски сценарист не успява да се класира в нито едно столично училище като преподавател по литература. Изобщо докато си мислим, че българското музикално (и всякакво друго училище) е бастион на посредствеността, ще гледаме как си отиват такива като Дарина Такова.
Сякаш не е редно Министерството на културата да приписва само на двадесет и три национални училища обучението в сферата на културата и изкуството. Това е абдикация от образователната политика в тази област. Останалите какво ще правят? Ще оставим учениците да бъдат паплач, която не чете, цъка по разни устройства, образова се от (не)хакнати все още облачни пространства и си мисли, че няма нужда от култура. А каква е ролята на другото министерство – образователното, извън кръжочната дейност по проекти. Убедена съм, че моят предмет – литературата, е в цикъла „Изкуства“, точно при колегите по изобразително и музика, които в масовото училище (включително и в езиковите като моето) са поставени в една група с физическото възпитание. Да, с физическото, а не до езиците и книгите!
В интерес на истината наскоро се подписа споразумение между МОН и МК. Учениците от първи до десети клас ще имат възможност да ходят безплатно на театър, ще посещават галерии и концертни зали, а творци от различните изкуства ще влизат в учебните часове. До 2500 лв. годишно ще се отпускат на всяко училище за тези дейности, които ще са свързани с учебното съдържание. За това са отделени 250 000 лв., но при по-голям интерес ще се осигури дофинансиране. Зам.-министърът на културата Румен Димитров сподели, че градят нова публика и за такъв тип образование се говорело от години, но вече било факт.
Докато изкуството (литература, изобразително, музика, театър…) не се превърне в траен образ и възприятие, плътност и необходимост в преподаването, всичко е в сферата на популизма. Не говоря само за специализираните училища, а за всички видове училища, защото там се формират и личности за смислени дейности. Изключително притеснително е, че директор на творческо училище очевидно няма общо с творчеството, бюрократ е като повечето други. Просто това се изисква от директорите до този момент.
Изкуството може да е и превенция. Вместо ДАНС да търси радикализирали се ученици, да направим така, че заниманията с творчество да ги отдалечи от тази мисъл. Струва ми се, че МОН и МК подхождат с неразбиране (и/или с пренебрежение), що се отнася до ролята на културата и изкуството в живота на подрастващите. Подхвърленият проект за масови посещения не е достатъчен. Не виждам видима комуникация между двете министерства по темата как можем да развием възприятията за изкуство на учениците от най-ранна детска възраст. И тук би могло да се изгради профилът на учителя, да се поставят изисквания към директорите, да се потърсят различните и креативни личности, да се диференцират възможностите на личността. И всичко това да е практика и устойчиви модели с продължителност във времето. Звучи утопично в наши условия.
Образователната ни политика по отношение на изкуството е в някакъв вакуум. Чисто исторически, когато изкуството е било част от идеологията, способно да внушава, а не да реализира импулси и възприятия, е било по-ясно какво да се прави. Днес при отсъствието на парадността, внушенията, декорацията на идеологическата закваска не може да се намери много голям смисъл да се изучава („преподава“) изкуство, трудно се достига и до адекватни начини, които да превърнат рецепцията в личен потенциал. Става дума за обща загриженост в училищата, а не за отделни проектни решения и частни инициативи. Един пример от т.нар. масово училище: почти навсякъде, когато не им достигат часове по даден предмет, колегите, без да са специалисти, компенсират с музика и изобразително изкуство. Също така безобразно се режат часове за сметка на неважното изкуство. Примерът е показателен за много неща.
МК и МОН могат да включат своята енергия в един закъснял, но необходим разговор и да променят на първо време някои порочни практики. После дано се появи стремеж към по-добре структурирана публичност по темата и реализиране на добри практики, свързани с изкуството…