ДАМЯН ДАМЯНОВ, „Фейсбук”
Докато пиша този текст, поглеждам към стената насреща ми. Там, вдясно от библиотеката, висят две рамки, приютили двойка темперни илюстрации от художника Любен Зидаров. В едната, на преден план са нарисувани фигурите на млад строен мъж и баба с квадратна пропорция на тялото. В протегнатата си ръка забрадената старица държи картоф. Мъжът го разглежда през очила, които е доближил към картофа, подобно на лупа. Какво ли иска да покаже старата жена на младия мъж? Какво ли вижда той?
Не, в този текст няма да говоря за артистичните и пластични качества на творбите на Зидаров, нито ще възхвалявам илюстрациите, отприщили бесове и оголили зъбите на фейсбук племето. Субективната оценка за творчеството му ще запазя за себе си.
Ще ми се да обърна внимание на нещо много по-важно.
Илюстрациите на Любен Зидаров станаха повод да видим отблизо най-противното, най-мъгълското лице на местното разбиране за демокрация – зле употребената свобода да изразиш личното си, често некомпетентно мнение. Смятам, че слуховете за смъртта на свободата на словото в България са силно преувеличени. Поне що се отнася до социалните мрежи, които все повече ми приличат на онези безрадостни пустини, където побеснели тълпи наказват сънародниците си за едно или друго, убивайки ги с камъни. Свободата да изразиш мнение е едно от най-важните достижения на цивилизацията, но културата с която го правиш, би трябвало да е не по-малко важна. Освен свободата на лично мнение, демократичната доктрина донесе нещо, което сякаш вече три десетилетия не можем да оценим. Избор. За разлика от света на Оруел, в който съществуват само цигари „Победа“, джин „Победа“, и т.н., днес ние можем да избираме от практически неограничен асортимент и от книги. Когато не харесвам нещо, бих могъл просто да избера друго, наместо да го демонизирам или да се вайкам, че нещо сакрално е „опорочено, омърсено и, о, боже, - подменено“.
В декларациите, които парират всякакъв дебат особено нелепи са страховете, че видиш ли, тези илюстрации щели да насадят на децата същите травми, каквито и „ние сме имали“. Сериозно? А не ви ли е страх, например, че същите тези деца се учат да четат на улицата и в трамвая, спелувайки буквите К, У и Р, да кажем? Няма да споменавам чалгата в цялата й мимикрия в поп и хип-хоп култура и способността й да избуява от всеки екран.
Кога, чудя се, отприщихме този наш свещен език, който така умело и сластно използваме за да рушим и ругаем подобно на варварите, прегазили античните култури на Стария континент? Кога изгубихме уважението един към друг, към труда на другия, особено към този, вложил години в професионалното си развитие? Всеки ден се упражнявам в търпението по Марк-Аврелиевски да устоявам на непрофесионални коментари от хора, които не зачитат опита ми (който макар немалък, е значително по-скромен от този Л.З.), вложените години в натрупвания, образование, докторска степен, преподавателска дейност, публикувани статии и хилядите реализирани проекти. Чудя се кога изгубихме мярката и започнахме да изливаме злобата, с чиято енергия можем да захраним поне една електроцентарала над професионалния труд и след футболните съдии, които наричаме „вие знаете как“, наред идват „цапачите, от които едно дете на 4 рисува по-добре“. Не знам какви са хората, които си позволяват подобен грозен език. Със сигурност не са творци. Със сигурност не са хора, които разбират метафизиката на артистичното битие.
Колкото до някои "инфлуенсъри", извоювали си този етикет предимно с крясъците си по всяка възможна тема и подпалващи с нова сила публичното обругаване - уверен съм, че след време резонансът на тези камертончета ще отшуми и историята заслужено ще ги забрави.
Поглеждам пак към стената. Бабата от илюстрацията показва голям картоф на мъжа. Той го оглежда критично, вероятно го вижда по различен начин от бабата, която му показва цяла нива, пълна изба, охолна зима, а не просто голям, мръсен картоф. Защото „красотата е в окото на гледащия“. А това е най-прекрасният и най-опасен постулат в либералния свят.
