БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Царят на моноспектаклите у нас Мариус Куркински вече има много сериозен конкурент. До такъв извод стигнах , след като гледах драматизацията на романа „Чамкория“, постановка на Явор Гърдев, художник Светослав Кокалов. Със Захари Бахаров в ролята на Славе Желязков.
За мен бе очевидно, че 2017 е годината на Милен Русков. Излезе романа „Чамкория“, приет с възторг от читатели и критици през лятото, а през декември стартираха едновременно екранизация та на „Възвишение“ на Виктор Божинов и драматизацията на „Чамкория“ на Явор Гърдев.
Очаквах с интерес адаптацията на моя съфамилник.
Знаех, че няма да ме разочарова, че театърът има своя ресурс да осмисли и поднесе адекватна и атрактивна версия на книгата на Русков.
Защото самият роман има допирни точки с театъра – той може да се възприеме като един голям и занимателен вътрешен монолог на шофьора Славе Желязков, с който едновременно ни омайва, забавлява и ни кара да се замислим – било то за житейската му философия – Славе е хедонист и хитрец от андрешковски тип, за самоанализа му – страда, пълзи и се сърди на патката си за своята трудна житейска съдба, за неговите спомени – а те са много ярки и натрапчиви, свързани със срещи със смъртта на фронта на Първата световна война, при извозването на труповете на опонентите на властта от Обществена безопасност, атентатът в катедралния храм „Света Неделя“, срещата с прочутия разбойник Джина и за политическите му пристрастия – той е широк социалист и едновременно ненавижда комунистите и сговористите.
На фона едно знаменателно, оказало се последно пътуване от София до Чамкория с двойна оптика – поглед към събитията отсега и отпреди 90 години.
Явор Гърдев е уловил в едри щрихи основните идейно – смислови послания на романа, разгърнал е стегната драматизация, обхванала всичко най – съществено , която е на ръба да досади, но не се стига до подобен гаф – първо, заради хитрия ход спектакълът да се раздели на две части по час с антракт и второ – заради избора на водещата звезда.
Сценографията е функционално ограничена до жълтата чанта на Джина – тя е структурно – определящия център на спектакъла, пушката, която неизбежно ще гръмне и макет на омнибус със смъкващ се гюрук, без да забравяме двете бутилки лимонада, които Захари Бахаров привидно нехайно сменя плюс дискретните хитове от края на 20 – те години на миналия век – вкл. и на Аспарух Лешников, които обаче се чуват ПРЕДИ началото на всяка част.
Не крия, че съм верен фен на Захари.
Гледал съм всичките му филми, писах за него, очаквах с нетърпение превъплъщението му като Славе.
Получих това, което очаквах – сто процентово удоволствие. Захари Бахаров е едновременно намахан, самоуверен, естествен и абсолютно отдаден на своя персонаж. Той се е разтворил напълно в Славе, ТОЙ Е СЛАВЕ.
Въпреки привидната лекота, с която пласира образа , осъзнавам какъв къртовски труд се крие само по наизустяването на огромния по обем текст.
Захари Бахаров разчита основно на обработката на текста и своето лицеизражение. Без да спекулира грубо с някаква виртуозност, а той я има, Бахаров постига абсолютно покритие на образа на Славе Желязков. Играта му е минималистична и дискретна, но и страхотно въздействаща – когато е необходимо с тон, когато трябва с жест, а щом е нужно и с мълчание. Освен това, във втората част на постановката се чувства тъга, тревожно предчувствие, Славе сякаш усеща, че този път срещата със смъртта ще се окаже фатално – неизбежна , но чудно, той е житейски помъдрял, осъзнал е ,че иска да бъде свободен човек, да има самочувствие – не само от средното си образование - механотехникум!, но и заради това, че може да стане собственик на омнибуса, с който поддържа линията София – Чамкория. Тази сцена Захари я експонира по един убийствено изразителен начин – мълчейки, бавно и с треперещи пръсти отброява кайметата – „ботевките“ в табакерата, дадена му от Джина, в залата е смъртоносна тишина, чува се шумоленето на банкнотите, ние самите ги броим! – и когато осъзнава, че държи в ръцете си 200 000 лева – Славе – Желязко заплаква истерично без сълзи.
Крясъкът „Свободен съм!“ пронизва нашето съзнание, за да осъзнаем, че шофьорът колкото се радва, толкова и страда и се страхува , оказвайки се с основание.
Както в романа , и в неговата сценична адаптация , след мига на върховно щастие идва клопката на фотографа и агента от Обществена безопасност „с белите коси“, прибирането му в колата, потеглянето за София и за смъртта, тъй като на следващия остър завой срещу стъклото на полицейската камионетка връхлита същата тази жълта чанта на Джина, пълна с динамит и пушеща като красива птица…
След финалната реплика на Захари Бахаров и припламващия пушек, излизащ от жълтата чанта , залата дълго изпраща с ръкопляскания своя любимец.
Захари се поклони елегантно и щастлив и доволен напусна сцената. Тръгвайки си, осъзнах, че освен всичко друго съм гледал изключителен моноспектакъл с великолепна интерпретация на сложен и популярен персонаж. Разбрах, че Мариус вече има сериозен конкурент в лицето на Захари Бахаров. Който за сетен път доказва какъв добър и отговорен професионалист е.
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
