БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Милен Русков като зрял майстор на словото е сладкодумен разказвач. Той е сред най-добрите ни прозаици, много е амбициозен и държи да бъде № 1. Такъв е и в новия си роман „Чамкория“.
Личи, че познава детайлно епохата, действащите лица, скритите механизми, движещи българската драма. Същевременно използва митологичен дискурс, чрез който смила времето, позволявайки си лукса да допусне волно или неволно някои дребни фактологически неточности ( През 1927 г. например в романа църквата „Света Неделя“ е все още с разрушени кубета, докато в действителност вече е започнал нейният ремонт, героят Славе Желязков минава покрай университета, който по преценката му е в края на града , а знаем, че СУ е завършен през 1934 г., когато Демократическият сговор на Ляпчев е победен на парламентарните избори от Народния блок и предстои преврата на звенарите, дори Васил Попов - Героя загива през 1927 г.)
Русков е запознат със създадените преди него образци, но си позволява закачка с тях – спрямо „По дирята на безследно изчезналите“ на Николай Христозов , уличавайки индиректно автора в гаф – пъпешът, подарен от цар Борис на премиера Стамболийски на 8 юни 1923 г. узрява по-късно и по отношение на „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – шофьорът Славе вози за София майката на поета Гео Милев Анастасия …
И въпреки това се впуска смело в състезанието с амбицията да спечели и бъде първи. При това разработва трудна материя, без да търси най-малкото съпротивление.
Той не пише конюнктурен или пропаганден роман, а създава проникновена психологическа драма за човешкото прозрение и поредното трудно, опасно, но необходимо возвишение.
Монологът на главния герой е структурно определящият мотор на повествованието. Самият писател цени най-много в „Чамкория“ героят и сюжетът и аз напълно съм солидарен с него.
Той умело вкарва в разказа и цинизми, които по своему звучат атрактивно (Култови ще останат признанията на Славе – „Ебеш ли, ти се преебаваш!“ и „Вече не ми се ебе от жена ми“), но са с мотивирано присъствие в текста и са всъщност усвоен опит от англоезичната литература, от която Русков превежда успешно.
Всеки чел двата му последни романа ще си признае, че сянката на „Възвишение“ тегне и над „Чамкория“.
Но Милен Русков е създал силен и стойностен роман, който не би трябвало сляпо да се съпоставя с предишния му шедьовър, тъй като този подход е принципно контрапродуктивен.
Славе Желязков привидно прилича, но и доста се различава от прословутия Гичо. Най-малкото защото не е хайдутин и революционер и не е тръгнал да ограбва държавната хазна. Славе е новият Андрешко. С изключително устойчив характер, който трябва да оцелее в кърваво и сурово време, „насред бъркотия, бедност и неоправия“.
Мисля си, че романът може да има още две подзаглавия.
Едното - „Изкуството да оцеляваш“. Защото Славе Желязков олицетворява трагикомичната българска орис. Той е витален, изобретателен, упорит, бори се с проблемите, които го връхлитат, грижи се за петчленното си семейство, мечтае за по-добри дни. Той е хитър и вироглав, но притежава достойнство и чест и животът му наистина прилича на кутия с шарени бонбони. Когато се налага си вади Бедна книжка и ползва нейните облаги в Градската баня и Народната кухня, дългът си за вода към общината плаща с облигации по съвет на финансовия гений Алеко Новаков, подкупва с 10 000 лева агента от Обществена безопасност Ангелов и си спасява кожата, накрая приема лептата на Алекси Джина от 200 000 лева – като отплата за помощта и мълчанието му, с които смята да плати лизинга на своя омнибус, обслужващ линията София – Чамкория.
Същевременно Славе е и нашенският Форест Гъмп. С лекота и непринуденост снове между основните герои на епохата – от проф. Балан и доктор Москов от Александровска болница до шоумена Миленков, от царския адютант Коста Панов и прорицателя Любомир Лулчев до шефа на военния отдел на ЦК на БКП Коста Янков, който дори му пише препоръка за постъпване на работа като шофьор в полицията!, от шефа на пожарникарите Захарчук и столичният кмет Паскалев до самия цар Борис III, комуто спасява живота при Арабаконашкото покушение на 14 април 1925 година!
Само с легендарната Соня – Цола Драгойчева не успява да се сблъска, но за сметка на това много прилежно чете показанията й пред полицията, излезли като брошура, благодарение на които, а и заради щастливо стеклите се впоследствие обстоятелства, прочутата комунистка запазва живота си.
Милен Русков храни особен пиетет и към Арабаконак. Този прословут проход, герой на два негови романа и място на съдбоносни за българската история събития от 1872 и 1925 година…
Другото подзаглавие на книгата би следвало да бъде „Дългото пътуване към Чамкория и изчезналата България“. Защото пътуването до прочутия курорт е наистина протяжно и обрамчва цялостния сюжет на епоса на Русков.
Това е пътуване колкото към изчезналата, изгубената България – какво говори топоса Чамкория на днешната читателска публика?, толкова и към избавлението .
Славе получава от Джина необходимите му за лизинга на омнибуса 200 000 лева, но попада в лапите на двамата агенти на Обществената безопасност и когато всичко изглежда за него изгубено и той предусеща как ще изгние в полицейските подземия, подхвърлената от Джина жълта чанта, пълна с експлозив, се явява неговият последен шанс – за спасение и изкупление.
Признавам си, този финал е не само разтърсващ, той е блестящ и невероятен!
„Чамкория“ е българският „Рагтайм“. Това го заявявам смело и отговорно.
Семейството на Славе напълно се припокрива с онази толкова типична нюйоркска фамилия на Таткото, Майката , Дядото, Момчето и Малкия брат на Майката от шедьовъра на Едгар Лорънс Доктороу от 1975 г. и от това ми става и интересно, и забавно.
Скрупольозно е пресъздадена епохата на стабилизация на страната при Андрей Ляпчев, след преживените кървави кошмари при Цанков. Настъпва умиротворение и относително благоденствие.
Направо завидях на шопинга на Славе, при който той обикаля за един ден най-представителните магазини в центъра на София и с предоставените му от Джина 5000 лева не само облича жената и трите си деца, но и ги нахранва обилно, поръчва им боза и накрая дори ги води всички на представление на цирк „Колизеум“! Господи, каква Аркадия е била страната ни преди деветдесет години!
Основната, съдбоносната среща на Славе Желязков е с Алекси Джина, нашенският Робин Худ, анархистът със златното сърце, двойникът на Митьо Ганев. Андрешко и бандитът се съюзяват срещу предизвикателствата на времето, в името на собственото си оцеляване и справяне с клопките на съдбата. Колко са различни, как се допълват и каква необикновена двойка са! За разлика от Асенчо от „Възвишение“ Славе не мисли за предателство – напротив и в най-критичната ситуация се стреми да помогне на своя приятел.
Диалозите между двамата са истинска наслада за читателя, диспутите им разкриват интересни образи и житейски стратегии. Експонирайки двата модела на адаптация и оживяване в преломните и тежки години между 1923 и 1929. На дребния тарикатлък и комбинативност от една страна и на присвояването чрез насилие в името на имагинерната анархистична правда от друга.
Най-ценното достижение в романа на Русков е ясното разграничение на противоборстващите фактори в България – Демократическият сговор, военни, полиция, банкери и ВМРО срещу БКП, БЗНС и анархистите .
Двете могъщи структури влизат кървав и безпощаден сблъсък, гонейки егоистичните си интереси и е въпрос на майсторство да лавираш между тях. Да оцелееш като запазиш достойнството си. Славе Желязков владее до съвършенство този фокус. Широка душа, широк социалист по убеждение, въжеиграч и конформист, когато се налага. Случайно ли Димо Казасов му е кумир и пример за подражание?
Славе Желязков, симпатягата от снимката на корицата на романа, още един от знаковите образи на изгубената България…
Досущ като в шедьовъра на Доктороу и Милен Русков изследва корените на недъзите, измъчващи обществото ни вече толкова десетилетия.
Оказва се, че днешна България по нищо не се различава от тази от Цанковата или Ляпчевата! Същите дрязги, сблъсъци, жертви, измами, вендети, същата нетърпимост, омраза и нетолерантност. И излиза, че шансът на малкия човек – независимо дали е Славе Желязков, Комуната или Пане, е да знае как да си живее живота, да следва своите приоритети, но и да не се завира в миша дупка, странейки от обществените проблеми, защото те рано или късно го намират, връхлитайки винаги неочаквано - болезнено като щорм и бумеранг.
За мен „Чамкория“ се очертава да е едно от литературните събития на 2017 г. Милен Русков демонстрира завидна творческа креативност. Той умее да контролира сюжета на епоса си, знае как да го разработи, в какъв темпоритъм да го експонира, с какви герои и конфликти да го запълни.
Романът „Чамкория“ е прецизно обмислен и достойно осъществен проект. Не гадая дали ще повтори успеха на „Възвишение“ – искрено му го пожелавам, но съм сигурен, че е наложително неговото филмиране. Дано Виктор Божинов поеме тази отговорност и след „Възвишение“ се заеме с екранизацията и на „Чамкория“…
Милен Русков, „Чамкория“, 2017, роман в два тома, изд.“Жанет 45“, худ. Румен Жеков
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
