Писателят Милен Русков гостува на bitelevision.com и разкри детайли около новия си роман „Чамкория“, който ще излезе на  4 май. 

„Един човек по силата на професията си се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време. Това са 20-те години на ХХ в., когато в България върви борба между две големи конспиративни военно-политически групировки – ВМРО, военния съюз и демократическия сговор, а от друга страна е единният фронт на комунисти, земеделци и анархисти. Той може да оцени доста обективно двете групировки и познава най-дълбоките им тайни. Той е съвсем обикновен човек – шофьор на такси и после на омнибус от София до Чамкория. Романът разказва за битовата култура от 20-те години и съживява много вълнуващата и необикновена история от 20-те години. 

Главният герой има добър шанс да успее да мине между капките, обаче характерът му го подхлъзва и се въвлича в много неприятни неща. Слави Желязков е името – звучи ми точно като за шофьор на такси или омнибус.

Историята е ясна – тя има начало и край. Ясно е какво се е случило, макар че точно за 20-те години има много неясни неща. Човек може да описва такава история много по-добре и спокойно. Ако пишете за съвременния живот, не е много ясно каква е историята – разказът се развива и продължава. Затова историческата тематика е по-завършена.“

Две ключови дати от българската история намират мястото си в романа - 14 и 16 април 1925 г., когато са извършени двата атентата – над Цар Борис III и в църквата „Света Неделя“.

„Аз съм сигурен за себе си, че тяхната цел е била да отвлекат царя. Това е атентат, добре организиран и замислен. Причината да минава в историографията като случайно нападение е, че българската историография дълго време е била в ръцете на заинтересована страна. Ако нападнем царя и вземем, че се провалим, би било много глупаво да признаваме, че сме нападнали царя. Ще се опитаме да изкараме нещата така, че нямаме нищо общо.

Затова комунистическата историография отрича да е атентат и твърди, че това е случайно нападение. Хората, които биха могли със сигурност да кажат какво е, са били убити още през 1925 г. А оцелелите също не са имали интерес да казват, че са правили атентат срещу царя. Нешо Томангелов, един от оцелелите, е бил полицай в Сърбия до 1941 го. Винаги е твърдял, че атентатът е случаен. Ако той беше признал, че има организация, която иска да убие или отвлече царя, това би му създало големи неприятности. ВМРО можеше да му прати хора да го потърсят в Сърбия или царя можеше да му прати хора.

Получава се така, че това нападение спасява живота на царя. Мисля, че царят е интересен човек и характер. Коста Лулчев се обажда на един свой приятел генерал и казва, че иска среща с цар Борис, тъй като имал видение, свързано с живота му.

При все че генералът е смятал Коста Лулчев за доста смахнат човек, му уредил среща в Ботаническата градина. Лулчев, бидейки нервен и притеснителен, му казва: „Вие за мен не сте никакъв цар“. Лулчев го предупреждава, че ще има три големи взрива в София и ще паднат три големи сгради. По-късно стават двата атентата и взрива в „Света Неделя“. Царят решил, че има нещо в този Лулчев. Борис се е вслушвал в него.

Книгата е написана на софийският жаргон на 20-те години така, както би го говорил един шофьор. Той е и разказвачът – от първо лице, което ми дава възможност да пиша на този жаргон.

Мисля, че книгата е хубава и не знам дали е по-хубава от "Възвишение". Това е много трудно да се каже, тъй като има някои определени малки предимства пред „Възвишение“. А „Възвишение“ има други малки предимства пред „Чамкория“. Никога не съм смятал, че всяка следваща книга на един писател трябва да бъде по-добра, защото очевидно това е невъзможно. Аз съм напълно спокоен и искам просто да пиша хубави книги. Не ме интересува особено дали тази ще бъде по-хубава от предната.

Ако тази книга има някакво послание, което може да се изкара в едно изречение, то е: Не се забърквай в неща, чийто край не виждаш. Общо взето е неизпълнимо, защото ние постоянно се забъркваме в такива.“